— Кой е?

Уин се представя като служител на щатската полиция.

— Елате до прозореца и ми покажете доказателство — нарежда гласът от другата страна на вратата.

Уин отива до гледащия към верандата прозорец и доближава документите си до стъклото. Възрастен мъж на триколесен минискутер се взира в тях, после в Уин. Явно е удовлетворен, защото отваря.

— Колкото и да е безопасно тук, виждал съм прекалено много неща. Не бих се доверил и на момиче скаут — казва д-р Хънтър, докато се насочва към проядената от дървояди дневна, гледаща към реката. На бюрото има компютър и рутер, купища книги и вестници.

Домакинът паркира при камината и Уин присяда до нея. Разглежда фотографиите — на много от тях се виждат по-млади версии на д-р Хънтър заедно с красива жена, вероятно неговата съпруга. Радостни моменти със семейството и приятели, поставена в рамка вестникарска статия с черно-бяла снимка на д-р Хънтър на някакво местопрестъпление, заобиколен от полицаи.

— Имам чувството, че знам защо сте тук — казва домакинът. — Заради онова старо убийство, дето ненадейно се появи в новините. Джейни Бролън. Да си кажа правичката, отначало не повярвах на ушите си. Защо сега? Но пък всички знаем, че милата ни окръжна прокурорка е известна с изненадите си, така да се каже.

— По онова време да ви е минавала мисълта, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач?

— Пълни глупости. Изнасилени и удушени със собствените им дрехи жени, а останалото? Едно е да удушиш с шал или чорапи, а съвсем друго — да използваш сутиена на жертвата, което според опита ми обикновено се случва, когато убиецът я е нападнал със сексуални намерения, разкъсвал е дрехите й, а сутиенът е най-очевидното и удобно средство, защото се намира в близост до шията. Освен това трябва да добавя, че Джейни не е била от хората, готови да пуснат когото и да било в дома си, освен ако не са напълно сигурни кой ги посещава.

— Защото е била сляпа — предполага Уин.

— И аз самият не съм много далеч от това. Макулна дегенерация — казва д-р Хънтър. — Но мога да преценя много неща за човек по гласа му. Много повече, отколкото навремето. Когато едно от сетивата ти отслабва, останалите се засилват и се опитват да компенсират. През шейсет и втора журналистите бяха по-сдържани, или може би семейството й не е искало да говори, или пък пресата не е проявила особен интерес. Не знам, но според онова, което не излезе по вестниците, доколкото си спомням, бащата на Джейни Бролън е бил доктор в Ист Енд в Лондон, бил е запознат с престъпността и редовно е кърпел жертвите й. Майка й работела в аптека, която била обирана на два пъти.

— Значи Джейни не е била наивна — казва Уин.

— Темпераментна и самоуверена, което е една от причините да има смелостта да замине в чужбина за цяла година и да се установи в Уотъртаун.

— Заради „Пъркинс“. Била е сляпа и е искала да работи със слепи.

— Така се предполага.

— Разговаряли ли сте с роднините й?

— С баща й, само веднъж и съвсем накратко. Както много добре знаете, не всеки изгаря от желание да си говори с патолог. Хората не могат да се справят с нашата роля във всичко това и повечето задават един и същи въпрос.

— Дали близкият им човек е страдал.

— Именно — потвърждава д-р Хънтър. — Това беше единственото, което ме попита баща й. Искаше копие от смъртния акт, но не и доклада от аутопсията. Нито той, нито съпругата му дойдоха тук. Тялото бе върнато в Лондон заедно с малкото й лични вещи. Той обаче не пожела да научи никакви подробности.

— Необичайно за доктор.

— Но не и за баща.

— Какво му казахте, когато ви попита?

— Казах, че е страдала. Никога не съм лъгал. Не мога да лъжа.

Уин отново се сеща за Стъмп.

— Казвате на човек онова, което той иска да чуе, тоест, че близкият му не е страдал. И какво ще стане, ако случаят отиде в съда и защитата разбере какво сте говорили? — пита д-р Хънтър. — Хващат ви в лъжа, било тя и добронамерена. И репутацията ви е опетнена. Това е. Ето защо казвам нещата такива, каквито са. Не е трудно.

Столът му тихо бръмчи, докато върви към вратата.

