— Забрави я сега — каза той бързо: първото му желание беше да успокои разтревожената млада жена, която обичаше. — Забрави я. Ще остана в двора с теб. Ще бъда до теб нощ и ден. Ще бъдем съпруг и съпруга във всяко отношение, освен по име, а след като спечелим в Шотландия, когато страната е в безопасност и в нея цари мир, ще се справим с Ейми и ще се оженим.

Тя кимна.

— Нали няма да я видиш отново?

В ума му внезапно изникна неканен спомен за ръката на Ейми, която го милваше, и как тя сънено се протягаше под него; за това как ръката й бе галила гърба му и за собствените му прошепнати думи в тъмнината, които може би бяха: „О, обичам те“, изречени от желание, а не от чиста пресметливост.

— Няма да я видя — увери я той. — Аз съм твой, Елизабет, от сърце и душа.

Елизабет се усмихна, а Дъдли се опита да й се усмихне успокоително в отговор, но за миг това, което видя, беше съненото, изпълнено със страст лице на Ейми.

— Тя е глупачка — каза рязко Елизабет. — Трябваше да види мащехата ми Ана Клев, когато баща ми й поиска развод. Първата й мисъл беше да изпълни искането му, а втората — да получи разумно обезщетение за себе си. Ейми е глупачка, и при това — злобна глупачка — щом се опитва да застане на пътя ни. И е два пъти глупачка, щом не е поискала от теб изгодно споразумение.

— Да — съгласи се той, мислейки си, че Ана Клев не се бе омъжила по любов, и не бе копняла за съпруга си всяка нощ в продължение на единайсет години, нито беше лежала в обятията му, любейки се страстно с него в нощта, преди той да я помоли да го освободи.

Дворът чакаше вести за чичото на кралицата, Томас Хауърд, който беше отпратен заради удобството на влюбените, но сега беше ключова фигура на несигурната граница. Той трябваше да проведе преговори и да подпише съюз с шотландските лордове в главната си квартира в Нюкасъл, но те чакаха ли, чакаха, а не получаваха никакви вести от него.

— Какво го задържа толкова дълго? — обърна се настоятелно Елизабет към Сесил. — Нима ще се опита да ме изиграе? Може би заради сър Робърт?

— Никога — уверено отхвърли предположението й Сесил. — Тези неща отнемат време.

— Нямаме време — процеди тя. — Благодарение на вас се втурнахме прибързано във война и не сме подготвени.

Предполагаше се, че английската армия, водена от лорд Грей, трябва да се събере в Нюкасъл до януари, и да е влязла в Шотландия до края на месеца. Но януари беше дошъл и отминал, а армията не се бе и помръднала от казармите си.

— Защо му отнема толкова време? — настоя Елизабет пред Сесил. — Не му ли казахте, че трябва да потегли веднага към Единбург?

— Да — каза Сесил. — Той знае какво трябва да прави.

— Тогава защо не го прави? — изкрещя тя в безсилния си гняв. — Защо никой не настъпва; или, ако не могат, защо не отстъпват? Защо трябва да чакаме безкрайно, и да чувам единствено оправдания?

Тя търкаше ноктите си, като избутваше кожичките назад от ноктите в нервна пародия на всекидневния си маникюр. Сесил възпря порива си да хване ръцете й.

— Новините ще пристигнат — каза той уверено. — Трябва да бъдем търпеливи. Те имат заповед да не отстъпват.

— Трябва да обявим приятелското си отношение към французите — реши тя.

Сесил хвърли поглед към Дъдли.

— Ние сме във война с французите — напомни й той.

— Трябва да напишем изявление, че ако техните войници си отидат у дома, няма да имаме причини за спор с Франция — каза Елизабет: пръстите й се движеха трескаво. — Тогава те ще знаят, че сме готови за мир, дори и на този последен етап.

Дъдли пристъпи напред.

— Е то това е отлична идея — каза той успокоително. — Напишете го. Никой не може да изложи аргумент така убедително като вас.

„Аргумент, в който неподправено си противоречи сама“, помисли си Сесил, и от усмивката, която Дъдли бързо му хвърли, видя, че Дъдли също го знаеше.

— Кога имам време да пиша? — настоя Елизабет. — Толкова съм нервна, че не мога дори да мисля.

— Следобед — каза й Дъдли успокоително. — Никой не умее да пише като вас.

