Той почувства как тялото й се разтърси от дълбока тръпка.

— Не съм добре — каза тя тихо. — Доведете Кат.

Той я отведе до края на галерията и изпрати един паж да изтича до покоите на кралицата да доведе Кат Ашли. Тя дойде и хвърли един поглед към бледата Елизабет, и друг — към мрачното лице на Сесил.

— Какво става?

— О, Кат — прошепна Елизабет. — Най-лошото, най-лошото.

Кат Ашли пристъпи напред да я защити от погледите на придворните, и бързо я отведе в покоите й. Придворните загледаха любопитно Сесил, който любезно се усмихна на всички.

Валеше. Сивите капки се стичаха като поток сълзи надолу по стъклата на прозорците с оловни рамки на замъка Уиндзор. Елизабет беше изпратила да повикат Робърт и бе наредила на дамите си да насядат около огъня, докато двамата си говореха на пейката в прозоречната ниша. Когато Робърт влезе в стаята сред вихър от тъмночервено кадифе, кралицата беше сама на пейката в прозоречната ниша, като самотно момиче без приятели.

Той веднага се приближи, поклони се и прошепна:

— Любов моя?

Лицето й беше бяло, а клепачите й — зачервени и възпалени от плач.

— О, Робърт.

Той бързо пристъпи към нея, а после се спря, спомнил си, че не трябва да я сграбчва в прегръдките си пред хора.

— Какво става? — запита настойчиво той. — Придворните смятат, че си се разболяла. Отчаяно исках да те видя. Какво става? Какво ти каза Сесил тази сутрин?

Тя обърна глава към прозореца и докосна с връхчето на пръста си студеното зелено стъкло.

— Предупреди ме — каза тихо.

— За какво?

— Нов заговор, срещу живота ми.

Ръката на Робърт инстинктивно посегна към мястото, където трябваше да е мечът му, но никой мъж не влизаше въоръжен в покоите на кралицата.

— Любов моя, не се страхувай. Независимо колко коварен е заговорът, аз винаги ще те закрилям.

— Не беше само срещу мен — прекъсна го тя. — Не бих се поболяла така от страх, само заради един заговор срещу мен.

— Е? — Тъмните му вежди бяха сключени.

— Искат да убият и теб — каза тя тихо. — Сесил казва, че трябва да се откажа от теб, в името на нашата безопасност.

„Този проклет, лукав, потаен стар лисугер“, изруга мислено Робърт. „Какъв блестящ ход: да използва любовта й срещу мен“…

— В опасност сме — призна й той тихо. — Елизабет, умолявам те, позволи ми да напусна съпругата си и ми разреши да се оженя за теб. Щом станеш моя съпруга и родиш дете от мен, с всички тези опасности ще е свършено.

Тя поклати глава.

— Те ще те унищожат, както и сам ме предупреди. Робърт, ще се откажа от теб.

— Не! — Беше толкова потресен, че проговори твърде високо, разговорът при огнището замлъкна и всички жени погледнаха към него. Той се приближи по-плътно до кралицата: — Не, Елизабет. Това не може да бъде. Не можеш просто да се откажеш от мен, не и когато ме обичаш, и аз те обичам. Не и след като сега сме щастливи. Не и след толкова много години безкрайно чакане на щастието!

Тя се заставяше да се владее; видя я как прехапва устна, за да попречи на очите си да се налеят със сълзи.

— Трябва. Не го прави още по-трудно за мен, любов моя. Мисля, че сърцето ми ще се пръсне.

— Но да ми го кажеш тук! Пред целия двор!

— О, мислиш ли, че можех да ти кажа някъде другаде? Не се владея много, когато съм с теб, Робърт. Трябва да ти го кажа тук, където не можеш да ме докосваш, и трябва да получа честната ти дума, че няма да се опитваш да ме накараш да размисля. Трябва да се откажеш от мен, и да се откажеш от мечтата си за нашата женитба. А аз трябва да се откажа от теб, и трябва да се омъжа за Аран, ако той победи, а в противен случай — за ерцхерцога.

Робърт вдигна глава и се накани да възрази.

— Това е единственият начин да спрем французите — каза тя простичко. — Аран или ерцхерцогът. Трябва да имаме съюзник срещу французите в Шотландия.

— Готова си да ме зарежеш заради едно кралство — каза той горчиво.

