— Е, знам как да издам заповедите.

Сесил изпита внезапно неловко усещане, твърде рядко за него — че е затънал в дълбоки води, изправен пред проблеми, които не разбираше. Почувства се като бедняк, почувства се провинциалист. Почувства се като син на баща си, слуга в кралското домакинство, спекулант, извлякъл облаги от продажбата на манастирите, и човек, спечелил състоянието си, като се бе оженил за наследница. Пропастта между него и Робърт Дъдли, който винаги бе живял сред величие, изведнъж му се стори по-дълбока. Дядото на Робърт Дъдли бе някогашен велможа в двора на Хенри VII, синът му — най-изтъкнатият мъж в двора на Хенри VIII: той беше създавал крале, дори, в продължение на девет опияняващи дни, беше свекър на кралицата на Англия.

Младият Робърт Дъдли бе влизал и излизал тичешком от залите на английските кралски дворци като в свой дом, докато Елизабет беше в немилост, сама в провинцията. От тях тримата именно Дъдли бе най-привикнал към властта и високите постове. Сесил хвърли поглед към младата кралица и видя на лицето й, отразени като в огледало, собствената си неувереност и чувство за неуместност.

— Робърт, не знам как да направя това — каза тя със слаб глас. — Не мога дори да си спомня как да стигна от покоите на кралицата до голямата зала. Ако някой не върви пред мен, ще се изгубя. Не знам как да стигна от картинната галерия до градините, или от конюшнята до покоите си, аз… аз съм изгубена тук.

Сесил не пропусна да отбележи чувството, преминало бързо по лицето на по-младия мъж — надежда, амбиция? — когато Дъдли осъзна защо младата кралица и главният й съветник стояха пред главния й лондонски дворец с такъв вид, сякаш почти не се осмеляваха да влязат.

Той мило й предложи ръката си:

— Ваше величество, позволете ми да ви приветствам с добре дошла в стария ми дом, вашият нов дворец. Тези алеи и тези стени ще ви станат толкова познати, както беше и Хатфийлд, и ще бъдете по-щастлива тук, отколкото сте били някога преди, гарантирам ви. Всички се губят в двореца Уайтхол, той е цяло село, а не къща. Позволете ми да бъда ваш водач.

Жестът беше великодушен и елегантно изпълнен, и лицето на Елизабет грейна от топлота. Тя пое ръката му и хвърли поглед назад към Сесил.

— Аз ще ви последвам, ваша светлост — каза той бързо, мислейки си, че не би могъл да понесе Робърт Дъдли да го отведе до покоите му, сякаш притежаваше това място. „Да“, помисли си Сесил. „Хайде, давай, възползвай се от предимството си. Току-що постави и двама ни в неудобно положение. Ние стояхме тук, двама новодошли, без дори да знаем къде са спалните ни, а ти познаваш това място като дланта си. Сякаш си по-царствен от нея, сякаш ти си законният владетел тук, и сега имаш любезността да я разведеш из дома си…“

Но съвсем не беше толкова лесно Елизабет да се научи как да се ориентира из коридорите и задните стълбища на лабиринта, какъвто беше дворецът Уайтхол. Когато излизаха на улиците, имаше мнозина, които докосваха почтително шапки и надаваха приветствени викове за протестантската принцеса, но имаше също така и мнозина, които не искаха нова жена на престола, виждайки какво бе сторила последната. Мнозина биха предпочели Елизабет веднага да обяви годежа си за благочестив протестантски принц и да повери юздите на Англия в ръцете на един разумен мъж. Имаше мнозина други, които отбелязваха, че със сигурност лорд Хенри Хейстингс, племенник на крал Хенри и женен за сестрата на Робърт Дъдли, има почти толкова добро основание да претендира за престола, колкото и Елизабет, а той беше достоен млад мъж и годен да управлява. А още повече бяха онези, които шепнеха тайно или не казваха нищичко, но копнееха за възшествието на Мери, кралица на шотландците и принцеса на Франция, която щеше да донесе мир на кралството, траен съюз с Франция, и край на религиозната промяна. Тя беше по-млада от Елизабет, безспорно — шестнайсетгодишно момиче, но истинска малка красавица, и омъжена за наследника на френския трон с цялата тази власт зад нея.

