— Няма да търпя издигането на нафората и почитането й, сякаш тя е самият Бог — каза тя твърдо. — Това наистина е папистко идолопоклонничество. Няма да допусна това, Сесил. Няма да допусна то да се прави пред мен, и няма да позволя то да бъде извършвано, за да обърква и заблуждава моя народ. Това е грях, знам го. Това е идол, той носи лъжлива мъдрост. Не мога да търпя това.

Той кимна. Половината страна би се съгласила с нея. За нещастие другата половина се противопоставяше също толкова пламенно. За тях нафората на причастието олицетворяваше живия Бог и трябваше да бъде почитана като истинско присъствие: всяко недостатъчно отдаване на такава почит бе греховна ерес, която едва до миналата седмица се наказваше със смърт чрез изгаряне.

— Е, кого намерихте да проповядва на погребението на кралица Мери? — попита тя внезапно.

— Епископът на Уинчестър, Джон Уайт — каза той. — Той искаше да го направи, обичал я е силно, и на него се гледа с добро око. — Той се поколеба. — Всеки от епископите би го направил. Всички духовници й бяха предани.

— Би трябвало — каза Робърт. — Те бяха назначени на постовете си от нея заради католическите си убеждения, тя им даде позволение да преследват еретиците. Няма да посрещнат с отворени обятия една протестантска принцеса. Но ще трябва да се научат.

Сесил само се поклони, като си замълча дипломатично, макар да му беше до болка ясно, че църквата бе решена да отстоява вярата си срещу всякакви реформи, предложени от протестантската принцеса, и половината страна щеше да я подкрепи. Битката на висшето духовенство срещу младата кралица беше нещо, което той се надяваше да избегне.

— Нека тогава Уинчестър произнесе погребалната проповед — каза тя. — Но се погрижете да му напомните, че трябва да бъде умерен. Не искам да се казва нищо, което може да разбуни народа. Нека да съхраним мира, преди да се заемем с реформи, Сесил.

— Той е убеден римокатолик — напомни й Робърт. — Възгледите му са достатъчно добре известни, независимо дали ги изрича на всеослушание или не.

Тя му се нахвърли.

— Щом знаете толкова много, намерете ми някой друг!

Дъдли сви рамене и си замълча.

— Това е самата сърцевина на проблема — каза й внимателно Сесил. — Няма никой друг. Те всички са убедени римокатолици. Всички са ръкоположени римокатолически епископи, изгаряха протестанти по обвинение в ерес през последните пет години. Половината от тях биха намерили вашите убеждения за еретични. Не могат да се променят за една нощ.

Тя сдържа с усилие гнева си, но Дъдли знаеше, че се бори с желанието да тропне с крак и да се отдалечи ядосано.

— Никой не иска някой да променя каквото и да било за една нощ — каза тя накрая. — Всичко, което искам, е да вършат работата, за която Бог ги е призовал, както старата кралица вършеше своята според интуитивните си разбирания, и както аз ще върша своята.

— Ще предупредя епископа да бъде дискретен — каза песимистично Сесил. — Но не мога да му нареждам какво да изрича от собствения си амвон.

— Тогава по-добре се научете да го правите — каза тя грубо. — Няма да позволя собствената ми църква да ми създава проблеми.

— „И казах: блазе на мъртвите, повече, отколкото на живите“2 — подхвана епископът на Уинчестър, и гласът му прогърмя с недвусмислена дързост. — Това е моят текст за днес, за този трагичен ден, за погребалния ден на нашата велика кралица Мери. — „И казах: блазе на мъртвите повече, отколкото на живите“. А сега, каква поука ще извлечем от словото на самия Бог? Нима едно живо куче е по-добро от един мъртъв лъв? Или лъвът, дори в смъртта си, все още е по-благороден, все още по-висше същество и от най-игривото, най-очарователното кученце мелез?

Наведен напред в оградената си скамейка, милостиво скрит от останалото удивено паство, Уилям Сесил изстена тихо, отпусна глава в ръцете си, и заслуша със затворени очи как чрез проповедта си епископът на Уинчестър си докарваше домашен арест.