„Той я успокоява така, сякаш е някоя от неговите кобилки, докарани от Северна Африка“, помисли си удивено Сесил. „Успява да се справи с нея по начин, по който никой друг не може“.

— Вие ще го съчините, а аз ще го напиша под ваша диктовка — каза Робърт. — Ще бъда ваш писар. И ще го обнародваме, така че всички да знаят, че не вие сте предизвикали войната. Ако се стигне до война, те ще знаят, че вашите намерения винаги са били мирни. Ще покажете, че всичко е по вина на французите.

— Да — каза тя, окуражена. — И може би така ще избегнем войната.

— Може би — увериха я мъжете.

Единствената добра новина, която пристигна през март, беше, че френските приготовления за война са осуетени от бунт на френските протестанти срещу френската кралска фамилия.

— Това изобщо не ни помага — предрече нещастно Елизабет. — Сега Филип Испански ще се обърне срещу всички протестанти, ще изпадне в ужас, че бунтът ще се разпространи, и ще откаже да бъде мой приятел.

Но Филип беше твърде хитър, за да направи каквото и да е, което би помогнало на французите в Европа. Вместо това предложи да посредничи между французите и англичаните, и сеньор Де Глахон пристигна с голяма показност, за да се срещне с Елизабет през април.

— Кажете му, че съм болна — прошепна тя на Сесил, като измерваше изпитателно с поглед влиятелния испански дипломат през една пролука във вратата, водеща от личните й покои към залата за аудиенции. — За известно време му отказвайте достъп до мен. Не мога да понеса да го виждам, наистина не мога, а ръцете ми кървят.

Сесил успя да забави испанския дон в продължение на няколко дни, докато от Шотландия пристигна вестта, че лорд Грей най-сетне бе пресякъл границата с английската армия. Войниците на Англия настъпваха на шотландска земя. Вече не можеше да се отрече: двете страни най-сетне бяха във война.

Ноктите на Елизабет бяха безупречно оформени, но устните — нахапани и възпалени, когато тя най-сетне прие испанския посланик.

— Те ще ни принудят да сключим мир — прошепна тя на Сесил след срещата. — Той почти ме заплаши. Предупреди ме, че ако не можем да се помирим с французите, Филип Испански ще изпрати армиите си и със сила ще ни наложи мир.

Сесил изглеждаше потресен.

— Как е могъл да направи подобно нещо? Този спор не го засяга.

— Той разполага с нужната власт — каза тя гневно. — Вие сте виновен, че го насърчихте да даде подкрепата си. Сега той смята, че това е негова работа, смята, че има право да влезе в Шотландия. А ако и Франция, и Испания имат армии в Шотландия, какво ще стане с нас? Който спечели, ще окупира Шотландия завинаги, и скоро ще насочи поглед към границата и ще поиска да дойде на юг. Сега сме оставени на милостта както на Франция, така и на Испания: как можахте да направите това?

— Е, намерението ми не беше такова — каза той иронично. — Филип смята ли, че може да наложи мир както на Франция, така и на нас?

— Ако успее да ги принуди да се съгласят, тогава това може да се окаже нашият изход — каза Елизабет, с малко повече надежда в гласа. — Той ми обеща, че ако сключим примирие с него, ще си получим обратно Кале.

— Той лъже — каза Сесил простичко. — Ако искате Кале, ще трябва да се борите за него. Ако искате да попречите на французите да влязат в Шотландия, ще трябва да се сражавате с тях. Трябва да попречим на испанците да влязат там. Трябва да се изправим срещу двете най-велики страни в християнския свят и да защитим суверенитета си. Трябва да бъдете смела, Елизабет.

Той винаги я наричаше с титлата й. Това, че тя не го укори, показваше колко силно бе изплашена.

— Спирит, не съм смела. Толкова се страхувам — прошепна тя.

— Всички се страхуват — увери я той. — Вие, аз, вероятно дори господин Де Глахон. Не мислите ли, че Мари дьо Гиз, която лежи болна в замъка Лийт, също се страхува? Не мислите ли, че французите се страхуват, след като протестантите се надигат на бунт срещу тях в сърцето на самата Франция? Не мислите ли, че Мери, кралицата на шотландците, се страхува, като вижда как бесят стотици френски бунтовници пред очите й?