— Стой неподвижно! — провикна се Робърт, като блъскаше по дебелото стъкло на прозореца. — Татко, стой неподвижно! За бога, стой неподвижно!

— Не още! — изпищя дребната фигура на моравата към палача зад него. — Не мога да намеря дръвника! Не съм готов! Не съм подготвен! Не още! Не още!

Той пълзеше в сламата, протегнал едната си ръка пред себе си, опитвайки се да намери дръвника, докато с другата дърпаше превръзката, здраво затегната на главата му.

— Не ме докосвайте! Тя ще ме помилва! Не съм готов! — изпищя той, и още пищеше, когато палачът замахна с острието и брадвата се удари с глух звук в оголения врат. Мощна струя кръв изригна нагоре, и ударът отхвърли мъжа на една страна.

— Татко! — изкрещя Робърт. — Татко!

Кръвта бликаше буйно от раната, но мъжът още риеше като умиращо прасе в сламата, все още се опитваше да се изправи на обутите си в ботуши крака, които не намираха опора, все още търсеше слепешком дръвника, с вдървяващи се ръце. Палачът, проклинащ неточността си, отново вдигна голямата брадва.

— Татко! — изкрещя Робърт в агония, когато брадвата се спусна. — Татко!

— Робърт? Милорд? — Една ръка го разтърсваше внимателно. Той отвори очи. Пред него стоеше Ейми: кафявата й коса беше сплетена за сън, кафявите й очи — широко отворени, истински и сигурни на светлината на свещта в спалнята.

— Мили боже! Какъв кошмар! Какъв сън! Бог да ме пази от него. Бог да ме пази от него!

— Същият сън ли беше? — попита тя. — Сънят за смъртта на баща ти?

Беше му непоносимо тя дори да споменава това.

— Просто един сън — каза той кратко, като се опитваше да се опомни. — Просто един ужасен сън.

— Но същият сън ли? — настоя тя.

Той сви рамене.

— Едва ли е изненадващо, че го сънувам отново. Имаме ли ейл?

Ейми отметна завивките и се надигна от леглото, като придърпа нощницата около раменете си. Но нямаше да го остави да я отклони.

— Това е поличба — каза тя рязко, докато му наливаше чаша ейл. — Да го затопля ли?

— Ще го пия студен — каза той.

Тя му подаде чашата и той я изпи наведнъж, чувствайки как нощната пот, обливаща голия му гръб, охладнява, засрамен от собствения си ужас.

— Това е предупреждение — каза тя.

Той се опита да се усмихне безгрижно, но ужасът от смъртта на баща му, и целият този провал и тъга, които го бяха преследвали по петите от онзи черен ден насам, бяха твърде много за него.

— Недей — каза той простичко.

— Не бива да заминаваш утре.

Робърт отпи голяма глътка ейл, като скри лице в чашата, за да избегне обвинителния поглед на Ейми.

— Един лош сън като този е предупреждение. Не бива да отплаваш с крал Филип.

— Обсъждали сме това хиляда пъти. Знаеш, че трябва да замина.

— Не сега! Не и след като сънува смъртта на баща си. Какво друго би могло да означава това освен предупреждение към теб: да не се стремиш твърде нависоко? Той умря като предател, след като се опита да постави сина си на трона на Англия. Сега ти отново потегляш, изпълнен с гордост.

Той се опита да се усмихне.

— Не е кой знае каква гордост — каза. — Всичко, което имам, са конят и брат ми. Дори не можах да събера собствена войска.

— Сам баща ти те предупреждава отвъд гроба.

Той уморено поклати глава.

— Ейми, това е твърде мъчително. Не ми говори за него. Ти не знаеш какъв беше той. Той щеше да иска от мен да възстановя влиянието на фамилията Дъдли. Никога нямаше да ме обезсърчи за нещо, което искам да направя. Винаги е искал да се издигнем. Бъди ми добра съпруга, Ейми, любима моя. Не ме обезкуражавай — той не би го направил.

— А ти бъди добър съпруг — отвърна рязко тя. — И не ме напускай. Къде ще отида, след като ти отплаваш за Нидерландия? Какво ще стане с мен?

— Ще отидеш при семейство Филипс, в Чичестър, както се разбрахме — каза той спокойно. — А ако походът се проточи и не се прибера у дома скоро — ще се прибереш вкъщи, при мащехата си в Станфийлд Хол.