— След като чух новините, изрових всичко, което успях. Реших, че някой ще дойде да задава въпроси, и явно съм познал. — Гласът му звучи от коридора. — По шкафовете и под леглата е такава каша… — Отдалечава се още повече. После се приближава. — Запазил съм някои неща от онова време. Бяхме по-благоразумни тогава.

Паркира скутера. В скута му има кутия за документи. Продължава да говори:

— Първо. Харвард никога не е бил ентусиазиран от идеята да има департамент по съдебна медицина, в противен случай той и досега щеше да съществува. От патолозите бяхме малцина, които харесваха следствената част, обичаха да правят аутопсии, да бъдат криминални лекари, както ни наричаха. Но ние си пазехме документацията, поне онази, която смятахме за важна или искахме да използваме с учебни цели — много добре знаехме, че след като ни изхвърлят, никой няма да даде и пукната пара за оставеното от нас. Между другото, видяхте ли я в Ютуб?

Ламонт. Което отново го подсеща за Стъмп.

— Не мога да повярвам какво правят хората напоследък — отбелязва д-р Хънтър. — Радвам се, че не съм на вашата възраст. Предпочитам да вървя надолу по склона. Не ми остава да очаквам с нетърпение нещо, освен да гледам домашни филми, направени от непознати, пък и… една от внучките ми е в Ирак. А аз трябваше да съм в старчески дом с много от приятелите ми — поне онези, които останаха. Бях в списъка пет години, наскоро ми дойде ред. Но не мога да си го позволя, защото не мога да продам къщата. А доскоро хората бяха готови да се бият за нея. — Посочва компютъра върху гледащото към реката бюро. — Наричам го кибер пандемия. Паднат ли задръжките, знаете останалото.

— Съжалявам…

— Имам предвид Моник Ламонт. Второто е по-лошо от първото. Влезте в системата. — Отново махва към компютъра. — Гугъл ме известява за какви ли не неща. Окръжен прокурор, престъпност, градски съвет. Обичам да съм в течение със ставащото в Мидълсекс. Защото живея в него.

Уин отива до компютъра, влиза в интернет. Не му е нужно много време да открие последния клип, достигнал върховете.

„Комодорс“ пеят „О, тя е тухлена къща…“, докато Ламонт с каска на главата, заобиколена от други официални лица и строителни работници, оглежда тонове срутили се бетонни плочи в някакъв тунел недалеч от летище Логан в Бостън.

След това зазвучава откъс от една от старите й избирателни кампании: „Стигнахме до дъното, настоявам за справедливост“. Ламонт пристъпва напред и инспектира разрушенията, а тясната й пола се вдига нагоре и едва не оголва задника й.

— Това явно е от онази катастрофа миналото лято, Голямото ровене, когато тунелът се срути, смаза оная кола и уби жената до шофьора — казва д-р Хънтър. — Никога не съм бил почитател на Моник Ламонт, но вече започвам да я съжалявам. Не е хубаво да се причинява подобно нещо на човек. Но не затова сте тук. Ако знаех отговора за Джейни Бролън, случаят щеше да се реши, докато работех по него. Днес мнението ми е същото като тогава. Домашно убийство, инсценирано така, че да изглежда като сексуално престъпление с фатален край.

— Инсценирано от приятеля й Лони Парис ли?

— Ако не ме лъже паметта, били ги чували да се карат. Имало съобщения за скандали помежду им. Така че онази сутрин сигурно е отишъл да я вземе за работа. Скарали се. Той я удушил, след което направил да изглежда, че е работа на някакъв сексуален маниак. Избягал от местопрестъплението и имал нещастието да изпита близка среща с превозно средство.

— Единственото, което намерих за него, беше някаква вестникарска статия. Не открих досието му. Предполагам, че е в Кеймбридж, защото случаят е тамошен. Вие ли извършихте аутопсията?

— Да. Множество травми. Както може да се очаква, когато те прегазят.

— Прегазен? Тоест, не е бил прав, когато са го ударили, така ли?

— Определено е бил прегазен. И то повече от веднъж. Някои от нараняванията бяха след настъпването на смъртта, което означава, че известно време е лежал мъртъв на пътя — достатъчно, за да го смачкат една-две коли, докато някой най-сетне е усетил друсането и е решил, че може би няма да е зле да слезе и да провери какво става. Било е рано сутрин. По тъмно.