— Знаете ли, не ми допада състоянието на неомъжена жена — каза тихо Елизабет на посланика, като пренебрегна изцъкления поглед на сър Уилям към нея. — Само чаках подходящия мъж, както би сторила всяка разумна девойка.

Робърт подготвяше голям турнир за завръщането им в Гринич — последното празненство, преди дворът да потегли на лятната си обиколка. Върху дългата маса за хранене в красивата си къща в Кю той беше разгънал свитък хартия, и неговият писар разпределяше по двойки рицарите, които щяха да се дуелират. Робърт беше решил, това да бъде турнир на розите. Щеше да има беседка от рози, в която да седи кралицата, с червената роза на Ланкастър, бялата роза на Йорк, и розата на Галиция, която съчетаваше и двата цвята и разрешаваше прастарата вражда между най-изтъкнатите графства на Англия, както бяха сторили самите Тюдори. Щеше да има цветчета от рози, които деца, облечени в дрехи в розовия цвят на розите, щяха да разпръсват пред кралицата, когато тя тръгнеше от двореца в Гринич надолу към арената. Самата арена щеше да бъде украсена с рози, а на състезателите беше казано, че ще трябва да включат рози в поезията си, в герба или в доспехите си.

Щеше да има жива картина, представяща Елизабет като Кралица на Розите, и тя щеше да бъде увенчана с малка коронка от розови пъпки. Щяха да ядат захаросани плодове с рози и щеше да има водна битка с розова вода, самият въздух щеше да е наситен с чувствения аромат, арената щеше да бъде покрита с килим от розови венчелистчета.

Турнирът щеше да бъде централното събитие на деня. Дъдли болезнено си даваше сметка, че сър Уилям бе негов сериозен съперник за благосклонността на кралицата — рус, добре сложен, богат ерген, начетен, пътувал много, и добре образован. Беше много очарователен: една усмивка на тъмносините му очи извикваше трепет в сърцата на повечето жени, а кралицата винаги бе податлива пред чара на един властен мъж. Той притежаваше цялата увереност на син на богати и влиятелни родители, живял в богатство още от момчешките си години. Той никога не беше изпадал в толкова унизително положение като Робърт, дори не знаеше, че човек може да падне толкова ниско, и всичко — цялата му осанка, непринуденият му чар, слънчевият му характер — показваше човек, към когото животът е бил добър и който вярваше, че бъдещето ще е също тъй блажено като миналото.

И най-лошото от всичко, от гледна точка на Дъдли: нямаше нищо, което да попречи на кралицата да се омъжи за него още утре. Тя можеше да изпие една чаша вино в повече, можеше да бъде твърде силно повлияна от флирта, можеше да се почувства възбудена, привлечена и предизвикана — а Пикъринг бе майстор на изтънченото прелъстяване — после той можеше да й предложи скъпоценен диамантен пръстен, и цялото си състояние, и работата щеше да е свършена. Комарджиите залагаха, че сър Уилям ще се омъжи за кралицата до есента, а постоянният й кръшен смях в негово присъствие, и развеселената й търпимост към неговата все по-явна гордост даваха на всички основание да смятат, че неговият вид — едър, рус, елегантен — бе повече по вкуса й, отколкото смуглата привлекателност на Дъдли.

Робърт бе понасял твърде много съперници за вниманието й, откак тя се бе възкачила на трона. Елизабет беше кокетка и всеки можеше да получи мимолетното й внимание с ценен подарък или чаровна усмивка. Но сър Уилям представляваше по-голям риск от тези мимолетни увлечения. Той беше изключително богат, а Елизабет, разчитаща на обезценени монети и с празна хазна, намираше богатството му за много привлекателно. Той беше неин приятел още от най-ранните дни, а тя високо ценеше верността, особено у мъжете, организирали заговори за поставянето й на трона, колкото и неумело да бяха действали. Но най-вече, той беше красив, беше новодошъл, англичанин и ерген, при това протестант и затова, когато тя танцуваше с него, те бяха прицел на клюки и намеци, но добронамерени. Дворът се усмихваше на двамата. Никой не й напомняше, че той е женен мъж или осъден предател, нито мърмореше, че трябва да е луда, за да проявява благоволение към него. И макар че бързото завръщане на Дъдли в двора бе нарушило плавното издигане на сър Уилям към благоволението и властта, то не му беше попречило. Кралицата безсрамно се наслаждаваше на това, че двамата най-привлекателни мъже в Англия се състезаваха за вниманието й.

