— Очевидно е, че вече и двамата избягвате всякаква близост. Ти вече никога не оставаш насаме с нея — каза тя. — Питах се как се чувстваш.
— Като мъртвец — каза той простичко. — Всеки ден се събуждам и знам, че ще я видя, и въпреки това не мога да й шепна на ухото, или да докосна ръката й. Не мога да я изкуша да се махне от заседанията със съветниците си, не мога да я отмъквам от другите. Всеки ден я поздравявам като непозната и виждам болката в очите й. Всеки ден я наранявам със студенината си, а тя ме унищожава със своята. Да бъда далече от двора е толкова лошо, колкото и да съм близо до нея. Студенината между нас убива и двама ни, а аз не мога дори да й кажа, че ми е жал за нея.
Той хвърли за кратко поглед към потресеното лице на сестра си, а после погледна отново към кралицата.
— Толкова е самотна — каза. — Виждам я как едва се сдържа да не се разпадне. Толкова се страхува. И аз знам това, а не мога да й помогна.
— Страхува се? — повтори Мери.
— Страхува се за собствения си живот, страхува се за страната си, и сигурно е безкрайно ужасена, че ще трябва да ни въвлече във война с французите. Старата кралица Мери воюва с французите, те я победиха и унищожиха репутацията й. А сега те са по-силни, отколкото бяха тогава. И този път войната ще е на английска земя, в Англия.
— Какво ще прави тя?
— Ще отлага колкото може по-дълго — предрече Робърт. — Но обсадата трябва да приключи по един или друг начин, а после какво?
— А ти какво ще правиш?
— Ще я наблюдавам от разстояние, ще се моля за нея, ще усещам липсата й като смъртоносна болка.
В средата на ноември въпросът на Робърт получи отговор. Дойде най-лошата новина: войските на френската кралица регентка бяха изхвърчали като буря от капана в замъка Лийт и бяха отблъснали протестантските си мъчители обратно в Стърлинг. Регентката отново държеше Единбург, от името на своята дъщеря, Мери, кралица на шотландците, и протестантската кауза в Шотландия беше напълно сразена.
Зимата на 1559–1560
Ейми пътуваше по студените, мокри пътища обратно към Станфийлд Хол, домът от моминските й години в Норфолк, за да прекара там зимата. Небесата, извили се като арка над равния пейзаж, бяха посивели от дъждовни облаци, земята отдолу беше кафява, осеяна със сив кремък, раздърпана като домашнотъкан вълнен плат и също толкова бедна. Ейми яздеше в студа с вдигната качулка и сведена глава.
Не очакваше да види Робърт отново преди Коледа, не очакваше да го види в никакъв момент през дванайсетте дни на коледните празненства. Знаеше, че ще е зает в двора — да планира забавленията, да организира живите картини, актьорите, празненствата и лова, защото придворните бяха твърдо решени да отбележат зимния празник, мислейки — без да го изричат на глас — че това можеше да е последният им празник с Елизабет като кралица. Ейми знаеше, че съпругът й ще бъде постоянно до младата кралица: неин любовник, неин приятел, неин неразделен спътник. Знаеше, че независимо дали бяха любовници или се бяха отчуждили, за Робърт на света не съществуваше друга освен Елизабет.
— Не го обвинявам — прошепна тя, застанала на колене в енорийската църква на Сайдърстоун, загледана към празното място на олтара, където някога беше стояло разпятието, загледана към пиедестала, където някога статуя на Дева Мария беше издигала любящо каменната си ръка да благослови вярващите. — Няма да го виня — прошепна тя в пустотата: новият свещеник на Елизабет не бе оставил нищо, към което вярващите да се обръщат с молитва. — И няма да виня и нея. Не искам да обвинявам когото и да е от двамата, никого. Трябва да се освободя от собствения си гняв и собствената си скръб. Трябва да кажа, че той може да си тръгне от мен, може да отиде при друга жена, може да я обича повече, отколкото някога е обичал мен, и трябва да освободя сърцето си от ревността, болката и скръбта. Трябва да оставя всичко това да си отиде, иначе то ще ме унищожи.
Тя отпусна глава в ръцете си.
