— Ще загинеш в битка, и тогава какво?

Робърт примигна.

— Скъпа, това означава да ме прокълнеш в последната ни нощ заедно. Ще отплавам утре, каквото и да говориш. Не ми пожелавай злото.

— Яви ти се сън! — Ейми се покатери на леглото, взе от него празната чаша и я сложи долу, а после пое ръцете му в своите, сякаш поучаваше дете. — Милорд, това е предупреждение. Предупреждавам те. Не бива да заминаваш.

— Трябва да замина — каза той рязко. — Бих предпочел да съм мъртъв и смъртта да изчисти името ми, отколкото да живея така — непомилван предател от опозорено семейство, в Англия под владичеството на Мери.

— Защо? Нима би предпочел Англия на Елизабет? — Тя изсъска шепнешком изменническото предизвикателство.

— С цялото си сърце — отговори той искрено.

Тя рязко пусна ръцете му и, без да каже и дума повече, духна свещта, издърпа завивките над раменете си и му обърна гръб. Двамата лежаха будни, с широко отворени очи в тъмнината.

— Това никога няма да стане — заяви Ейми. — Тя никога няма да получи трона. Утре кралицата може да зачене друго дете, син на Филип Испански, момче, което ще бъде император на Испания и крал на Англия, а тя ще бъде принцеса, която никой не иска, отпратена да се омъжи за някой чужд принц и забравена.

— А може и да не стане така — отвърна той. — Мери може да умре бездетна и тогава моята принцеса ще стане кралица на Англия, и няма да ме забрави.

На сутринта тя не му говореше. Закусиха мълчаливо в общото помещение и Ейми се върна горе в стаята им в хана, за да опакова последните дрехи на Робърт. Робърт се провикна нагоре към стълбите, че ще я чака на кея, излезе и потъна в шума и оживлението на улиците.

В селцето Дувър цареше хаос. Експедицията на крал Филип Испански се готвеше да отплава към Нидерландия. Търговци, продаващи собственото си производство, всевъзможни храни и стоки, обявяваха гръмко цените си сред глъчката. Врачки и гадателки съобщаваха с пронизителни гласове цената на заклинанията и амулетите за заминаващите войници. Амбулантни търговци излагаха подноси с разни дреболии за прощални подаръци, бръснари и зъбовадачи работеха отстрани на улицата, където мъжете се оставяха да обръснат почти до голо главите им поради страх от въшки. Двама свещеници дори бяха издигнали набързо скалъпени изповедални, за да изповядват онези, които се бояха да се отправят на смърт с обременена от грехове съвест, а десетки блудници се смесваха с тълпите от войници, като се смееха пронизително и обещаваха всевъзможни бързи наслади.

Жени се тълпяха на кея да се сбогуват със съпрузите и любимите си, двуколки и оръдия, несигурно овързани от две страни, биваха изтегляни и качвани на малките кораби, коне се дърпаха и отстъпваха назад по дъсчените мостчета, докато ругаещи слуги ги бутаха отзад, а конярите ги дърпаха, застанали пред тях. Когато Робърт излезе от вратата на хана, отнякъде се яви по-младият му брат и го хвана за ръка.

— Хенри! Добра среща! — извика Робърт, като притисна деветнайсетгодишния младеж в силна мечешка прегръдка. — Чудех се как изобщо ще се открием. Очаквах те тук снощи.

— Забавиха ме. Амброуз отказа да ме пусне да тръгна, докато не се погрижи да сменят подковите на коня ми. Знаеш го какъв е. Изведнъж се превърна в изключително властен по-голям брат и трябваше да се закълна, че ще се пазя, и че ще пазя и теб от опасности.

Робърт се засмя.

— Пожелавам ти успех.

— Пристигнах тук тази сутрин, и те търсих навсякъде. — Хенри отстъпи назад и огледа внимателно смутната красота на по-големия си брат. Все още само на двайсет и три, той беше поразително красив, но страданието беше заличило от него блясъка на разглезен младеж. Сега той беше слаб и стегнат, имаше вид на човек, с когото трябва да се съобразяваш. Усмихна се широко на Хенри и суровостта в изражението му се стопи в топлотата на изпълнената му с обич усмивка.

— Мили боже! Радвам се да те видя, момче! Какво приключение ни чака!

