Тя задуши едно напиращо ридание и кимна.

— И никой, дори да узнае, не би могъл да ви вини, задето се страхувате, ако някой мъж ви преследва. Знаете опасността, в която се намирате, всеки ден. Всяка жена би се страхувала, а вие сте както жена, при това красива жена, така и кралица.

Инстинктивно, тя нави около пръста си тънък кичур коса и го втъкна зад ухото си.

— Трябваше да се обърна към него и да поискам обяснение.

Робърт поклати глава:

— Направихте точно каквото трябва. Може да е бил някой луд, може да е бил всякакъв. Най-разумното нещо беше да дойдете и да ме намерите, и е то че сте тук, в безопасност. В безопасност при мен.

Тя се сгуши малко по-близо до него, и той обви по-здраво ръцете си около нея.

— И никой не би могъл да се усъмни кой е баща ви — изрече той в червените й коси. — Вие сте Тюдор от умната си меднокоса главица чак до бързите малки крачета. Вие сте моята принцеса от династията на Тюдорите и винаги ще бъдете. Спомнете си, че познавах баща ви. Спомням си как имаше навика да ви гледа и да ви нарича своето най-добро момиче Беси. Бях там. Чувам гласа му сега. Той ви обичаше като своя истинска дъщеря и наследница, и знаеше, че сте негова, а сега сте моя.

Елизабет наклони глава назад към него: тъмните й очи бяха доверчиви, устата й започваше да се извива нагоре в усмивка.

— Ваша ли?

— Моя — каза той уверено, устните му покриха нейните и той я целуна пламенно.

Тя не се възпротиви дори за миг. Ужасът, който бе преживяла, а след това — усещането за безопасност с него, бяха силни като любовна магия. Той усети мириса на пот в косите й и новия аромат на възбудата й, и плъзна устни надолу към шията й, до деколтето, където гърдите й изопваха украсения й с дантели корсаж, докато тя се задъхваше леко. Той потърка лице в шията й, тя почувства грубата му брадичка и нетърпеливия допир на езика му, и едновременно се засмя и затаи дъх.

После ръцете му се заровиха в косата й, като измъкнаха иглите, уловиха цяла шепа от прекрасните, спускащи се като водопад кичури, и дръпнаха главата й назад, така че той да може да докосне отново устата й, и този път той почувства вкуса на собствената й пот, солен върху устните му. Той я хапеше, ближеше, изпълваше я с топлината на желанието си и със самия си вкус, докато устата му се наливаше със слюнка, сякаш тя беше вкусно ястие, което беше готов да погълне лакомо.

Надигна се от стола си с нея в обятията си, а тя се вкопчи във врата му, докато той помете със замах свитъка от масата и я положи отгоре, а после се покатери върху нея, като жребец, който покрива кобила. Бедрото му напираше между краката й, докато ръцете му издърпваха роклята й нагоре, така че да може да я докосне, и Елизабет се разтопи под неговите милувки, притегли го по-близо до себе си, отвори уста за целувките му, ненаситно жадуваща да го усети как я докосва навсякъде.

— Роклята ми! — извика тя, обхваната от чувство на безсилие.

— Седни — нареди той. Тя се подчини и се обърна, за да може той да стигне до връзките на пристегнатия корсаж. Той започна да се бори със златистите дантели, а после го изхлузи от нея и го хвърли настрани. Със стон на неудържимо желание зарови ръце, а после и лицето си, в ленената й долна риза, за да почувства топлия й корем през тънкия плат, и заоблените твърди извивки на гърдите й.

Захвърли собствения си жакет, смъкна рязко ризата си и отново се притисна върху нея, с гърди, опрени в лицето й, сякаш искаше да я задуши с тялото си, и почувства как острите й дребни зъби докосват зърното на гърдите му, докато влажният й език обхождаше космите на гърдите му и тя потриваше лице в него като разгонена котка.

Пръстите му неумело задърпаха връзките на полата й, а после, изгубвайки търпение, той хвана връзките, разкъса ги с едно бързо дръпване и смъкна полата надолу от кръста й, така че да може да сложи ръка върху нея.

При първото му докосване тя изстена и изви гръб, притискайки се към дланта му. Робърт се дръпна назад, развърза връзките на бричовете си, смъкна ги, и чу ахването й, когато тя видя силата и мощта му, а после — нейната въздишка на копнеж, когато се приближи към нея.

