— Да — каза той, като отлагаше момента, когато щеше да му се наложи да поговори искрено с нея. — Трябваше да донеса ловния си ястреб: скоро ще изям всички запаси на къщата.

— О, не — каза тя. — Защото семейство Картър вече изпратиха едно току–що отбито теле специално за теб, а сега, когато всички знаят, че си тук, почти ще бъдем затрупани от подаръци. Помислих си, че можем да ги поканим да дойдат за днес, ти винаги си ги намирал за приятни събеседници.

— Утре, може би — каза той малодушно. — Не днес.

— Добре — каза тя мило. — Но ще ти е трудно да изядеш сам това теле.

— Кажи, че ще изляза на езда след час — каза той, като се надигна рязко от масата. — И ще се радвам да дойдеш с мен.

— Може ли да отидем към Фличъм Хол? — попита тя. — Само за да ти припомня каква чудесна къща е? Знам, че каза, че е твърде далече от Лондон, но още не са намерили купувач.

Той трепна.

— Както желаеш — каза, избягвайки въпроса за къщата. — След час.

„И следователно ще избягвам да говоря с нея до вечеря“, упрекна се Робърт, като вземаше стъпалата по две наведнъж. „Защото никога повече няма да се опитам да говоря смислено с жена, докато яздя с нея. Но довечера, след вечеря, трябва да проведа този разговор. Не мога да легна с нея отново, превръщам себе си в измамник, а нея — в глупачка“. Той отвори с ритник вратата на личната стая на сър Джон, и се хвърли в стола на стареца. „Проклет да си“, обърна се към покойния си тъст. „Проклет да си, задето каза, че ще разбия сърцето й, и проклет да си, задето се оказа прав“.

Робърт изчака до след вечеря, когато лейди Робсарт ги остави сами, а Ейми се разположи срещу него от другата страна на малкото огнище.

— Съжалявам, че нямаме компания — отбеляза Ейми. — Сигурно е толкова скучно за теб, след двора. Бихме могли да поканим на гости семейство Ръшли, помниш ли ги? Ще дойдат утре, ако искаш да ги поканим.

— Ейми — каза той колебливо. — Трябва да те помоля за нещо.

Тя веднага вдигна глава, и му отправи сладка усмивка. Помисли си, че ще я помоли за прошка.

— Веднъж говорихме за развод — каза той тихо.

По лицето й премина сянка.

— Да — каза тя. — След онзи ден не съм имала и един щастлив миг. Не и до снощи.

Робърт направи гримаса.

— Съжалявам за това — каза той.

Тя го прекъсна.

— Знам — каза. — Знаех, че ще съжаляваш. И си мислех, че никога няма да мога да ти простя, но мога, Робърт, и ти прощавам. Станалото между нас е простено и забравено, и не е нужно да говорим за него никога повече.

„Сега е десет хиляди пъти по-трудно, защото бях похотлив глупак“, наруга се мислено Робърт. На глас каза:

— Ейми, ще ме помислиш за злодей, но не съм размислил.

Честните й, открити очи срещнаха неговите:

— Какво имаш предвид? — попита тя простичко.

— Трябва да те помоля за нещо — каза той. — Последния път, когато говорихме, ти възприемаше Елизабет като своя съперница, и аз разбирам чувствата ти. Но тя е кралица на Англия и ми оказа честта да ме обича.

Ейми се намръщи: не можеше да проумее какво искаше да я помоли той.

— Да, но ти каза, че си я оставил. А после дойде при мен… — тя млъкна насред изречението. — Струва ми се като истинско чудо, че дойде при мен, сякаш отново сме момче и момиче.

— Във война сме с Шотландия — продължи упорито Робърт. — В огромна опасност сме. Искам да й помогна, искам да спася страната си. Ейми, има вероятност французите да нахлуят в Англия.

Ейми кимна:

— Разбира се. Но…

— Да нахлуят — повтори той. — Да унищожат всички ни.

Тя кимна, но не можеше да я е грижа за французите, когато собственото й щастие се разстилаше пред нея.

— И затова искам да ме освободиш от брака ми с теб, за да мога да предложа себе си на кралицата като свободен мъж. Ерцхерцогът няма да й направи предложение за брак, а тя има нужда от съпруг. Искам да се оженя за нея.