— За нищо по-малко — отвърна тя спокойно. — И искам още нещо от теб.

— О, Елизабет, имаш сърцето ми. Какво още мога да ти дам?

Тъмните й очи бяха пълни със сълзи: тя протегна към него трепереща ръка:

— Ще бъдеш ли все още мой приятел, Робърт? Макар че никога повече не можем да бъдем любовници; въпреки че ще трябва да се омъжа за друг мъж?

Бавно, забравил сега за втренчените погледи на дамите, той взе студената й ръка в своята, и наведе глава и я целуна. После коленичи пред нея и вдигна ръце във вековния жест на вярност. Тя се наведе напред и взе вдигнатите му като за молитва ръце в своите.

— Аз съм твой — каза той. — От сърце и душа. Винаги съм бил, тъй като ти си моята кралица, но повече от това: ти си единствената жена, която някога съм обичал, и си единствената жена, която някога ще обичам. Ако искаш да танцувам на сватбата ти, ще го направя възможно най-добре. Ако склониш да ме избавиш от това нещастие, ще се върна към радостта с теб в миг. Аз съм твой приятел до живот, аз съм твой любовник завинаги, аз съм твой съпруг пред Бога. Трябва само да ми заповядаш, Елизабет: сега и завинаги, аз съм твой до смъртта.

И двамата трепереха, взирайки се един в друг, сякаш никога нямаше да могат да се разделят. Кат Ашли бе тази, която намери смелост да ги прекъсне, след дълги минути, в които бяха стояли хванати за ръце и безмълвни.

— Ваша светлост — каза тя тихо. — Хората ще говорят.

Елизабет се раздвижи и пусна Робърт, и той се изправи на крака.

— Добре е да си починете, милейди — каза тихо Кат. Тя хвърли поглед към побелялото, потресено лице на Робърт.

— Тя не е добре — каза. — Това е твърде много за нея. Пуснете я да си върви сега, сър Робърт.

— Дано Бог ви даде добро здраве и щастие — каза той пламенно, и когато Елизабет кимна, той се поклони и излезе от стаята, преди тя да види отчаянието в собственото му изражение.

Бащата на господин Хейс беше роден като арендатор на фамилията Дъдли, но чрез търговия с вълна се беше издигнал до поста кмет на Чизълхърст. Беше изпратил сина си на училище, а после — да се подготви за адвокат, и когато умря, остави на младия човек малко състояние. Джон Хейс продължи семейната връзка с фамилията Дъдли, като съветваше майката на Робърт по отношение на нейното искане за възвръщане на титлата и имотите, а когато Робърт се издигна на власт и богатството му се увеличи, той управляваше различните клонове на постепенно увеличаващите се делови начинания на Робърт в Лондон и в провинцията.

Ейми често бе отсядала при него в Хейс Корт, Чизълхърст, а понякога Робърт отиваше там при нея, за да води делови разговори с Джон Хейс, да играе комар с него, да ловува в земите му, и да планира вложения та им.

Свитата на Дъдли стигна до къщата около пладне, и Ейми излезе с радост под лъчите на септемврийското слънце, което още беше горещо и ярко.

— Лейди Дъдли. — Джон Хейс й целуна ръка. — Толкова е хубаво да ви видя отново. Госпожа Минчин ще ви отведе до обичайната ви стая, мислехме, че предпочитате стаята с изглед към градината?

— Да — каза Ейми. — Получихте ли вести от милорд?

— Само, че си обещава удоволствието да ви види в рамките на тази седмица — каза Джон Хейс. — Не каза в кой ден — но ние и не очакваме това, нали? — Той й се усмихна.

Ейми отвърна на усмивката му: „Не, защото той едва ли знае в кой ден ще го освободи кралицата“, каза ревнивият глас в главата й. Ейми докосна с пръст броеницата в джоба си.

— Когато и да е свободен да дойде при мен, ще се радвам да го видя — каза тя, обърна се и се качи по стълбите зад иконома.

В къщата влезе госпожа Одингсел, като отметна шапчицата си назад и изтупа праха от полата си. Ръкува се с Джон Хейс: бяха стари приятели.

— Тя изглежда добре — каза той, изненадан, като кимна в посока на спалнята на Ейми. — Чух, че била много болна.

— О, така ли? — каза Лизи с равен тон. — И откъде чу това?