— Не знам подробности — каза той навъсено. — Но с добра воля може да бъде направено.

— Сигурно ще го направи тя, нали? — предизвика го Ейми. — Двайсет и шест годишна жена, заслепена от собствената си похот, пожелала съпруга на друга жена и постановяваща, че нейното желание е Божия воля. Тя ще знае, че Бог иска този мъж да бъде свободен. — Тя си пое рязко дъх и нададе див, звънлив смях. — Това са глупости, съпруже. Ще станете за посмешище. Това е грях срещу Бога, грях срещу човека, и оскърбление към мен.

— Не е оскърбление. Ако баща ти беше жив…

Това беше най-лошото, което можеше да каже. Семейната гордост на Ейми избликна:

— Осмеляваш се да изричаш името му пред мен! Баща ми щеше да те нашиба с камшик дори само задето си помисляш подобно нещо. Щеше да те убие, задето ми казваш подобно нещо.

— Нямаше и с пръст да ме докосне! — заяви Робърт. — Нямаше да посмее.

— Той каза, че си надут самохвалко и че струвам колкото десет такива като теб — изсъска му тя. — И беше прав. Ти си надут самохвалко, а аз струвам колкото десетима като теб. И миналата нощ наистина каза, че ме обичаш: ти си лъжец.

Почти не я виждаше заради мъглата, която се надигна пред очите му заедно със заслепяващия гняв. Напрегнатият му глас излизаше накъсано, сякаш изтръгван насила от него:

— Ейми, никой мъж на света, оскърбил ме така, както го стори ти, не би оживял.

— Съпруже, кълна ти се, че хиляди ще те нарекат с по-лоши думи. Ще те наричат неин слуга, нейна играчка, дребен жребец от долно потекло, когото тя язди просто от похот.

— Ще ме нарекат крал на Англия! — изкрещя той.

Тя рязко се извъртя и го улови за яката на ленената риза, която му беше закърпила така внимателно, и в яростта си го разтърси.

— Никога! Ще трябва да ме убиеш, преди тя да може да те има.

Той отскубна ръцете й от врата си и грубо я отхвърли от себе си, обратно на стола.

— Ейми, никога няма да ти простя за това, ще ме превърнеш от свой съпруг и любим в твой враг.

Тя вдигна поглед към него, събра слюнка в устата си и го заплю. Изведнъж, заслепен от ярост, той се втурна към нея, но тя вдигна в миг малкото си краче и го ритна, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Знам това! — изкрещя му тя. — Какъв си глупак! Но какво значение има омразата ти, какво променя, когато лягаш като някаква свиня с нея, а после лягаш с мен, и казваш: „Обичам те“ и на двете ни?

— Никога не съм го казвал! — изкрещя той, напълно извън себе си от гняв.

Зад него, лейди Робсарт отвори широко вратата и застана мълчаливо, загледана в двамата.

— Вървете си! — изкрещя Ейми.

— Не, влезте — каза Робърт бързо, като се извърна от Ейми, попи слюнката по ризата си и дръпна яката си, която тя беше извила. — За бога, влезте. Лейди Робсарт, Ейми е разстроена, помогнете й да се прибере в стаята си. Аз ще преспя в стаята за гости и ще си тръгна утре на разсъмване.

— Не! — изпищя Ейми. — Ще дойдеш при мен, Робърт. Знаеш, че ще го сториш. Твоята похот, твоята мръсна похот, ще те събуди, и ти ще ме пожелаеш отново, и ще кажеш: „Обичам те. Обичам те“. Лъжец такъв. Проклет, проклет лъжец.

— Отведете я, за бога, преди да я убия — каза той на лейди Робсарт, шмугна се покрай нея и излезе от стаята, избягвайки ръцете на Ейми с извити пръсти, които посягаха да го сграбчат.

— Ще дойдеш при мен, или ще те убия — изпищя тя.

Робърт хукна нагоре по тесните дървени стълби, и се махна от съпругата си, преди тя да може да посрами и двама им с още постъпки или думи.

На сутринта Ейми беше твърде зле, за да го види. Лейди Робсарт, с глас, студен като лед, разказа за нощ, изпълнена с истеричен плач, и му каза, че Ейми станала в ранните часове на утринта, паднала на колене и се молела на Бог да я освободи от страданието, каквото представлявал животът й.

Свитата на Робърт чакаше отвън.

— Предполагам, ще узнаете за какво е всичко това — каза той кратко.

— Да — отвърна лейди Робсарт. — Предполагам.