Очите на Ейми се разшириха, сякаш не можеше да повярва на онова, което току-що беше чула. Той видя как ръката се стрелва към джоба й и забеляза как пръстите й се вкопчват в нещо, което беше там.

— Какво? — попита тя невярващо.

— Искам да ме освободиш от брака ми с теб. Трябва да се оженя за нея.

— Нима казваш, че искаш да се разведа с теб?

Той кимна.

— Да.

— Но миналата нощ…

— Миналата нощ беше грешка — каза той грубо и видя как руменината пламва в бузите й и сълзите изпълват очите й толкова бързо, сякаш й беше удрял плесници, докато й бяха запищели ушите.

— Грешка? — повтори тя.

— Не можах да ти устоя — каза той, като се опитваше да смекчи удара. — Трябваше да го направя. Обичам те, Ейми, винаги ще те обичам. Но съдбата, която ми беше предречена, се сбъдна. Джон Дий каза веднъж…

Тя поклати глава.

— Грешка? Да легнеш със собствената си съпруга? Нима не прошепна: „Обичам те?“ И това също ли беше грешка?

— Не съм казал това — отрече той бързо.

— Чух те да го казваш.

— Може да ти се струва, че си ме чула, но не съм го казал.

Тя стана от малкия си стол и се извърна от него към масата, която беше подредила за вечеря с такава радост. Сега всичко беше съсипано, останките от месото бяха дадени на слугите, отпадъците бяха хвърлени на прасетата.

— Веднъж ти ми разказа за сър Томас Грешам — каза тя без връзка с досегашния разговор. — Че според него най-лошото в сеченето на фалшиви монети било, че то принизява всичко, дори монетите с правилни пропорции на съдържание, и ги лишава от стойност.

— Да — каза той, без да разбира.

— Именно това направи тя — каза Ейми простичко. — Не съм изненадана, че една лира не струва една лира, че сме във война с Франция, че ерцхерцогът не желае да се ожени за нея. Тя принизи стойността на всичко, тя е фалшивата монета на кралството, и сведе всичко, дори почтената любов, дори един добър брак, започнат в любов, до стойността на фалшива монета.

— Ейми…

— Така че през нощта ти казваш: „Обичам те“, и всичко, което правиш, ми подсказва, че ме обичаш, а после през деня, още на следващия ден, ме молиш да те освободя.

— Ейми, моля те!

Тя спря веднага.

— Да, милорд?

— Каквото и да мислиш за нея, та е миропомазаната кралица на Англия, кралството е в опасност. Кралицата на Англия има нужда от мен и аз те моля да ме освободиш.

— Можеш да командваш армиите й — отбеляза тя.

Робърт кимна.

— Да, но има други, по-опитни войници.

— Можеш да я съветваш какво да прави, тя може да те назначи в Частния съвет.

— Аз вече я съветвам.

— Тогава какво повече можеш да направиш? И какво друго почтено желание може да имаш? — избухна тя.

Той стисна зъби.

— Искам да бъда до нея, ден и нощ. Искам да бъда неин съпруг и да съм с нея през цялото време. Искам да бъда заедно с нея на трона на Англия.

Напрегна се в очакване на сълзи и ярост, но за негова изненада тя го погледна със сухи очи и заговори много тихо:

— Робърт, знаеш ли, ако беше по силите ми, аз щях да ти дам дори и това. Обичам те толкова много и от толкова отдавна, че бих ти дала дори и това. Но то не е във властта ми. Нашият брак е Божие дело, ние застанахме заедно в църква и се заклехме, че няма да бъдем разделени. Не можем да бъдем разделени сега, само защото кралицата иска теб, и ти искаш нея.

— Други хора по света се развеждат! — възкликна той.

— Не зная как ще отговарят за това.

— Сам папата го позволява, казва, че няма да отговарят за това, не е грях.

— О, нима ще се обърнеш към папата? — запита тя с внезапен прилив на злоба. — Нима папата ще постанови, че нашият брак, нашият протестантски брак, е недействителен? Нима протестантската принцеса Елизабет отново ще превие коляно пред папата?

Той скочи от стола си и я погледна в лицето.

— Разбира се, че не!

— Тогава кой? — упорстваше тя. — Кентърбърийският архиепископ? Нейната пионка? Назначен въпреки собствените си опасения, единственият „пребоядисал се“ духовник в църквата, докато всичките й останали епископи са хвърлени в тъмница или са в изгнание, защото знаят, че тя няма право да застане начело на църквата?