— Милорд — поздрави го Ейми. — Неразположен ли сте?

— Не — каза той кратко. На Ейми й се искаше да се вкопчи в него, да се наслади на докосването му, но той внимателно я побутна настрани. — Пусни ме, Ейми, мръсен съм.

— Нямам нищо против!

— Но аз имам.

Той се обърна: приятелят му Джон Хейс слизаше по парадната стълба.

— Сър Робърт! Стори ми се, че чух коне!

Робърт тупна Джон по гърба.

— Няма нужда да питам как си — каза той весело. — Напълняваш, Джон. Очевидно не ловуваш достатъчно.

— Но вие изглеждате ужасно. — Приятелят му беше разтревожен. — Болен ли сте, сър?

Робърт сви рамене.

— Ще ти кажа по-късно.

— Дворцов живот? — каза Джон, досещайки се бързо.

— По-лесно ще е да танцувам волта в ада, отколкото да оцелея в Лондон — уточни Робърт. — Между Нейна светлост и сър Уилям Сесил, и придворните дами от покоите на кралицата, и Частния съвет, направо ми се вие свят още от зори, когато стана, за да нагледам конюшните, та чак до полунощ, когато мога най-сетне да напусна двора и да си легна.

— Елате и изпийте чаша ейл — предложи Джон. — Разкажете ми всичко за това.

— Воня на коне — каза Робърт.

— О, кого го е грижа?

Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха към къщата. Ейми се готвеше да ги последва; но после изостана и ги остави да продължат. Помисли си, че може би съпругът й ще почувства облекчение, ако можеше да поговори насаме с приятеля си, и може би щеше да му бъде по-лесно, ако нейното присъствие не го караше да бъде сдържан. Но се промъкна след тях и седна на дървения стол в коридора, пред затворената врата, така че да е там да го посрещне, когато излезе.

Ейлът подобри донякъде настроението на Робърт, а след това той се изми с топла, ароматизирана вода и се преоблече в чисти дрехи. Една хубава вечеря завърши промяната. Госпожа Минчин беше прочута с разточителството си икономка. Към шест вечерта, когато четиримата — сър Робърт, Ейми, Лизи Одингсел и Джон Хейс — седнаха да изиграят една игра на карти, негова светлост беше възвърнал обичайното си дружелюбно настроение и лицето му не беше така изпито. Когато падна нощта, той вече си беше пийнал, и Ейми осъзна, че няма да чуе нищо смислено от него тази вечер. Легнаха си заедно, и тя се надяваше, че ще се любят, но той просто се извърна, покри раменете си със завивките, и потъна в дълбок сън. Ейми, която лежеше будна в тъмнината, си помисли, че не бива да го буди, тъй като е уморен, а и във всеки случай, тя никога не подхващаше първа любенето им. Желаеше го, но не знаеше откъде да започне — гладкият му неподатлив гръб не реагира на предпазливото й докосване. Самата тя се извърна и загледа лунната светлина, която проникваше през пролуките в капаците на прозорците, заслуша се в тежкото му дишане, и си спомни своя дълг пред Бога: да обича съпруга си независимо от обстоятелствата. Реши да му бъде по-добра съпруга на сутринта.

— Искаш ли да дойдеш на езда с мен, Ейми? — любезно попита Робърт на закуска. — Трябва да поддържам ловния си кон във форма, но днес няма да се отдалечавам твърде много или да яздя твърде бързо.

— Бих искала да дойда — каза тя веднага. — Но не мислиш ли, че ще вали?

Той не слушаше: беше обърнал глава и нареждаше на слугата си да приготви конете.

— Извинявай, не те чух?

— Само казах, че се боя, че ще завали — повтори тя.

— Тогава ще се върнем вкъщи.

Ейми пламна и се изчерви, мислейки си, че беше прозвучала като глупачка.

По време на ездата положението не беше много по-добро. Не можеше да измисли да каже нищо освен най-очевидните банални реплики за времето и за нивите от двете им страни, докато той яздеше с мрачно лице, с разсеян поглед, приковал очи върху пътеката пред тях, но без да вижда нищо.

— Добре ли си? — попита тихо Ейми, когато потеглиха към къщи. — Изобщо не приличаш на себе си.

Той я погледна, сякаш бе забравил, че е там.