Дворът винаги празнуваше Коледа в двореца Уайтхол, и Сесил и Елизабет бяха изпълнени с ревностно желание на традициите в управлението на Тюдорите да се гледа като на нещо издръжливо и трайно. Хората трябваше да се убедят, че Елизабет е монарх, точно каквато беше и Мери, точно какъвто бе и Едуард, точно какъвто бе някога и баща им, славният Хенри VIII.

— Знам, че трябва да има церемониалмайстор, отговарящ за празненствата — каза неуверено Сесил. — И коледна поетична драма, а трябва да има и кралски хористи, и поредица от пиршества. — Той млъкна насред изречението. Той беше старши управител във фамилията Дъдли, и по този начин бе служил на техните господари, Тюдорите, но никога не беше представлявал част от вътрешния кръг от приближени в двора на Тюдорите. Беше присъствал на делови срещи, за да докладва на семейство Дъдли, но не и на забавленията, и никога не беше вземал участие в никаква част от организирането или плановете на един велик кралски двор.

— За последен път дойдох в двора на Едуард, когато той беше болен — каза Елизабет, разтревожена. — Тогава нямаше празненства или поетични драми. А придворните на Мери ходеха на литургия по три пъти на ден, дори по време на коледните празници, и беше ужасно мрачно. Мисля, че имаха една хубава Коледа, когато Филип за първи път дойде за празниците и тя мислеше, че чака дете, но тогава бях под домашен арест, не видях какво правеха.

— Ще трябва да създадем нови традиции — каза Сесил, като се опитваше да я ободри.

— Не искам нови традиции — отвърна тя. — Имаше твърде много промени. Хората трябва да видят, че старото положение е възстановено, че моят двор е също толкова добър, колкото и този на баща ми.

Покрай тях минаха половин дузина домашни слуги, понесли товар от гоблени. Една група свърна в една посока, втората — в друга, и гоблените паднаха между шестимата. Не знаеха къде трябва да ги занесат, стаите не бяха окончателно разпределени. Никой не познаваше степенуването на ранговете в този нов двор, още не беше постановено къде трябва да бъдат настанени великите лордове. Лордовете — привърженици на католическата традиция, които се ползваха с влияние при владичеството на кралица Мери, страняха от самозваната принцеса: протестантите — опортюнисти още не се бяха завърнали от изгнанието си в чужбина, в което така набързо се бяха отправили; дворцовите служители, чиято служба беше съществена при ръководенето на големите пътувалия, съставляващи същността на кралския двор, още не бяха поставени под заповедите на опитен кралски съветник. Всичко бе объркано и ново.

Робърт Дъдли заобиколи съборените гоблени, приближи се бавно и с усмивка се поклони на Елизабет, докосвайки алената си шапка с обичайния си дързък жест:

— Ваша светлост.

— Сър Робърт. Вие сте отговорник за кралските коне и главен церемониалмайстор. Това не означава ли, че ще се грижите също и за всички церемонии и празненства?

— Разбира се — каза той безгрижно. — Ще ви донеса списък със забавленията, които може да ви харесат.

Тя се поколеба.

— Имате нови идеи за забавления?

Той сви рамене, хвърляйки поглед към Сесил, сякаш се питаше какво може да означава този въпрос:

— Имам някои нови идеи, ваша светлост. Вие сте принцеса, току–що възкачила се на трона, може да ви се искат някои нови забавления. Но коледната поетична драма обикновено следва традицията. Обичайно е да има коледно пиршество, и, ако е достатъчно студено, празник на леда. Помислих си, че може да ви хареса една руска жива картина, с бой между мечки и кучета и буйни танци, и, разбира се, всички посланици ще дойдат да ви бъдат представени, затова ще трябва да организираме вечери и ловни излети и пикници, за да ги посрещнем.

Елизабет беше удивена.

— И вие знаете как да направите всичко това?

Той се усмихна, все още неразбиращ: