— Казвам ви, без това няма да тръгне — изруга мъжът.

Робърт обърна гръб на коня, пусна юздите и мина пред него в мрака на трюма. Конят се движеше неспокойно, пристъпвайки от крак на крак, ушите му потрепваха напред-назад, беше вдигнал глава, търсейки с поглед Робърт. От търбуха на кораба се разнесе изсвирването на Робърт, конят обърна уши напред и доверчиво влезе вътре.

Робърт излезе, след като беше погалил и завързал коня си, и видя Ейми с багажа му на кея.

— Всичко е натоварено и напълно готово — обърна се бодро той към нея. Улови студената й малка ръка и я притисна към устните си. — Прости ми — каза тихо. — Бях разстроен от съня си снощи, и той ме направи избухлив. Нека не се препираме повече, а да се разделим като приятели.

Сълзите напираха в кафявите й очи.

— О, Робърт, моля те, не заминавай — промълви тя.

— Хайде, Ейми — каза той решително. — Знаеш, че трябва да замина. А след като замина, ще ти изпращам цялата си заплата и очаквам да я влагаш разумно, и да се огледаш за някоя ферма, която да купим. Трябва да се издигнем, съпруго моя, и разчитам на теб да се грижиш за богатството ни и да подпомогнеш нашето издигане.

Тя се опита да се усмихне.

— Знаеш, че никога няма да те проваля. Но просто работата е там, че…

— Кралската баржа! — възкликна Хенри, когато всички на кея смъкнаха шапки и сведоха глави.

— Извини ни — бързо каза Робърт на Ейми, и двамата с Хенри се качиха на палубата на кораба на испанския крал, за да могат да погледнат надолу към минаващата кралска баржа. Кралицата седеше на кърмата на баржата, под кралския балдахин, но двайсет и две годишната принцеса Елизабет, сияеща в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло — стоеше на носа като дръзка символна фигура, така че всички да могат да я видят как се усмихва и маха на народа.

Гребците поддържаха стабилно баржата, корабите бяха един до друг, двамата братя погледнаха надолу от по-тясната част на бойния кораб към баржата, която се движеше по-ниско във водата до тях.

Елизабет вдигна очи:

— Дъдли! — Гласът й отекна ясно, а усмивката й озари Робърт.

Той сведе глава.

— Принцесо! — Погледна към кралицата, която не показа с нищо, че го е забелязала: — Ваше величество!

Тя студено вдигна ръка. Беше окичена с нанизи от перли, имаше диамантени обици и шапчица, инкрустирана със смарагди, но очите й бяха помътнели от скръб, а бръчките около устата й я правеха да изглежда така, сякаш беше забравила как да се усмихва.

Елизабет пристъпи напред до страничния парапет на кралската баржа.

— На война ли тръгваш, Робърт? — провикна се тя нагоре към кораба. — Ще станеш ли герой?

— Надявам се! — извика той в отговор с ясен глас. — Надявам се да служа на кралицата в суверенните владения на нейния съпруг и да спечеля отново милостивото й благоволение.

Очите на Елизабет заиграха.

— Сигурна съм, че тя няма по-предан войник от теб! — Тя почти се смееше на глас.

— Нито по-мила поданица от теб! — отвърна той.

Тя стисна зъби, за да не избухне в смях. Видя я как се мъчи да се овладее.

— А вие добре ли сте, принцесо? — попита той по-тихо. Тя знаеше какво има предвид: — В добро здраве ли сте? — Защото той знаеше, че когато беше изплашена, тя получаваше пристъпи на воднянка, която подуваше пръстите и глезените й и я приковаваше към леглото. — И в безопасност ли сте? — Защото ето я, застанала редом до кралицата в кралската баржа, когато да бъдеш близо до трона винаги означаваше да бъдеш близо до дръвника, а единственият й съюзник в Частния съвет, крал Филип, потегляше на война. И най-вече: — Дали и вие, също като мен, чакате подобри времена, и се молите те да настъпят скоро?…

— Добре съм — извика тя в отговор. — Както винаги. Неотклонно. А вие?

Той се наведе и й се усмихна широко:

— И аз. Неотклонно както винаги.

Не беше нужно да казват нищо повече.

— Бог да те благослови и да те пази, Робърт Дъдли — каза тя.

