— Обзалагам се, че Джейни Бролън не би се зарадвала, че определяш убийството й като рекламна кампания.

На Стъмп й се иска да се беше разкарал. За негово добро, по дяволите.

— Защо му е на този тип „да знаем, че е един и същ“, както се изрази?

— Може би иска да се покаже. Може да му е някаква тръпка или нещо такова.

— Или може би е просто тъп и не разбира, че всеки път, когато пише бележка, оставя следи върху долния лист — казва тя.

— А латентни отпечатъци? Има ли нещо по другите три бележки?

— Нищо. Нито един отпечатък от пръст, дори и частичен.

— Добре, значи не е тъп — казва Уин. — Иначе нямаше да успява да се измъква. Посред бял ден. И без отпечатъци. Дори частични. Използвали нинхидрин?

Нинхидринът е евтин и изпитан реагент, използван за откриване на отпечатъци върху порести повърхности като хартията. Реагира на аминокиселини и други съставки като мазнини и пот, отделени от порите на кожата. Стъмп му казва, че не е проработил при нито една бележка. Няма резултат и при осветяване с различни честоти и използването на специални филтри.

— А касиерите не са докосвали бележките — казва Уин.

— Оставяли са ги там, където са. Извод? Не разполагаме с нищо. И освен ако онзи пич не носи вълшебни ръкавици, които са невидими за просто око, няма логическо обяснение защо не е оставил нито следа от себе си върху четирите бележки. Дори в случаите, когато няма годни за използване следи, хората без ръкавици все пак оставят нещо. Отпечатък от пръст. Петно. Следа от ръба на дланта.

— И от четирите обирали има видеозаписи? — пита Уин.

— Различно облекло, но ми изглежда един и същи тип.

— Имаш ли против да те попитам нещо?

— Може би.

— Защо си станала учителка и после си напуснала?

— Не знам. Защо носиш златен часовник? Да не уреждаш разрешителното за паркиране на някой богаташ? Затваряш си очите и го оставяш да кара като бесен новото си ферари? Или обираш банки?

— На баща ми е. Преди това е бил на неговия баща, а още по-преди — на Наполеон. Майтап, макар че и той си е падал по Бреге — казва Уин и вдига китка да покаже часовника си. — Според семейната легенда бил краден. Някой от видните ми роднини от Старата родина спокойно би могъл да се яви на прослушване за роля в „Семейство Сопрано“.

— Определено не приличаш на италианец.

— Майка ми е италианка. А баща ми черен, при това учител. Поет, учил в Харвард. Винаги ми е било чудно защо някои хора искат да станат учители и рядко ми се случва да попадна на някой, който е почувствал зова, минал е през цялата лудница и накрая е напуснал.

— Преподавах в гимназия. Издържах две години. Напоследък хлапетата са такива, че реших, че е по-добре направо да ги арестувам.

Отваря шкафове, вади различни шишета с химикали, пудри, ултравиолетови лампи, фотоапарати. Ръцете й се движат нервно и непохватно.

— Някой да ти е казвал, че не бива да зяпаш? Неучтиво е. Зяпаш по-лошо и от малко дете — казва тя, докато прибира бележката в плик. — Последната ни надежда е да потърсим следи от ДНК. Но според мен е безсмислено.

— Ако не оставя пот, едва ли ще оставя ДНК, освен ако не му се лющи кожата или не киха върху хартията.

— Да. Опитай се да загубиш времето на полицейската лаборатория за подобно нещо. Вече две години чакам резултатите за онова момиче, дето го изнасилиха в Боунярд. Гробището до гимназията на Уотъртаун. Не става въпрос за обир. Или за пушене на трева. Три години чаках резултатите за един гей, бит до спукване на Котидж Стрийт. Да не говорим за обирите на козметични салони, за ставащото в Ревиър, Челси и тъй нататък. Никой няма да вземе на сериозно нищо, докато хората не започнат да се избиват насред улицата.

Слизат на ромбовидната стоманена платформа на буса; Стъмп затваря вертикалната задна врата и я заключва. Уин я изпраща до необозначения безлично боядисан форд таурус. Тя се качва и го чака да зяпне протезата й, чака го да зададе някакъв тъп въпрос от сорта на как я кара с изкуствен крак. Но той е унил, изглежда, не забелязва нищо, взира се в двуетажната сграда на полицейското управление — старо, уморено и ужасно малко. Което се отнася за повечето управления под юрисдикцията на Ламонт — без място за работа, без пари, без нищо, освен чувство за неудовлетвореност.

