— Какво е всичко това сега? — попита сър Франсис Бейкън кралицата, когато спряха за миг при отворената врата на параклиса и видяха хористите да лъскат преградата на олтара.

— Това е залъгване — каза тя презрително. — За онези, които искат да видят промяна в убежденията ми.

— И кои са те? — попита той любопитно.

— Папата, който би искал да ме види мъртва — каза тя раздразнено. — Испанците, които трябва да запазя като свои приятели, и ерцхерцогът — за да му дам надежда, заради английските паписти — за да ги накарам да спрат. Заради вас, и вашите събратя лутерани, за да породя у вас съмнение.

— И къде е истината във всичко това? — попита той усмихнато.

Тя раздразнено повдигна рамо и продължи, подминавайки вратата.

— Истината е последното нещо, което има значение — каза тя. — И можете да повярвате едно нещо за моето отношение към истината: държа я добре скрита в сърцето си.

Уилям Хайд получи писмо от иконома на Робърт, Томас Блаунт, в което от него се искаше да е готов да посрещне хората на Робърт, които щяха да дойдат до три дни, за да придружат Ейми и госпожа Одингсел до семейство Фостър в Къмнър Плейс за кратко гостуване, а след това да продължат към Чизълхърст. Приложена в писмото надраскана набързо бележка от негово благородие съобщаваше на Уилям последните вести от двора — за подаръците, които Робърт бе получил от кралицата, сега завърнала се в Хамптън Корт, и посочваше, че Уилям не след дълго ще бъде назначен на доходен пост в един от колежите на Оксфорд, като благодарност за проявената любезност към лейди Дъдли, и за да може Робърт да разчита на приятелството му и за в бъдеще.

Той отиде при Ейми с писмото в ръка.

— Изглежда, че ще трябва да ни напуснете.

— Толкова скоро? — запита тя. — Той споменава ли нещо за къща тук?

— Кралицата му е дала голямо имение в Кент — каза той. — Той пише, за да ми съобщи. Ноул Плейс, знаете ли го?

Тя поклати глава.

— Значи той не иска от мен да му търся къща сега? Няма ли да живеем в Оксфордшър? В Кент ли ще живеем?

— Не уточнява — каза той внимателно, като си мислеше, че е направо възмутително, тя да трябва да пита някой приятел къде ще бъде домът й. Твърде шумната й кавга със съпруга й очевидно я бе наранила дълбоко: беше я наблюдавал как се свива и се вглъбява в себе си, сякаш посрамена. В последните седмици беше станала много набожна, а Уилям Хайд смяташе, че ходенето на църква е утеха за жените, особено когато попаднеха в хватката на злощастни обстоятелства, над които нямаха контрол. На един добър свещеник като отец Уилсън можеше да се разчита да проповядва покорство: а Уилям Хайд вярваше, подобно на други мъже от неговото време, че покорството е голяма добродетел у една съпруга. Видя я как вдига ръка към гърдите си.

— Болка ли изпитвате, лейди Дъдли? — попита той. — Често ви виждам да слагате ръка на сърцето си. Искате ли да ви прегледа лекар, преди да тръгнете?

— Не — каза тя с бърза, тъжна усмивка. — Няма нищо. Кога казва милорд, че трябва да тръгна?

— До три дни — каза той. — Трябва да отидете първо в Къмнър Плейс да посетите семейство Фостър, а после — при вашия приятел господин Хейс в Чизълхърст. Съжаляваме, че ще трябва да се разделим. Но се надявам, че скоро ще се върнете при нас. Сега сте като член от семейството, лейди Дъдли. Винаги ще е голямо удоволствие да ви приемем тук.

За негово смущение, очите й се напълниха със сълзи и той тръгна бързо към вратата, опасявайки се от сцена. Но тя само му се усмихна и каза.

— Толкова сте любезни. Винаги съм обичала да идвам тук, а сега чувствам къщата ви като свой дом.

— Сигурен съм, че скоро ще се върнете при нас — каза той бодро.

— Може би вие ще дойдете да ме видите. Може би ще живея в Ноул — каза тя. — Може би Робърт има намерение това да бъде новият ми дом.

— Може би — каза той.

