— Не съм говорила с никого, Робърт. И нашият дом беше папистки през всичките години от царуването на кралица Мери. Прекарвах дълго време в размисли, знаеш ли. В дългите часове, които прекарвам сама, нямам какво друго да правя, освен да мисля. Пътувам из страната и виждам какво правят Елизабет и нейните служители. Виждам унищожаването на манастирите и бедността на църковните земи. Тя докарва стотици хора до просешка тояга, оставя бедните и болните без приюти. Монетите, които сече, не струват почти нищо, а църквите й не могат дори да отслужват литургия. Никой, който погледне Англия, управлявана от Елизабет, не може да я смята за велика кралица. Донесла ни е единствено беди.

Тя направи пауза, виждайки ужасеното му изражение.

— Не говоря така с никой друг — успокои го тя. — Помислих си, че ще е безопасно да споделя мислите си с теб. И исках да говоря с теб за епископа на Оксфорд.

— Епископът на Оксфорд може да изгние в ада! — избухна той. — Не можеш да ми говориш по тези въпроси. Не е подобаващо. Ти си протестантка, Ейми, като мен. Родена и възпитана като протестантка. Като мен.

— Родена съм католичка, както и ти, после бях протестантка, когато крал Едуард бе на престола — каза тя спокойно. — А после бях римокатоличка, когато на трона беше кралица Мери. Променях се и се променях отново. Точно както и ти. А баща ти се отрече от протестантското си вероизповедание и го нарече огромна грешка, нали? Хвърли вината за всички беди на страната върху своята ерес, точно това бяха думите му. Тогава всички бяхме католици. А сега ти искаш да си протестант, и искаш аз да бъда протестантка, просто защото тя е такава. Е, аз не съм.

Най-после той долови нотка, която му даде ключа към нея.

— Ах, ти ревнуваш от нея.

Ръката на Ейми се плъзна към джоба, за да докосне хладните мъниста на броеницата й.

— Не — каза тя овладяно. — Зарекох се, че няма да изпитвам ревност към никоя жена на света, най-малко пък към нея.

— Винаги си била ревнива жена — каза той искрено. — Това е твоето проклятие, Ейми — и моето.

Тя поклати глава.

— Тогава обезсилих проклятието: няма да ревнувам никога повече.

— Именно твоята ревност те води до тези опасни размишления. И цялата тази теология е просто маска за ревнивата ти омраза към нея.

— Не е така, милорд. Зарекох се, че ще се откажа от ревността.

— О, признай го — каза той, усмихнат. — Това не е нищо друго, освен женска злоба.

Тя дръпна поводите на коня си, спря и го погледна твърдо, така че той трябваше да срещне очите й:

— Защо, какъв повод имам за ревност? — запита тя.

За миг Робърт се изпълни с гняв, раздвижвайки се на седлото: конят му започна да нервничи, когато той изопна юздата.

— Какъв повод имам? — настоя тя отново.

— Сигурно си чула разни приказки за нея и мен?

— Разбира се. Предполагам, че цялата страна е чула.

— Това сигурно те е накарало да ревнуваш: би накарало всяка жена да ревнува.

— Не и ако можеш да ме увериш, че това е неоснователно.

— Не е възможно да мислиш, че с нея сме любовници!

Той го обърна на шега.

Ейми не се засмя: дори не се усмихна.

— Няма да го мисля, ако можеш да ме убедиш, че не е вярно.

Беше стиснала здраво броеницата в джоба си: струваше и се като въже, което можеше да я спаси да не се удави в дълбините на този опасен разговор.

— Ейми, невъзможно е да мислиш, че съм неин любовник и кроя планове да се разведа с теб, или да те убия, както твърдят сплетниците!

Тя все още не се усмихваше.

— Ако ме увериш, че слуховете са лъжливи, няма да им обръщам внимание — каза тя спокойно. — Разбира се, че съм ги чула, и те са много ясни и неприятни.

— Те са крайно цинични и неверни — каза той дръзко. — И ще си помисля много лоши неща за теб, Ейми, ако се вслушваш в тях.

— Не ги слушам: слушам теб. Сега слушам много внимателно. Можеш ли да ми се закълнеш в честта си, че не си влюбен в кралицата и че никога не си мислил за развод?