— Разчитам на дискретността ви — каза той. — Кралицата ще бъде изключително оскърбена от каквито и да било клюки.

Очите й се стрелнаха към лицето му.

— Тогава не бива да дава на сплетниците такъв богат материал — каза тя рязко.

— Ейми трябва да прояви разум — каза той. — Трябва да се съгласи на развод. Не искам да я принуждавам. Не искам да я изпращам против волята й в манастир извън страната. Искам честно споразумение и добро уреждане на нещата за нея. Но тя трябва да се съгласи.

Видя потреса, изписал се на лицето й при неговата искреност.

— Ще си струва труда — каза той с копринен глас. — Ще остана ваш приятел, ако склоните да я посъветвате кое е в неин най-добър интерес. Говорих с вашия зет, Джон Апълярд, и той е съгласен с мен.

— Джон е съгласен? Зет ми смята, че тя би трябвало да ви даде развод?

— На същото мнение е и синът ви Артър.

Лейди Робсарт бе принудена да замълчи пред това доказателство за единодушието на мъжете.

— Не мога да кажа кое ще бъде в неин най-добър интерес в такъв случай — каза тя в слаб опит за съпротива.

— Точно това, което казах — заяви Робърт. — Точно което казваме ние, мъжете. Тя или ще се съгласи на развод с добро уреждане на нещата, или във всеки случай ще бъде разведена и изпратена извън страната, в манастир, без обезщетение. Тя няма друг избор.

— Не знам как баща й щеше да възприеме това. Тя плаче и си пожелава да умре.

— Съжалявам за това, но това няма да са първите пролети сълзи; нито, предполагам, последните — каза той мрачно и излезе през вратата, без да каже и дума повече.

Робърт Дъдли пристигна в покоите на кралицата в Уестминстър по време на импровизиран рецитал на току-що съчинената от някакъв мъж песен, и трябваше да стои безучастно отстрани, усмихвайки се любезно, докато мадригалът — с много тананикания от рода на „тра-ла-ла“ — свърши. Сър Уилям Сесил, който го наблюдаваше тихо от един ъгъл, беше развеселен от намръщеното изражение върху лицето на по-младия мъж, а после — изненадан, че дори когато се поклони на кралицата, изражението му не се разведри ни най-малко.

„Какво ли правят пък сега, та той изглежда толкова кисел, а тя — така загрижена за него?“ — Сесил почувства как сърцето му се свива от притеснение. „Какво ли планират сега?“

Веднага щом песента свърши, Елизабет подкани с кимване Робърт да влязат в една прозоречна ниша и двамата отстъпиха настрани, където наострилите слух придворни не можеха да ги чуят.

— Какво каза тя? — запита Елизабет, без нито дума за поздрав. — Съгласи ли се?

— Напълно обезумя — каза той простичко. — Каза, че по-скоро ще предпочете да умре, отколкото да се съгласи на развод. Оставих я, след като през нощта се бе поболяла от плач, молейки се да умре.

Ръката й се стрелна към бузата му: тя се спря, преди да го прегърне пред целия двор.

— О, бедният ми Робин.

— Заплю ме в лицето — каза той, и лицето му потъмня при спомена. — Посегна да ме ритне. Само дето не се сбихме.

— Не! — Въпреки сериозността на положението им, Елизабет не можа да не се развесели при мисълта как лейди Дъдли се бие като рибарска съпруга. — Полудяла ли е?

— По-лошо — каза той кратко. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да ги чуе. — Изпълнена е с предателски и еретични мисли. Ревността й към теб я е докарала до най-крайни идеи. Бог знае какво ще каже или направи.

— Значи ще трябва да я отпратим — каза Елизабет простичко.

Робърт сведе глава.

— Любов моя, това ще предизвика такъв скандал, че се съмнявам дали можем да го направим веднага. Не можеш да поемеш този риск. Тя ще се бори с мен, ще вдигне буря срещу мен, а аз имам много врагове, които ще я подкрепят.

Тя го погледна прямо: цялата страст на подновената им любов бе ясно изписана върху поруменялото й лице.

— Робърт, не мога да живея без теб. Не мога да управлявам Англия, без ти да си до мен. Точно сега лорд Грей влиза с моята армия в Шотландия, а английският флот, Бог да му е на помощ, се опитва да попречи на три пъти по-многобройни френски кораби да стигнат до замъка Лийт, където се е укрепила онази коварна жена. Аз се движа по ръба на острието, Робърт. Ейми е предателка, задето влошава още повече положението ми. Би трябвало просто да я арестуваме за измяна, да я затворим в Тауър, и можем да забравим за нея.