— Ако се чувстваш зле, можем да се отбием в Лондон по пътя и да се видим с лекаря на негово благородие.

— Не! — каза припряно Ейми. — Не искам да ходя в Лондон без поканата на милорд. Той каза, че трябва да отидем в Чизълхърст, няма нужда да минаваме през Лондон.

— Нямах предвид да ходим в двора.

Ейми се изчерви леко.

— Знам, че нямаше това предвид, Лизи — каза тя. — Съжалявам. Просто работата е там, че… — тя млъкна насред изречението. — Мисля, че в околността се говори много за Робърт и кралицата. Не бих искала той да си помисли, че идвам в Лондон да го шпионирам. Не бих искала да изглеждам като ревнива съпруга.

— Никой не би могъл да те помисли за такава — каза топло Лизи. — Ти си най-добрата и опрощаваща съпруга, която един мъж може да пожелае.

Ейми извърна глава.

— Разбира се, че го обичам — каза тя със съвсем тих глас. Продължиха да яздят още няколко минути. — А чула ли си много клюки, Лизи? — попита тя много тихо.

— За мъж като сър Робърт винаги се носят клюки — каза твърдо Лизи. — Иска ми се да можех да получавам по един шилинг за всеки неоснователен слух, който съм чула за него: сега щях да съм богата. Помниш ли какво казваха за него, когато беше с крал Филип в Нидерландия? И колко разстроена беше, когато той се прибра у дома с онази френска вдовица от Кале? Но тези неща не означаваха нищо, и от тях не излезе нищо.

Ръката на Ейми докосна хладните, кръгли мъниста на броеницата в джоба й.

— Но чула ли си някакъв слух за него и кралицата? — настоя тя пред приятелката си.

— Снаха ми каза, че нейната братовчедка в Лондон била разказала, че кралицата проявявала по-голямо благоволение към сър Робърт, отколкото към всеки друг, но няма нищо, което вече да не знаем — каза Лизи. — Били са приятели в детството си, той е началник на нейната конница. Разбира се, че се държат приятелски, когато са заедно.

— Тя сигурно се забавлява — каза Ейми горчиво. — Знае, че той е женен, знае, че трябва да се омъжи за ерцхерцога, просто се наслаждава на това лято в неговата компания.

— Вятърничава — каза Лизи, като наблюдаваше лицето на Ейми. — Тя е вятърничава млада жена. Имаше доста клюки за нея още когато беше момиче. Стане ли дума за скандал, Елизабет беше неговото олицетворение!

Ейми увиваше броеницата около пръстите си, като я прикриваше с капачето на джоба си.

— Не е наша работа да съдим — напомни си тя. — Мой дълг е да остана вярна на негова светлост и да чакам завръщането му у дома.

— Тя ще стори по-добре да си гледа държавните дела — осмели се да каже Лизи Одингсел. — Говори се, че трябва да има война с французите, а ние сме напълно неподготвени. Ще стори по-добре, ако се омъжи за достоен човек, който може да управлява сигурно кралството заради всички нас. Сестра й се омъжи веднага щом се възкачи на престола, и избра мъж, който доведе собствена армия.

— Не е моя работа да съдя — каза Ейми, като държеше броеницата си. — Но нека Бог я насочи обратно в правия път.

Дворът, току-що пристигнал през септември в едно от любимите места на Елизабет, замъка Уиндзор, започна приготовленията за честванията на рождения й ден. Робърт планираше ден, изпълнен с празненства, в който кралицата щеше да бъде разбудена от хористи, лов, организиран със специална хореография на музикално изпълнение, по време на който ловците щяха да спират от време на време, за да й пеят хвалебствени песни, горски нимфи щяха да танцуват, а опитомен елен с гирлянда около врата щеше да отведе кралицата до обяда, подреден в разлистената гора. Вечерта щеше да има голямо празненство, с танци, песни и жива картина, представяща Грациите, със свита от богини и с Диана, символизираща ловджийката Елизабет, поемаща короната.

Почетните дами щяха да танцуват като богини, а придворните дами щяха да бъдат Грациите.

— Коя Грация съм аз? — обърна се Летиша Нолис към Робърт, докато той разпределяше ролите в един тих кът на приемната на кралицата.