Летиша Нолис стоеше пред голямото писалище на Уилям Сесил в елегантните му покои в Хамптън Корт, сключила ръце зад гърба си, с невъзмутимо изражение.

— Бланш Пари каза на кралицата, че си играе с огъня, и че ще изгори до основи цялата къща, и нас в нея — докладва тя.

Сесил вдигна очи:

— И кралицата каза…?

— Каза, че не е направила нищо лошо, и че никой не може да докаже нищо.

— А какво каза мистрес Пери?

— Каза, че на човек му е достатъчно само да ги погледне двамата, за да разбере, че са любовници — лек смях смекчи сериозния й тон. — Каза, че са горещи като кестени върху кухненска лопатка.

Сесил й се намръщи.

— А кралицата?

— Изхвърли Бланш от покоите си и й каза да не се връща, докато не отмие клюките от устата си, или ще се окаже с отрязан език заради клевета.

— Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Не, сър. Бланш се разплака и каза, че сърцето й се къса, но предполагам, че това не е важно.

— Кралицата спи винаги с компаньонка и със страж на вратата, нали?

— Да, сър.

— Значи в тези ужасни клюки не може да има истина.

— Не, сър — повтори Летиша като ученичка. — Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако няма врата зад ламперията, така че кралицата да може да се измъкне от леглото си, когато компаньонката й заспи, и през тази тайна врата да отиде при сър Робърт, както казват, че правел някога баща й, кралят, когато искал да посети някоя жена.

— Но такъв проход не съществува — каза рязко Сесил.

— Освен ако е възможно един мъж да легне с жена в дневните часове, и ако не им трябва легло. Ако могат да го направят под някое дърво, или в таен ъгъл, или набързо, облегнати на някоя стена.

Тъмните й очи преливаха от дяволити мисли.

— Всичко това може и да е вярно, но се съмнявам, че баща ти ще бъде доволен да узнае какво си мислиш — каза строго Сесил. — И трябва да ти напомня да пазиш подобни предположения за себе си.

Погледът й проблесна за миг, когато насочи очи към него.

— Да, сър, разбира се, сър — каза тя сдържано.

— Можеш да си вървиш — каза Сесил. — „Боже мили, ако тази малка кокетка може да ми каже това в лицето, какво ли говорят зад гърба ми?“

Когато Сесил влезе в приемната, сър Робърт тъкмо се навеждаше да прошепне нещо на седналата кралица, а кралицата се смееше. Страстта между двамата беше толкова силна, че за миг на Сесил му се стори, че е почти видима, после той поклати глава, за да прогони от ума си подобни глупости, и пристъпи напред, за да се поклони.

— О, не лоши новини, Сесил, моля ви! — възкликна Елизабет.

Той се опита да се усмихне.

— Нито дума. Но може ли да се поразходя с вас за миг?

Тя се надигна от мястото си.

— Не си отивайте — каза тихо на Робърт.

— Може да отида в конюшните — каза той.

Ръката й се стрелна бързо и докосна ръкава му.

— Почакайте ме, ще се забавя само миг.

— Може би — каза той закачливо.

— Чакайте, или ще ви обезглавя — прошепна тя.

— Със сигурност ще легна на дръвника заради вас, и ще ви кажа, когато съм готов.

Чули тихия й смях, придворните се огледаха и видяха Сесил, някога неин най-голям приятел и единствен съветник, да чака търпеливо, докато тя се откъсна от сър Робърт, със зачервени и пламнали бузи.

Сесил й предложи ръката си.

— Какво има? — попита тя, не твърде любезно.

Той изчака, докато минаха от приемната в дългата галерия. Там също чакаха членове на кралския двор, а някои излязоха от приемната, за да наблюдават Сесил и кралицата и да изчакат реда си да привлекат вниманието й сега, когато най-сетне някой я беше отделил от Дъдли.

— Научавам от Париж, че французите ще изпратят подкрепления в Шотландия, за да помогнат на кралицата регентка.

— Е, нали знаехме, че ще го направят — каза тя с безразличие. — Но някои хора смятат, че шотландците и без друго няма още дълго да поддържат обсадата. Те никога не носят припаси за повече от две седмици, просто ще се откажат и ще се приберат у дома.