— И вас, принцесо. — И нека даде Бог отново да получите своето, за да мога и аз да получа своето — бе недоизреченият му отговор. По дръзкия блясък в очите й разбра, че тя знаеше какво мисли. Всеки от тях винаги беше знаел точно какво мислеше другият.

Само шест месеца по-късно Ейми, придружавана от приятелката си, Лизи Одингсел, стоеше на кея в Грейвзенд, гледайки как корабите влизат бавно в пристанището, с положени на палубите им ранени и мъртви, с обгорени перила, с осеяни с дупки грогове, а всички оцелели — със сведени глави, посрамени от поражението.

Корабът на Робърт влезе в пристанището последен. Ейми чакаше от три часа, все по-убедена, че няма да го види никога повече. Но малкият плавателен съд бавно приближи, беше взет на буксир и изтеглен на кея, сякаш изпълнен с неохота да се завърне така опозорен в Англия.

Ейми засенчи очите си с длан и вдигна поглед към перилата. В този миг, от който се беше опасявала толкова силно, в този момент, за който беше толкова сигурна, че ще настъпи, тя не изплака, нито извика: гледаше спокойно и внимателно към претъпканата палуба, търсейки с поглед Робърт, знаейки, че ако не го види, то той или е взет в плен, или е мъртъв.

Тогава го видя. Стоеше до мачтата, сякаш не бързаше да се озове до парапета веднага щом зърне Англия, не бързаше да стигне до мостчето, за да слезе на сушата, не бързаше особено да я види. До него имаше двама цивилни граждани и една жена с тъмнокосо бебе на хълбока; но брат му Хенри го нямаше.

Те се изкачиха с тропот по дъсчения мост до палубата и тя понечи да тръгне към палубата, да изтича нагоре по нея и да го прегърне, но Лизи Одингсел я задържа.

— Чакай — посъветва тя младата жена. — Първо го виж как е.

Ейми блъсна настрани възпиращата ръка на жената, но изчака, докато Робърт слезе по дъсченото мостче толкова бавно, та тя си помисли, че е ранен.

— Робърт?

— Ейми.

— Слава на бога, че си невредим! — започна тя припряно. — Научихме, че имало ужасна обсада, и че Кале е изгубен. Знаехме, че не може да е вярно, но…

— Вярно е.

— Кале е изгубен?

Беше невъобразимо. Кале беше перлата на отвъдморските владения на Англия. По улиците говореха английски, жителите плащаха английски данъци, и движеха английската търговия със скъпоценната вълна и тъканото платно. Кале беше причината поради която английските владетели се зовяха „крал на Англия и Франция“. Кале беше начинът да покажат пред всички, че Англия е световна сила, стъпила на френска земя, че този град беше също толкова английско пристанище, колкото и Бристол. Невъзможно беше да си представи, че е паднал в ръцете на французите.

— Изгубен е.

— А къде е брат ти? — попита Ейми, изпълнена със страх. — Робърт? Къде е Хенри?

— Мъртъв — каза той кратко. — Беше прострелян в крака при Сен Кентен, и умря по-късно, в ръцете ми. — Той нададе кратък, горчив смях. — При Сен Кентен бях забелязан от Филип Испански — каза той. — Бях удостоен с почетно споменаване в съобщенията до кралицата. Това беше първата ми стъпка, както се надявах, че ще стане, но тя струваше живота на родния ми брат — именно онова нещо, което най-малко можех да си позволя да загубя. А сега съм начело на една победена армия и се съмнявам кралицата да си спомни, че съм се справил много добре при Сен Кентен, като се има предвид, че се представих много лошо при Кале.

— О, какво значение има? — възкликна тя. — Стига да си в безопасност и да можем да бъдем отново заедно? Ела с мен у дома, Робърт, и кого го е грижа за кралицата или дори за Кале? Не ти трябва Кале, сега можем да откупим Сайдърстоун. Ела у дома с мен и ще видиш колко щастливи ще бъдем!

Робърт поклати глава:

— Трябва да занеса съобщения на кралицата — каза той упорито.

— Ти си глупак! — заяви му тя гневно. — Остави някой друг да й съобщи лошата вест.

Тъмните му очи проблеснаха ярко при това публично оскърбление от страна на съпругата му: