— Граф Аран — каза той, с хаплив тон. — В Лондон ли е?

Тя обърна глава в една посока, после — в друга, сякаш гневният му поглед беше лъч светлина, блеснал върху нея. Той я познаваше толкова добре, че почти можеше да види отрицанията, които бързо прелитаха през ума й. После тя осъзна, че не може да го излъже направо.

— Да — каза неохотно. — Той е в Лондон.

— И се срещна с него снощи?

— Да.

— Дойде при теб тайно, ти го прие насаме?

Тя кимна.

— В спалнята ти?

— Не, в личния ми кабинет. Но, Робърт…

— Прекарала си първата част от нощта с него, а после си дошла при мен. Всичко, което ми разказа за това, че е трябвало да чакаш Летиша Нолис да заспи: всичко това е било лъжа. Била си с него.

— Робърт, ако си мислиш…

— Не си мисля нищо — каза той безцеремонно. — Непоносимо ми е онова, което бих могъл да си помисля. Първо Пикъринг, щом ти обърнах гръб, а сега Аран, макар да сме любовници, признали любовта си.

Тя се отпусна на една кръгла пейка, построена около дъб с широк ствол. Робърт подпря единия си ботуш на пейката до нея, така че се извисяваше над нея. Тя умолително вдигна поглед към него.

— Трябва ли да ти кажа истината?

— Да. Но ми кажи всичко, Елизабет. Не можеш да си играеш с мен като с глупак.

Тя си пое рязко дъх.

— Тайна е.

Той стисна зъби.

— Кълна се в Бога, Елизабет, ако си му обещала, че ще се омъжиш за него, няма да ме видиш никога повече.

— Не съм! Не съм! — възропта тя. — Как бих могла? Знаеш какво означаваш за мен! Какво сме един за друг!

— Знам какво чувствам, когато те държа в обятията си и те целувам по устата, и те хапя по шията — каза той горчиво. — Не знам какво чувстваш ти, когато се срещаш с друг мъж само минути преди да дойдеш при мен, с пълна с лъжи уста.

— Чувствам се така, сякаш полудявам! — изкрещя му тя. — Ето какво чувствам! Чувствам се така, сякаш ме разкъсват! Чувствам се така, сякаш ти ме подлудяваш, чувствам, че не мога да понасям това дори и миг повече.

Робърт се отдръпна.

— Какво?

Тя беше на крака, изправяйки се пред него като борец, заел поза за нападение.

— Трябва да разигравам себе си като пионка в игра на шах — изрече задъхано тя. — Пионка съм сама на себе си. Трябва да държа испанците на наша страна, трябва да заплашвам французите, трябва да убедя Аран да замине за Шотландия и да предяви претенциите си за онова, което му се полага, и нямам нищо, с което да повлияя на всеки от тях, освен собствената си личност. На всеки от тях мога да обещая единствено себе си. А… а… а…

— А какво?

— Аз не принадлежа на себе си!

Той беше принуден да замълчи.

— Не принадлежиш на себе си?

Елизабет изпусна въздишка, примесена с ридание.

— Аз съм твоя, от все сърце и душа. Бог знае, както Бог ми е свидетел, аз съм твоя, Робърт…

Той протегна ръка към нея, улови ръцете й, понечи да я притегли по-близо.

— Но…

Той се поколеба.

— Но какво?

— Трябва да ги разигравам, Робърт — каза тя. — Трябва да ги накарам да мислят, че ще се омъжа. Трябва да давам вид, че ще приема ерцхерцог Фердинанд, трябва да давам надежди на Аран.

— А какво мислиш, че ще стане с мен? — попита я той.

— С теб ли?

— Да. Когато се знае, че прекарваш цели часове с Пикъринг, когато из двора се носи упорито слухът, че ще се омъжиш за ерцхерцога.

— Какво ще стане с теб? — Тя беше искрено озадачена.

— Тогава враговете ми ще се надигнат като един срещу мен. Твоят братовчед Норфолк, твоят съветник Сесил, Франсис Бейкън, брат му Никълъс, Катерина Нолис, Пикъринг, Аръндел — те ловуват в глутница като хрътки, които дебнат да повалят млад елен. Когато се отвърнеш от мен, те ще знаят, че тяхното време е дошло. Ще повдигнат обвинения срещу мен, ще ме повалят, ще ме обвинят. Ти ме издигна толкова високо, Елизабет, че сега ми завиждат. Часът, в който обявиш годежа си с друг мъж, е часът, в който ще бъда унищожен.

Тя беше потресена.

— Не знаех. Ти не ми каза.

— Как бих могъл да ти кажа? — запита той. — Аз не съм дете, за да изтичам с плач при бавачката си, защото другите деца ме заплашват. Но е вярно. В момента, в който узнаят, че си се отвърнала от мен и си предпочела друг мъж, аз ще бъда съсипан, или по-лошо.

— По-лошо?

— Мъртъв — каза той кратко. — Почти всеки ден очаквам да бъда завлечен в някоя тъмна уличка и убит.

Тя вдигна поглед към него, все още вкопчена в ръцете му.

— Любов моя, знаеш, че бих направила всичко, за да те защитя и да се погрижа да си в безопасност.

— Не можеш да ми осигуриш безопасност, освен ако не обявиш любовта си към мен. Елизабет, знаеш, че бих направил всичко, за да те обичам и закрилям. За Бога, омъжи се за мен, и нека имаме дете. Бракът, и един син и наследник ще ни осигурят по-голяма безопасност, отколкото всеки друг начин, и ще ме имаш до себе си завинаги. Не е нужно да разиграваш себе си като пионка. Можеш да бъдеш себе си, в своята мила, прекрасна същност, и да не принадлежиш на никой друг, освен на мен.

Елизабет изви ръце, за да ги измъкне от неговите, и се извърна.

— Робърт, толкова се страхувам. Ако французите влязат от Шотландия в Англия, те ще минат през северните графства като желани и скъпи приятели. Къде мога да ги спра? Кой може да спре френската армия? Мери загуби за нас Кале, и още проклинат името й. Какво ще казват за мен, ако изгубя Бърик? Или Нюкасъл? Или Йорк? А ако изгубя самия Лондон?

— Няма да ги изгубиш — насърчи я той. — Омъжи се за мен и аз ще поведа армия на север от твое име. Бил съм се с французите преди. Не се страхувам от тях. Аз ще бъда мъжът, който ще се бие за теб, любов моя. Не е нужно да молиш за помощ други, аз съм твой, от все сърце и душа. Всичко, което трябва да направиш, е да се повериш на мен.

Шапчицата й се беше смъкнала назад: тя хвана в юмруци гъстите кичури коса на слепоочията си и ги задърпа, сякаш се надяваше, че болката ще успокои мислите й. Нададе разтърсващо ридание.

— Робърт, толкова се страхувам, и не знам какво да правя. Сесил казва едно, Норфолк — друго, а граф Аран не е нищо повече от едно красиво момче! Имах надежди за него, докато не го срещнах снощи, но той е дете, което се маскира като войник. Той няма да ме спаси! Французите идват, няма съмнение, че идват, а аз трябва да намеря армия, и да намеря цяло състояние, и да намеря мъж, който да се бие за Англия, а не знам как да го направя, или на кого да се доверя.

— На мен — каза Робърт на мига. Грубо я притегли в обятията си, надвивайки възраженията й с тежестта и силата си. — Довери се на мен. Заяви любовта си към мен, омъжи се за мен, и ще се преборим заедно с това. Аз съм твой рицар-защитник, Елизабет. Аз съм твой любовник. Аз съм твой съпруг. Не можеш да се довериш на никого, освен на мен, и се кълна, че ще те опазя в безопасност.

Тя започна да се бори в хватката му, освободи лицето си, и той чу само една дума.

— Англия?

— Ще опазя Англия за теб, за мен, и за нашия син — закле се той. — Ще го направя за него, ще го направя и за теб.

Ейми, отново на път, отивайки към Чизълхърст, след кратко гостуване при приятелите на Робърт семейство Фостър, в Къмнър Плейс, държеше броеницата в джоба си и всеки път, щом в ума й се явеше ревнива мисъл, тя докосваше с ръка мънистата и безмълвно изричаше една „Аве Мария“. Лизи Одингсел, която наблюдаваше как спътничката й язди мълчаливо през обхванатата от августовската суша околност в края на тежкото лято, се чудеше на промяната в нея. Сякаш под бремето на ужасната несигурност тя бе израснала и от капризно дете се беше превърнала в жена.

— Добре ли си, Ейми? — попита тя. — Не си прекалено уморена? Не намираш ли времето за твърде горещо?

Ръката на Ейми се вдигна инстинктивно към сърцето.

— Добре съм — каза тя.

— Болка в гърдите ли чувстваш? — попита Лизи.

— Не. Нищо ми няма.