— Тази болка в гърдите ми, която пулсира през цялото време, е раната, нанесена ми от скръбта — каза тя. — Тя е като пробождане с копие в сърцето ми. Трябва да му простя, за да накарам тази рана да зарасне. Всеки път, когато я докосвам с ревността си, болката избухва отново. Ще се заставя да му простя. Ще се заставя да простя дори на нея. — Тя вдигна глава от ръцете си и погледна към олтара. На фона на камъка видя слабото очертание на мястото, където беше висяло разпятието. Затвори очи и се помоли, сякаш то беше още там. — Няма да допусна ереста на развода. Дори ако той се върне при мен и ми каже, че тя е размислила и иска да се оженят, дори тогава няма да се съглася на това. Бог събра Робърт и мен, никой не може да ни раздели. Зная това. Той знае това. Вероятно дори тя, в бедното си, греховно сърце, знае това.
Във великолепните си покои в Уайтхол, Сесил се трудеше над съставянето на едно писмо. Беше адресирано до кралицата, но не беше в обичайния му отривист стил с номерирани точки. Беше далеч по-официално писмо, съчинено от него, за да й бъде изпратено от шотландските протестанти. Заобиколният маршрут на писмото — от Сесил до Шотландия, преписано от шотландските лордове със собствените им ръце, и спешно изпратено отново на юг до кралицата — според Сесил беше оправдан, защото нещо трябваше да разтърси Елизабет и да я накара да изпрати английска армия в Шотландия.
Френският гарнизон в Лийт се беше изтръгнал от обсадата и беше нанесъл поражение на шотландските протестанти, разположени на лагер пред замъка. В ужаса си от поражението граф Аран, голямата надежда на Сесил в Шотландия, се държеше изключително странно: ту беснееше от гняв, ту потъваше в мълчание и лееше сълзи. От бедния Джеймс Хамилтън не можеха да се очакват подвизи на героично предводителство, нито триумфална женитба с Елизабет: клетият, миловиден млад мъж явно бе полуобезумял, а претърпяното поражение го тласкаше към безразсъдство. Шотландските лордове бяха останали без водач, сами. Без подкрепата на Елизабет, сега те бяха и без приятели. Това, което сега бе отстъпление, щеше да се превърне в паническо бягство, когато френските подкрепления слезеха на сушата, а сър Никълъс Трокмортън, току-що пристигнал от Париж, обезумял от страх, предупреди, че френската флотилия се струпва във всички пристанища на Нормандия, войските са въоръжени и ще потеглят веднага щом се появи попътен вятър. Посланикът твърдеше уверено — французите не се съмнявали, че първо ще завладеят Шотландия, а после ще потеглят към Англия. Изобщо не се съмняваха, че ще спечелят.
„Ваша светлост, пишеше Сесил от името на шотландците, като наша посестрима по религия, като съюзник, който се бои от властта на французите, като съсед и приятел, ние Ви умоляваме да ни се притечете на помощ. Ако не ни подкрепите, ние се изправяме сами срещу узурпаторите французи, и не може да има съмнение, че след като Шотландия падне, французите ще нахлуят в Англия. В този ден ще Ви се иска да бяхте ни помогнали сега, защото тогава от нас няма да има никой жив, който да помогне на Вас.
Ние не сме нелоялни към кралица Мери Шотландска: ние се опълчваме срещу коварните й френски съветници, а не срещу нея. Опълчваме се срещу регентката, Мари дьо Гиз, която управлява на мястото на нашата истинска кралица Мери. Сънародниците на регентката, френските войски, вече са събрани и готови за битка, всеки договор, който имате с французите, вече е нарушен, тъй като те вдигнаха оръжие срещу нас, на наша земя. Роднините на регентката са наши заклети врагове, а също и Ваши.
Ако се бяхме обърнали с такъв призив към Вашия баща, той щеше да ни защити и така да обедини кралството: това беше големият му план. Молим Ви, бъдете истинска дъщеря на баща си и ни се притечете на помощ.
Можете да добавите каквото желаете, написа Сесил в послепис до шотландските лордове, но внимавайте да не прозвучите като бунтовници срещу законен владетел: тя няма да подкрепи открит бунт. Ако до времето, когато ни пишете, французите са убили някакви жени и деца, редно е да й съобщите за това, а да не си го спестите. Не споменавайте пари, дайте й основание да смята, че това ще бъде бърза и евтина кампания. Оставям на вас да й съобщите сегашната ситуация, когато това писмо стигне до вас и го препишете и препратите. Късмет, и Бог да ви е на помощ.“