Тя пали двигателя.

— Не искам да имам нищо общо със случая Джейни Бролън.

— Ти си знаеш.

— Знам си, можеш да си сигурен.

Той се навежда към отворения прозорец.

— Аз пък така или иначе ще работя по него.

Ръката й леко трепери, докато наглася вентилатора и хладният полъх докосва лицето й.

— Ламонт това, Ламонт онова. А ти козируваш и изпълняваш каквото ти каже. Ламонт, Ламонт, Ламонт. Каквото и да става, тя получава каквото иска и всичко за нея е супер.

— Изненадан съм, че го казваш след онова, през което мина тя миналата година.

— Точно това е проблемът — отвръща Стъмп. — Тя никога няма да ти прости, че спаси живота й, и ще те наказва до края на твоя. Защото си я видял… Ох, забрави. — Не иска да мисли за това какво е видял онази нощ.

Потегля, гледа го в огледалото и се пита откъде по дяволите е намерил този очукан буик. Телефонът й иззвънява и сърцето й подскача при мисълта, че може да е той.

Не е.

— Готово — казва специален агент Макклър от ФБР.

— Предполагам, че от мен се очаква да празнувам — отвръща Стъмп.

— От това се боях. Май се налага отново да се срещнем очи в очи. Започваш да му се доверяваш.

— Дори не го харесвам — казва тя.

В десет и двайсет паркира срещу съдебната палата, през улицата. С изненада открива, че колата на Ламонт е на запазеното й място до задния изход.

Такъв му бил късметът — че е решила да работи до късно и типично за нея ще реши, че появата му да разчисти част от бумагите по бюрото си е някаква хитрина от негова страна. Толкова е суетна, че несъмнено ще си помисли, че в действителност иска да я види, че по някакъв начин е научил, че е тук в този час, че не може да устои на мисълта, че не е далеч от нея. Какво да се прави. Трябват му досиета по съдебни дела, бележки, лични вещи. Помисля си, че си е заслужила да очисти целия си кабинет и да я накара да се чуди дали изобщо ще се върне. Тъкмо сваля прозореца, когато телефонът му започва да вибрира. Нана. Второ обаждане в рамките на един час. Този път отговаря.

— Обикновено спиш по това време — казва й.

Баба му се придържа към странен график. Взема суеверния си душ, след като се мръкне. Ляга си, става някъде към два или три през нощта и започва да пърха из къщата като някаква нощна пеперуда.

— Нечовекът открадна същността ти — казва тя. — Трябва да действаме бързо, миличък.

— Опитва се от години, но все още не е докоснала същността ми. — Гледа към съда и вижда как светлините на най-горния етаж се включват. Окръжният затвор. Не може да откъсне мислите си от Ламонт. — Не се безпокой, Нана. Същността ми е в безопасност от нея.

— Говоря за сака ти.

— И за прането не се безпокой. — Не показва, че губи търпение. Не би наранил Нана за нищо на света. — Така или иначе няма да мога да мина утре. Освен ако не ти трябва колата?

— Тъкмо заспивах, когато нещото влезе и го прогоних. Забъркал си се в много по-голяма каша, отколкото си мислиш. Взе ти сака, за да ти открадне същността! Да те носи като своя собствена кожа!

— Чакай малко. — Съсредоточава се върху разговора. — Да не искаш да кажеш, че някой е нахълтал и е откраднал сака ми?

— Нещото дойде и го взе. Излязох на двора, после на улицата, но то се измъкна, преди да успея да го прикова в магическия си кръг.

— Кога стана това?

— Малко след като се стъмни.

— Идвам.

— Не, миличък. Нищо не можеш да направиш. Пречистих бравата, пречистих кухнята от злата енергия отгоре до долу…

— Не си…

— Заличих нечистата му, зла енергия! Трябва да се пазиш.

Следва тирада за защитни ритуали. Сол кашер и равнораменни кръстове. Да нарисува пентаграма върху своя снимка. Бели свещи навсякъде. Осмоъгълни огледала по всички прозорци. Да допира телефона до дясното си ухо, никога до лявото, защото дясното ухо изсмуква лошата енергия, а лявото я поема. Накрая възкликва: „Лошо го чака злосторника!“ И завършва разговора с типичния си добросърдечен кикот.