— Никой не е така сам, както аз! — нахвърли му се Елизабет. — Никой освен мен не се изправя пред двама врагове на прага си! Само на мен ми се налага да се изправя срещу Филип и да посрещна французите без съпруг, без баща, и без никаква помощ!

— Да — съгласи се той съчувствено. — Наистина имате да играете самотна и трудна роля. Но трябва да я изиграете. Трябва да се преструвате, че изпитвате увереност, дори когато се страхувате, дори когато се чувствате най-самотна.

— Готов сте да ме превърнете в един от актьорите в новата трупа на сър Робърт — каза тя.

— Бих предпочел да ви видя като един от актьорите на Англия — отвърна той. — Бих предпочел да ви видя да изпълнявате ролята на велика кралица. — „И по-скоро бих умрял, отколкото да поверя на Дъдли написването на тази роля.“, добави той мислено.

Пролетта дойде в Станфийлд Хол, и Лизи Одингсел пристигна, за да придружи Ейми по време на пътуването й, но от сър Робърт не идваше вест къде трябва да отиде съпругата му през този сезон.

— Да му пиша ли? — обърна се Лизи Одингсел към Ейми.

Ейми лежеше на един диван: с бледа като хартия кожа, с помътнял поглед, слаба като изоставено дете. Тя поклати глава, сякаш говоренето й костваше твърде голямо усилие.

— За него вече няма значение къде съм.

— Въпросът е там, че по това време миналата година отидохме в Бъри Сейнт Едмъндс, а после — в Камбъруел — отбеляза Лизи.

Ейми сви слабите си рамене:

— Изглежда, че тази година няма да бъде така.

— Не можеш да стоиш тук през цялата година.

— Защо не? Живях тук в моминските си години.

— Не е подобаващо — каза Лизи. — Ти си негова съпруга, а това е малък дом, тук няма весела компания, добра храна, музика или танци, няма хора, с които да общуваш. Не можеш да живееш като фермерска съпруга, когато си съпруга на един от най-изтъкнатите мъже в страната. Хората ще говорят.

Ейми се надигна на лакът.

— Мили боже, знаеш така добре, както и аз, че хората говорят далеч по-лоши неща от това, че не предлагам добра трапеза.

— Сега говорят само за войната срещу французите в Шотландия — излъга Лизи.

Ейми поклати глава, облегна се назад и затвори очи.

— Не съм глуха — отбеляза тя. — Казват, че съпругът ми и кралицата ще се оженят, преди да изтече една година.

— И какво ще правиш? — осведоми се внимателно Лизи. — Ако той настоява? Ако те напусне? Съжалявам, Ейми, но е редно да помислиш от какво ще имаш нужда. Ти си млада жена, и…

— Той не може да ме зареже — каза Ейми тихо. — Аз съм негова съпруга. Ще бъда негова съпруга до деня на смъртта си. Не мога да го избегна. Бог ни свърза, само Бог може да ни раздели. Той може да ме отпрати, може дори да се ожени за нея, но в такъв случай е двуженец, а тя — блудница в очите на всички. Не мога да направя нищо, освен да бъда негова съпруга до смъртта си.

— Ейми — промълви Лизи. — Със сигурност…

— Дай боже смъртта ми да дойде скоро и да освободи всички ни от тези страдания — каза Ейми с едва доловимия си глас. — Защото за мен това е по-лошо от смъртта. Да знам, че той ме е обичал и се е отвърнал от мен, да знам, че иска да съм далече, да не го видя никога повече. Да знам, всяка сутрин, когато се събуждам, всяка нощ, когато заспивам, че той е с нея, че избира да бъде с нея, вместо да бъде с мен. Това ме разяжда като язва, Лизи. Струва ми се, че мога да умра от това. Тази печал е като смърт. Бих предпочела смъртта.

— Трябва да се примириш — каза Лизи Одингсел, без да вярва твърде в тази панацея.

— Примирих се с разбитото сърце — каза Ейми. — Примирих се с това, че ще имам живот, изпълнен със самота. Никой не може да иска повече от мен.

Лизи се изправи и обърна един пън върху огъня. Коминът пушеше и стаята вечно беше изпълнена с лека мъгла, която щипеше очите. Лизи въздъхна при мисълта за това колко неудобна бе фермата, и за твърдата увереност на покойния сър Джон, че онова, което той беше създал, е достатъчно добро за всички останали.

— Ще пиша на брат си — каза тя твърдо. — Те винаги се радват да те видят. Можем поне да отидем в Денчуърт.

Сър Франсис Нолис и сър Никълъс Бейкън отидоха Да намерят Уилям Сесил.

— За бога, нямат ли край тези заплахи?

— Очевидно не — каза Сесил тихо.

Сър Робърт Дъдли дойде при тях.

— Какво има?

— Още смъртни заплахи срещу кралицата — каза му сър Франсис. — И срещу вас.

— Мен?

— Този път от французите.

— Защо французите ще искат да ме убият? — попита Дъдли, потресен.

— Смятат, че кралицата ще се разстрои от смъртта ви — каза тактично сър Никълъс Бейкън, когато никой друг не отговори.

Сър Робърт се извърна бързо и раздразнено.

— Нима няма да направим нищо, докато нейно величество е заплашвана от всички страни? Когато французите я заплашват, когато сам папата я заплашва? Когато англичани заговорничат срещу нея? Не можем ли да се изправим срещу този терор и да го унищожим?

— Естеството на терора се състои в това, че не се знае напълно какво представлява или какво може да предизвика — отбеляза Сесил. — Можем да я предпазим, но само до някакъв момент. Освен ако не я заключим в стая с желязна врата, не можем да я предпазим от опасност. Назначил съм човек, който опитва всичката й храна. Поставил съм пазачи на всяка врата, под всеки прозорец. Никой не влиза в двора, без някой да гарантира за него, и въпреки това през ден научавам за нов заговор, за нов план за убийство срещу нея.

— Дали на французите би им се понравило, ако убием младата кралица Мери? — запита сър Робърт.

Уилям Сесил се спогледа с другия по-опитен мъж, сър Франсис.

— Не можем да се доберем до нея — призна той. — Възложих на Трокмортън да огледа френския двор, когато беше в Париж. Не може да се направи, без да разберат, че сме били ние.

— И това ли е единственото ви възражение? — наежи се Робърт.

— Да — каза Сесил с копринен гласец. — На теория нямам възражения срещу платеното убийство като държавнически акт. То може да спаси живота на много хора и да бъде гаранция за сигурността на други.

— Аз съм напълно и изцяло против това — каза Дъдли възмутено. — То е забранено от Бог, и противоречи на създадената от човека справедливост.

— Да, но този, когото искат да убият, сте вие, така че е нормално да разсъждавате така — каза сър Никълъс без особено съчувствие. — Волът рядко споделя възгледите на касапина, а вие… вие сте осъден, приятелю.

Ейми и Лизи Одингсел, съпроводени от Томас Блаунт, с яздещи пред и зад тях мъже в ливреята на рода Дъдли, пристигнаха мълчаливо пред къщата на семейство Хайд. Децата, които следяха за пристигането им, както обикновено, затичаха по алеята към тях, а след това се поколебаха, когато леля им ги поздрави само с печална усмивка, а любимата им гостенка, хубавата лейди Дъдли, сякаш изобщо не ги забеляза.

Алис Хайд, излязла забързано навън да поздрави зълва си и знатната си приятелка за миг изпита чувството, че върху къщата им бе паднала сянка, и неволно потръпна леко, сякаш априлското слънце изведнъж беше станало леденостудено.