Дъдли се надяваше да използва турнира, за да свали сър Уилям с един силен удар, за предпочитане по красивото лице или дебелата глава, и изготвяше списъка на дуелите така, че двамата с Пикъринг със сигурност да се срещнат в последния рунд. Беше погълнат от работата си, когато внезапно вратата се отвори с трясък, без почукване. Робърт скочи и посегна към кинжала, със силно блъскащо в гърдите сърце, мислейки, че накрая се беше случило най-лошото: бунт или платен убиец.

Беше кралицата, съвсем сама, без нито един придружител, самата тя бяла като роза. Връхлетя в стаята и изрече три думи:

— Робърт! Спаси ме!

Той веднага я придърпа към себе си и я прегърна здраво. Усещаше я как се задъхва: беше тичала по целия път от двореца до Деъри Хаус и нагоре по стълбите до вратата на стаята.

— Какво има, любов моя? — попита той настойчиво. — Какво има?

— Един мъж — промълви тя. — Следеше ме.

Все още с ръка около талията й, той взе меча си от куката, на която висеше, и отвори рязко вратата. Двама от хората му бяха отвън, стъписани от профучаването на кралицата край тях.

— Видяхте ли някого? — попита рязко Робърт.

— Никого, сър.

— Идете да претърсите. — Той се обърна към готовата да припадне жена. — Как изглеждаше?

— Добре облечен, с кафяв костюм, като лондонски търговец, но вървеше по стъпките ми, докато се разхождах в градината надолу към реката, а когато тръгнах по-бързо, той ме настигна, когато затичах, той затича зад мен, и си помислих, че е папист, дошъл да ме убие… — тя се задъхваше от страх.

Робърт се обърна към зашеметения си писар:

— Вървете с тях, повикайте стражите и гвардейците на кралицата. Кажете им да търсят мъж в кафяв костюм. Проверете първо реката. Ако е потеглил с лодка, вземете лодка и го последвайте. Искам го жив. Искам го веднага. — Робърт отпрати мъжете, а после издърпа Елизабет обратно в къщата, в гостната си стая, затръшна вратата и я залости.

Настани я внимателно на един стол, затвори капаците на прозорците и ги залости. Измъкна меча си от ножницата и го сложи така, че да му е под ръка, на масата.

— Робърт, помислих си, че е дошъл за мен. Помислих си, че ще ме убие, докато се разхождам в собствената си градина.

— Сега сте в безопасност, любов моя — каза той нежно. Коленичи до стола й и взе ръката й. Тя беше леденостудена. — С мен сте в безопасност.

— Не знаех какво да правя, не знаех накъде да бягам. Можах да се сетя само за вас.

— Напълно правилно. Постъпихте напълно правилно, и много смело, като сте успели да избягате.

— Не бях! — изплака тя внезапно, като дете.

Робърт я вдигна от стола и я притегли върху коленете си. Тя зарови лице в шията му и той почувства потното й лице и влагата на сълзите й.

— Робърт, изобщо не бях смела. Изобщо не се държах като кралица, не приличах на нищо. Бях изпълнена със страх като някоя продавачка на пазара. Не можех да повикам стражите си, нямах сили да изпищя. Дори не ми хрумна да се обърна и да го запитам кой е и какво иска. Просто тръгнах по-бързо, а щом той се забърза, се забързах и аз. Чувах стъпките му да наближават зад мен, все по-близо и по-близо, а не можех да направя нищо… — тя избухна в нов пристъп на жален плач. — Чувствам се такова дете! Чувствам се като такава глупачка! Всеки би помислил, че съм дъщеря на свирач на лютня…

Чудовищността на казаното я потресе. Тя млъкна и вдигна просълзеното си лице от рамото му.

— О, господи! — изрече тя накъсано.

Със спокойно, любящо изражение, той срещна очите й, и й се усмихна:

— Никой няма да си помисли нищо за вас, защото никой няма да узнае — каза той меко. — Това остава между нас двамата и никой друг никога няма да узнае.