Разнесе се силно блъскане по входната врата.

— Ваша светлост! — чу се настойчив вик. — В безопасност ли сте?

— Разбийте вратата! — нареди някой.

Елизабет изхленчи, отърколи се изпод него и хукна през стаята, сграбчила корсажа си.

— Завържи ми връзките! — прошепна тя настоятелно, като притисна стегнатата дреха към пулсиращите си гърди и се обърна с гръб към него.

Робърт нахлузваше панталоните си и затягаше връзките.

— Кралицата е тук, и в безопасност с мен, Робърт Дъдли — провикна се той, с неестествено висок глас. — Кой е там?

— Слава богу. Аз съм началникът на стражата, сър Робърт. Ще отведа кралицата обратно в покоите й.

— Тя е… — Дъдли неумело задърпа връзките на роклята на Елизабет, а след това ги напъха в които дупки успя, и я завърза. — Отпред изглеждаш доста представително. — Тя идва. Чакайте там. Колко човека имате?

— Десет, сър.

— Оставете осем да пазят на вратата и идете да вземете още десет — каза Робърт, за да спечели време. — Не желая да поемам рискове с Нейна светлост.

— Да, сър.

Те побягнаха. Елизабет наведе глава и завърза, каквото беше останало от връзките на полата си. Робърт грабна жакета си и го навлече.

— Косата ти — прошепна той.

— Можеш ли да намериш иглите ми?

Тя навиваше косата си на бронзови букли и я подпъхваше под абаносовите гребени, които бяха оцелели след преградката му. Робърт се смъкна на колене на пода затършува за иглите под пейката и под масата, и откри четири или пет. Тя бързо ги забоде в косата си, после забоде отгоре шапчицата си.

— Как изглеждам?

Той пристъпи към нея:

— Неустоимо.

Тя закри устата си с ръка, та мъжете, които чакаха отвън, да не чуят смеха й.

— Би ли се досетил какво съм правила?

— На мига.

— Не те е срам! Би ли се досетил някой друг?

— Не. Ще очакват да изглеждаш така, след като си тичала.

Елизабет му подаде ръката си.

— Не идвай по-близо — каза тя неуверено, когато той пристъпи напред. — Просто дръж ръката ми.

— Любов моя, трябва да те имам.

— И аз теб — промълви тя, когато чуха тропота от ботушите на стражите, които идваха към вратата.

— Сър Робърт?

— Да?

— Тук съм с двайсет мъже.

— Отстъпи от вратата — каза Робърт. Взе меча си и отвори вратата на салона, а после махна резето на предната врата. Внимателно я открехна. Стражите на кралицата бяха отвън: позна ги и отвори със замах вратата. — Тя е в безопасност — каза, като им позволи да я видят. — Погрижих се за безопасността й.

Те до един паднаха на колене.

— Слава на бога — каза началникът. — Да ви придружа ли до покоите ви, ваша светлост?

— Да — каза тя тихо. — Сър Робърт, тази вечер ще вечеряте с мен в личния ми кабинет.

Той се поклони вежливо:

— Както наредите, ваша светлост.

— Той се разстрои, защото беше разочарован — каза внезапно Ейми на домакините си по време на вечеря, сякаш продължаваше някакъв разговор, макар досега да се хранеха мълчаливо. Уилям Хайд хвърли поглед към съпругата си: това не беше първия път, в който Ейми се опитваше да ги убеди, че бяха присъствали на дребна кавга между щастлива брачна двойка. Сякаш се опитваше да убеди себе си.

— Бях толкова глупава да го накарам да си помисли, че мястото е завършено, готово да се преместим там това лято. Сега той ще трябва да остане в двора, и да придружи кралицата по време на лятната обиколка. Разбира се, че е бил разочарован.

— О, да — каза Лизи Одингсел, подкрепяйки я като вярна приятелка.

— Разбрах го погрешно — продължи Ейми. Нададе лек, смутен смях. — Ще ме помислите за глупачка, но още си мислех за плановете, които правехме, когато се оженихме най-напред, когато бяхме още почти деца. Мислех си за един малък чифлик и няколко тучни ливади около него. А разбира се, сега на него му е нужно нещо повече.