— Защо изобщо ме питаш?

— Защото искам да знам. Искаш ли развод, Робърт?

— Та нима ти би се съгласила на развод, ако някога ти предложа подобно нещо? — попита той любопитно.

Очите на Ейми се стрелнаха към лицето му и той я видя как побеля като платно, сякаш й беше прилошало. За миг тя застина на коня си пред него, с леко отворена уста, ахна и после, много бавно, докосна коня си с малката си пета и го насочи по пътеката към къщи.

Робърт я последва:

— Ейми…

Тя не спря, нито обърна глава. Той осъзна, че никога преди не я беше повиквал по име, без тя да отговори веднага. Ейми винаги идваше, когато я повикаше, в повечето случаи беше до него много преди да я повика. Струваше му се много странно и неестествено, че малката Ейми Робсарт се отдалечава от него със смъртнобледо лице.

— Ейми…

Тя продължи непоколебимо, без да поглежда нито надясно, нито наляво, и определено — без да поглежда назад да види дали я следва. Продължи да язди мълчаливо по целия път до вкъщи, а когато стигна до двора на конюшнята, подаде поводите на коняря и влезе мълчаливо в къщата.

Робърт се поколеба, а после я последва нагоре по стълбите до спалнята им. Не знаеше как да се справи с тази непозната, нова Ейми. Тя влезе в стаята им и затвори вратата: той почака да я чуе дали ще превърти ключа в ключалката. Ако залостеше вратата, за да не може той да влезе, той можеше да се ядоса, ако го заключеше отвън, той беше в законното си право да разбие вратата, имаше законно право да я набие — но тя не го стори. Затвори вратата, не я заключи. Той пристъпи напред и отвори вратата, което беше негово право, и влезе.

Тя беше седнала на обичайното си място до прозореца, загледана навън, както правеше толкова често в очакване да го види.

— Ейми — каза той тихо.

Тя обърна глава.

— Робърт, стига вече. Трябва да знам истината. Отвратена съм до дън душа от лъжи и слухове. Искаш ли развод, или не?

Беше толкова спокойна, че той — неспособен да го повярва — изпита искрица надежда.

— Ейми, какво ти се върти в ума?

— Искам да знам дали искаш да се освободиш от нашия брак — каза тя спокойно. — Аз навярно не съм съпругата, от която се нуждаеш, сега, когато стана такъв важен човек. Това ми стана ясно през последните месеци. А и Бог още не ни е благословил с деца — добави тя. — Дори само тези причини могат да бъдат достатъчни. Но ако дори половината клюки са верни, тогава е възможно кралицата да те приеме за свой съпруг, ако си свободен. Никой Дъдли не може да устои на такова изкушение. Баща ти щеше да свари съпругата си жива в масло за подобен шанс, а той я обожаваше. Затова те питам: моля те, кажи ми честно, искаш ли развод?

Робърт бавно осъзна какво казваше тя: бавно го осени разбирането, че тя се беше подготвяла за това; но вместо Да почувства, че това е шансът му, той почувства как ярост и смущение се надигат в него като буря.

— Вече е твърде късно — избухна той. — Боже мой! Да ми кажеш това сега! Няма полза да се вразумяваш сега, след всичките тези години, твърде късно е. Твърде късно е за мен!

Сепната, Ейми вдигна поглед към него, потресена от потиснатата жестокост в гласа му:

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме отхвърли — изплака той: истината избликна от него в страданието му. — Тя ме обичаше и го знаеше, искаше да се омъжи за мен, и аз исках да се оженя за нея, но тя трябва да има съюзник за война срещу Франция, и ме отхвърли заради ерцхерцога или онова пале Аран.

Възцари се ужасено мълчание.

— Затова ли си тук? — попита тя. — И затова ли си толкова мрачен и мълчалив?

Той се отпусна на пейката в прозоречната ниша и сведе глава: почти му се струваше, че може да се разплаче като жена.

— Да — каза кратко. — Защото за мен всичко приключи. Тя ми каза, че трябва да бъде освободена и аз се отказах от нея. Не ми остана нищо освен теб: независимо дали си подходящата жена или не, независимо дали имаме деца или не, независимо дали ще пропилеем останалата част от живота си заедно и ще умрем, мразейки се един друг, или не.