— Ако имаше Грация, наречена Неточност, вие щяхте да представлявате именно нея — препоръча той. — Или пък, ако имаше Грация на име Флирт, можехте да представлявате нея.

Тя го стрелна с поглед на една истинска Болейн — обещаващ, предизвикателен, неустоим.

— Аз? — каза тя. — Кокетка ли ме наричате? Ето това вече е истинска похвала.

— Замислях го като обида — каза той, като я щипна по брадичката.

— От такъв майстор в занаята, това е голям комплимент.

Той я чукна с пръст по носа, както би сгълчал някое котенце.

— Ти ще бъдеш Целомъдрието — каза той. — Не мога да устоя.

Тя го погледна, като разтвори широко полегатите си, тъмни очи:

— Сър Робърт! — нацупи се тя. — Не знам какво може да съм направила, че така да ви оскърбя. Първо ме наричате неточна, после ме наричате кокетка, а след това казвате, че не можете да устоите да ми дадете ролята на Целомъдрието. Раздразнила ли съм с нещо ваше благородие?

— Съвсем не. Вие сте наслада за окото ми.

— Обезпокоила ли съм ви?

Робърт й намигна. Беше съвсем сигурен, че нямаше да каже на тази млада жена, че понякога му е трудно да откъсне поглед от нея, когато танцуваше, че веднъж, когато беше танцувал с нея и движението на танца я бе накарало да се озове в обятията му, беше почувствал мигновен, неустоим прилив на желание, толкова силен, колко никога преди в живота си не беше изпитвал за толкова кратък миг.

— Как може една такава малка глезла като вас да обезпокои мъж като мен? — попита той.

Тя повдигна вежди.

— Мога да се сетя за дузина начини. Вие не можете ли? Но въпросът не е как бих го направила: а дали го правя?

— Съвсем не, госпожице Безсрамие.

— Целомъдрие, ако обичате. И какво ще нося? — попита тя.

— Нещо ужасно нескромно — обеща й той. — Ще бъдете във възторзи. Но трябва да го покажете на майка си, за да сте сигурна, че ще одобри. Служителите, отговарящи за гардероба на кралицата, са го приготвили за вас. Доста е неприлично.

— Не трябва ли да дойда и да ви го покажа? — попита го тя предизвикателно. — Мога да дойда в покоите ви преди вечеря.

Робърт хвърли поглед наоколо. Кралицата беше дошла от градината и стоеше в една прозоречна ниша, отделена от останалите, разговаряйки поверително с Уилям Сесил. Младият мъж, избран за съпруг на Летиша, се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с изключително намръщено лице. Робърт прецени, че трябва да приключи този очарователен разговор.

— Съвсем определено няма да идвате в покоите ми — каза той. — Ще се опитате да се държите като дама. Можете да проявите известна любезност към горкия млад Деверьо, нещастния ви годеник, докато отида да поговоря с любимата ни господарка.

— Тоест с вашата любима — каза тя дръзко.

Робърт се поколеба и я погледна сериозно.

— Не превишавайте правата си, мистрес Нолис — каза той тихо. — Вие сте пленителна, разбира се, и баща ви е влиятелен човек, а майка ви — любимка на кралицата, но дори те не могат да ви спасят, ако се открие, че разпространявате скандални клюки.

Тя се поколеба, с напиращ на езика й дързък отговор, но после, пред строгия му поглед и твърдото му изражение, тъмните й очи се сведоха към носовете на ботушите му.

— Съжалявам, сър Робърт, само се шегувах.

— Много добре — каза той и се отдръпна от нея, обзет от нелепото чувство, че макар тя да беше сгрешила, и да се бе извинила, той се беше държал като надут досадник.

Елизабет, в прозоречната ниша, разговаряше приглушено със Сесил и беше толкова погълната от този разговор, че не се оглеждаше из стаята в търсене на Робърт.

— И той замина безпрепятствено?

— Замина, а с него — и вашето съгласие.

— Но нищо писмено.

— Ваша светлост, не можете и да помислите да се отречете от думата си. Казахте, че ако той се опита да завладее шотландския трон и успее, ще се омъжите за него.

— Знам, че го направих — каза тя хладно. — Но ако той загине при този опит, не искам писмо в такъв смисъл да бъде намерено у него.