— О, Ейми. Да, съвсем добре съм. Малко съм разтревожен от събитията в двора.

— Какви събития?

Той се усмихна, сякаш го разпитваше дете.

— Нищо, за което трябва да се тревожиш.

— Можеш да ми кажеш — увери го тя. — Аз съм твоя съпруга, искам да знам, ако нещо те измъчва. Заради кралицата ли е?

— Тя е в голяма опасност — каза той. — Всеки ден има вести за нов заговор срещу нея. Никога не е имало кралица, която да е толкова обичана от половината хора, и въпреки това — толкова мразена от другата половина.

— Толкова много хора смятат, че тя няма право на трона — отбеляза Ейми. — Казват, че тъй като е незаконородена, престолът е трябвало да бъде наследен от Мери, кралицата на шотландците, и в такъв случай сега кралствата щяха да бъдат обединени, без война, без промяната в църквата, без бедите, които носи Елизабет.

Робърт потисна изненадата си.

— Ейми, какво си мислиш? Това, което ми говориш, са предателски приказки. Дай боже никога да не кажеш подобно нещо на някой друг. И не бива никога да го повтаряш, дори пред мен.

— Това е само истината — отбеляза Ейми спокойно.

— Тя е миропомазаната кралица на Англия.

— Собственият й баща я обяви за незаконородена, и това решение не беше анулирано — изтъкна съвсем разумно Ейми. — Дори самата тя не го отхвърли.

— Няма съмнение, че тя е негова законна дъщеря — каза рязко Робърт.

— Извини ме, съпруже, но съвсем определено има съмнение — каза вежливо Ейми. — Не те виня за това, че не желаеш да го видиш, но фактите са си факти.

Робърт беше зашеметен от увереността й.

— За бога, Ейми, какво те е прихванало? С кого си говорила, та ти е напълнил главата с тези глупости?

— С никого, разбира се. Кого виждам освен твоите приятели? — попита тя.

За миг той си помисли, че тя говори саркастично, и я погледна остро, но лицето й беше спокойно, усмивката й — сладка както винаги.

— Ейми, говоря сериозно. Из цяла Англия режат езиците на хора за по-дребни неща от онова, което каза.

Тя кимна.

— Колко жестоко от нейна страна да изтезава невинни хора за това, че не са изрекли нищо друго, освен истината.

Известно време яздиха мълчаливо: Робърт беше напълно объркан от внезапния бунт в собствения си дом.

— Винаги ли си мислела така? — попита той тихо. — Макар винаги да си знаела, че я подкрепям? Че съм горд да й бъда приятел?

Ейми кимна.

— Винаги. Никога не съм мислила, че нейните претенции за престола са най-основателни.

— Никога не си ми казвала нищо.

Тя го стрелна с лека усмивка:

— Никога не си ме питал.

— Щях да се радвам да узная, че имам предател в дома си.

Тя нададе лек смях.

— Имаше време, когато ти беше предателят, а аз бях онази, която мислеше правилно. Времената са се променили, не ние.

— Да, но не е зле един мъж да знае, ако жена му крои предателство.

— Винаги съм смятала, че тя не е истинската наследница, но мислех, че тя е най-добрият избор за страната, досега.

— Защо, какво се е случило сега? — запита той.

— Тя се обръща против истинската религия и подкрепя протестантските бунтовници в Шотландия — каза Ейми направо. — Хвърли в тъмница всички епископи, освен онези, които бяха принудени да отидат в изгнание. Вече няма църква, само изплашени свещеници, които не знаят какво да правят. Това е открито нападение над религията на нашата страна. На какво се надява тя? Да направи Англия и Шотландия, Уелс и Ирландия изцяло протестантски? Да бъде съперник на самия Свети Отец? Да създаде своя собствена Свещена империя? Папа в рокля ли иска да бъде? Нищо чудно, че не се омъжва. Кой би могъл да понесе такава съпруга, каквато ще стане тя?

— Истинската религия? — възкликна Робърт. — Ейми, ти си била протестантка през целия си живот. Оженихме се с църковна служба по молитвеника на крал Едуард, в негово присъствие. С кого си говорила, че ти е напълнил главата с такива идеи?

Тя го погледна с обичайното си кротко изражение.