— Искам да се прибера в собствената си къща в Сайдърстоун — каза тя. — Искам да създадем дом заедно. Искам да живея с теб като твоя съпруга.

Дори след две години на позор той все пак скръцна със зъби, преди да й откаже:

— Знаеш, че Короната ни отне Сайдърстоун. Знаеш, че няма пари. Знаеш, че не можем.

— Можем да помолим мащехата ми да наеме Сайдърстоун от кралицата за нас — каза тя упорито. — Бихме могли да обработваме земята. Знаеш, че съм готова да работя. Не се страхувам от усилен труд. Знаеш, че бихме могли да се издигнем чрез упорит труд, а не чрез някакво рисковано начинание за един чуждестранен крал. Не като се излагаме на опасност, без да сме сигурни, че ще бъдем възнаградени за това!

— Знам, че си готова да работиш — призна Робърт. — Знам, че си готова да ставаш призори и да бъдеш в нивите, преди да изгрее слънцето. Но аз не искам съпругата ми да обработва земята като селянка. Роден съм за по-велики дела, и обещах на баща ти по-големи неща за теб. Не искам половин дузина акра и една крава: искам половин Англия.

— Ще помислят, че си ме оставил, защото съм ти омръзнала — каза тя укорително. — Всеки би си помислил така. Ти току-що се върна у дома при мен, и ме оставяш отново.

— У дома при теб съм от две години! — възкликна той. — Две години! — После се спря, като се опитваше да прогони раздразнението от гласа си. — Ейми, прости ми, но този живот не е за мен. Тези месеци ми се сториха дълги като цял един живот. С име, опетнено от обвинение в предателство, нямам право да притежавам никаква собственост, не мога да търгувам, да продавам и да купувам. Всичко, което семейството ми притежаваше, беше заграбено от Короната — а също и всичко, което притежаваше ти: бащиното ти наследство, майчиното ти състояние. Аз изгубих всичко, което ти имаше. Трябва да го върна заради теб. Трябва да го върна за нас.

— Не го искам на тази цена — каза тя рязко. — Винаги казваш, че правиш това за нас, но то не е това, което искам, то не ми е от полза. Искам те у дома с мен, не ме е грижа, че нямаме нищо. Не ме е грижа дали трябва да живеем с мащехата ми и да зависим от милосърдието й. Не ме интересува нищо освен това, че сме заедно и ти най-сетне си в безопасност.

— Ейми, не мога да живея от милостта на тази жена. Това е като обувка, която ме стяга всеки ден. Когато се омъжи за мен, бях синът на най-влиятелния мъж в Англия. Според неговия план, който беше и мой, брат ми трябваше да стане крал, а Джейн Грей — да бъде кралица, и ние бяхме на косъм от постигането на това. Щях да принадлежа към кралската фамилия на Англия. Очаквах това. Потеглих да се бия за него. Бях готов да пожертвам живота си за това. И защо не? Имахме също толкова голямо основание да претендираме за трона, колкото и Тюдорите, които бяха направили точно същото само преди три поколения. Семейство Дъдли молеха да създадат следващата кралска династия на Англия. Въпреки че се провалихме и бяхме победени…

— И унизени — допълни тя.

— И унизени до крайност — съгласи се той. — Въпреки това аз все още съм Дъдли. Роден съм за величие, и трябва да предявя претенциите си за него. Роден съм да служа на семейството и на страната си. Не ти трябва дребен фермер, обработващ сто акра. Не искаш мъж, който си седи по цял ден у дома край огнището.

— Но аз го искам — настоя тя. — Това, което ти не съзнаваш, Робърт, е че да бъдеш дребен фермер, обработващ сто акра земя, означава да създаваш една по-добра Англия — при това по един по-добър начин — отколкото кой да е придворен, който се бори за собствено влияние в двора.

Той едва не се изсмя:

— Може би е така за теб. Но аз никога не съм бил такъв човек. Нито поражението, нито дори страхът от самата смърт биха могли да ме превърнат в такъв човек. Аз съм роден и възпитан да бъда един от великите мъже в страната, ако не най-великият. Аз бях отгледан редом с децата на краля като равен на тях — не мога да гния в едно влажно поле в Норфолк. Трябва да изчистя името си, трябва да привлека вниманието на крал Филип, трябва да бъда реабилитиран от кралица Мери. Трябва да се издигна.