Елизабет, току-що възкачила се на трона, все още некоронована или миропомазана, трябваше да се ориентира из двореца си, трябваше да поставя приятелите си на високи постове, и то бързо, трябваше да се държи като изпълнена с увереност наследница от династията на Тюдорите, и трябваше по някакъв начин да се справи веднага със своята църква, която беше в такава открита и решителна опозиция срещу нея и която щеше да я свали от власт, освен ако не бъдеше бързо обуздана.

Трябваше да има компромис и Частния съвет, все още пълен със съветниците на Мери, но повлиян и от новите приятели на Елизабет, го измисли. Църквата щеше да бъде върната в състоянието, в което я беше оставил Хенри VIII по времето на смъртта си. Английска църква, ръководена от англичани и оглавявана от монарха, която се подчиняваше на английските закони и даваше събрания църковен десятък на английската хазна; където литанията, проповедите и молитвите често се четяха на английски, но където формата и съдържанието на службата бяха почти еднакви с католическата литургия.

Това звучеше разумно на всички, които отчаяно копнееха да видят как Елизабет заема престола без ужаса на гражданска война. Звучеше разумно на всички, които копнееха за мирен преход във властта. Всъщност звучеше разумно на всички, освен на самата църква, чиито епископи отказваха да подкрепят една стъпка към смъртоносната ерес на протестантството, и което бе най-лошо от всичко, не звучеше разумно на кралицата, която изведнъж, в този неподходящ момент, проявяваше упорство.

— Няма да допусна вдигането на нафората в Кралския параклис — заяви Елизабет за двайсети път. — Когато провеждаме коледна литургия, няма да позволя нафората да бъде издигана като някакъв идол.

— Категорично не — съгласи се уморено Сесил. Беше Бъдни вечер и той се беше надявал, че може би ще успее да се прибере в собствения си дом за Коледа. Беше си представял с надежда, с чувство на привързаност, че може би щеше да бъде там, за да вземе коледно причастие в собствения си параклис, според протестантските ритуали, без театралност, какъвто беше Божият промисъл, а след това да остане със семейството си през останалите коледни дни, завръщайки се в двора едва за голямото празненство с раздаването на подаръците в Дванайсетата нощ.

Трябваше да положи огромни усилия, докато успее изобщо да намери епископ, готов да отслужи литургия в Кралския параклис пред протестантската принцеса, а сега Елизабет се опитваше да пренапише службата.

— Той ще остави паството да вземе причастие? — поиска да се увери тя. — Как се казва? Епископ Огълшам?

— Оуен Огълторп — поправи я Сесил. — Епископ на Карлайл. Да, той разбира чувствата ви. Всичко ще бъде направено, както желаете. Той ще отслужи коледната литургия във вашия параклис, и няма да вдигне нафората.

На другия ден Сесил отново сгуши глава в раменете си, докато епископът дръзко вдигна над главата си дарохранителницата, та паството да отдаде почит на Тялото Христово в магическия миг на преобразяване на материята.

Откъм кралската скамейка отекна ясен глас:

— Ваше преосвещенство! Свалете дарохранителницата!

Той сякаш не я беше чул. Всъщност, тъй като очите му бяха затворени, а устните му се движеха в молитва, навярно наистина не я беше чул. Епископът вярваше с цялото си сърце, че Бог слизаше на земята, че той държеше между дланите си истинската същност на живия Бог, че я издигаше, та вярващите да й отдадат почит, както подобава на предани християни.

— Епископ Огълторп! Не ме ли чухте?! Свалете тази дарохранителница!

Дървената, украсена с изящна резба вратичка на кралския трон се отвори с гръмотевичен трясък. Епископ Огълторп се извърна леко от олтара, и хвърли поглед през рамо, за да срещне разярения поглед на своята кралица, надвесила се напред като продавачка на риба на някоя сергия на пазара, с бузи, пламнали и зачервени от гняв, с очи, потъмнели като на разгневена котка. Той я обхвана с поглед — изправена, след като миг преди това беше на колене, застанала в цял ръст, с насочен към него пръст, със заповеднически глас.