— Дворът пристигна вече — каза му Хенри. — Крал Филип е на борда на кораба си, и кралицата е тук, а също и принцесата.

— Елизабет? Тук ли е тя? Ти говори ли с нея?

— На новия кораб са, „Филип и Мери“ — каза Хенри. — Кралицата ми се стори много нацупена.

Дъдли се засмя:

— Значи Елизабет е весела?

— Опиянена от щастие заради скръбта на сестра си — отвърна бодро Хенри. — Вярно ли е… нали знаеш… че е любовница на крал Филип?

— Не и тя — каза Дъдли с увереността на другар в игрите от детството. — Но ще го кара да танцува по нейната свирка, защото той гарантира безопасността й. Половината Частен съвет би я осъдил на обезглавяване още утре, ако не беше благоволението на краля. Тя не е вехнеща от любов глупачка. Ще го използва, но няма да се остави той да си послужи с нея. Тя е страхотно момиче. Много бих искал да я видим, ако успеем.

— Тя винаги е хранила нежни чувства към теб — ухили се Хенри. — Нима ще затъмниш самия крал?

— Не и докато не мога да й предложа нищо — каза Робърт. — Тя е пресметлива девойка, Бог да я благослови. Готови ли са да ни натоварят?

— Конят ми вече е на борда — каза Хенри. — Идвах за твоя.

— Ще сляза да го заведа долу заедно с теб — каза Робърт. Двамата мъже минаха под каменната арка към задния край на хана, където беше вързан конят.

— Кога я видя за последно? Принцесата? — обърна се Хенри към брат си.

— Когато бях в целия си блясък, а тя — в своя — каза печално Робърт. — Трябва да е било последната Коледа в двора. Когато крал Едуард вече отпадаше, а татко беше крал във всяко отношение, освен по име. Тя беше протестантската принцеса и любимата сестра. Бяхме еднакви като близнаци в насладата си от триумфа, а Мери не се виждаше никаква. Помниш ли?

Хенри се намръщи:

— Смътно. Знаеш, че никога не съм се ориентирал добре кой кога и с чие благоволение се ползва.

— Щеше да се научиш — каза сухо Робърт. — В семейство, каквото беше нашето тогава, щеше да ти се наложи.

— Спомням си, че тя беше затворена за предателство в Тауър, докато ние бяхме още там — припомни си Хенри.

— Зарадвах се, когато научих, че е свободна — каза Робърт. — Елизабет винаги е имала дяволски късмет.

Едрият черен кон изцвили при вида на Робърт, а Робърт пристъпи напред и погали гладката му муцуна:

— Хайде, идвай тогава, красавецо мой — каза той тихо. — Хайде, Първа Стъпка.

— Как го нарече? — запита Хенри.

— Първа Стъпка — каза Робърт. — Когато ни освободиха от Тауър и се прибрах у дома при Ейми и се оказах просяк в къщата на мащехата й, онази жена ми каза, че не мога нито да купя, нито да наема кон, който да яздя.

Хенри подсвирна приглушено.

— Мислех, че в Станфийлд поддържат добро домакинство?

— Не и за един зет, който току-що се беше завърнал у дома като неоправдан предател — каза печално Робърт. — Нямах избор, освен да обуя ботушите си и да отида пеш на един пазар за коне. Там го спечелих при облог. Нарекох го Първа Стъпка. Той е първата стъпка към завръщането ми на мястото, което ми се полага по право.

— А този поход ще бъде следващата ни стъпка — каза радостно Хенри.

Робърт кимна:

— Ако успеем да си спечелим висшето благоволение на крал Филип, може да ни върнат в двора — каза той. — Всичко ще бъде простено на онзи, който запази Нидерландия за Испания.

— Дъдли! Дъдли! — Хенри нададе фамилния боен вик и отвори вратата на отделението в конюшнята, където конят се разхождаше свободно.

Двамата поведоха нервния кон надолу по калдъръмената улица към кея, и зачакаха зад останалите мъже, които водеха конете си на борда. Малките вълни се плискаха леко в кея, Първа Стъпка разшири ноздри и се размърда неспокойно. Когато дойде неговият ред да се качи по дъските, той сложи предния си крак на моста, а после застина изплашено.

Един от работниците на дока се приближи отзад с камшик, вдигнат за удар.

— Спри! — викна отсечено Робърт, високо, за да надвика шума.