— Вашите съвети за кралицата — каза рязко Сесил. — Това вихрено ухажване може и да допада на нейна светлост, но не съм сигурен, че е от полза за страната.

— Казахте ли й това?

— Не и аз! — каза Сесил, като се подсмихна леко. — Тя е млада влюбена жена. По-скоро си помислих, че вие можете да й кажете.

— Защо аз?

— Е, всъщност не точно да й кажете. Помислих си, че можете да я разсеете. Да отклоните мислите й. Да й напомните, че на света има много красиви мъже. Не е нужно да се омъжва за първия, който се окаже свободен.

— Аз съм женен — каза мрачно Робърт. — В случай, че сте забравили. Едва ли мога да си съпернича с един ерген, който се къпе в злато.

— Прав сте да ми напомняте — каза Сесил иронично, като смени тона. — Защото ако той се ожени за нея, и двамата ще можем да се приберем у дома при съпругите си. Той няма да иска ние да я съветваме. Ще настани на служба собствените си фаворити. Нашата работа в двора ще бъде приключена. Аз мога най-сетне да се прибера у дома във Върли, а вие можете да си отидете у дома в… — той млъкна насред изречението, припомнил си сякаш с изненада, че Робърт нямаше голямо семейно имение. — Където решите, предполагам.

— Едва ли ще си построя имение като Върли със сегашните си спестявания — каза гневно Дъдли.

— Не. Навярно би било по-добре и за двама ни, ако Пикъринг има съперник. Ако може да му се създадат неприятности. Ако не може да получи всичко точно както иска. Лесно му е да бъде усмихнат и любезен, когато се движи по прав път без съперници.

Дъдли въздъхна като човек, уморен от глупости.

— Отивам в покоите си.

— Ще ви видя ли на вечеря?

— Разбира се, че ще дойда на вечеря.

Сесил се усмихна.

— Много се радвам да ви видя обратно в двора — каза той любезно.

Кралицата изпрати блюдо с еленово месо на сър Уилям Пикъринг в долния край на залата, и, проявявайки справедливост, изпрати превъзходен пай с дивеч на масата на Робърт Дъдли. След като масите бяха разчистени и музикантите засвириха, тя танцува с единия, а после — с другия. Сър Уилям започна да се мръщи, след като това отношение продължи известно време; но Робърт Дъдли беше в най-непринуденото си и весело настроение, а кралицата сияеше. Робърт Дъдли стана да танцува с Летиша Нолис, и имаше удоволствието да чуе как испанският посланик отбеляза пред кралицата каква красива двойка са двамата. Забеляза как кралицата пребледня от гняв. Малко след това тя поръча да донесат карти, и Дъдли се обзаложи с нея на перлата в шапката си, че до полунощ ще е спечелил по точки. Двамата доближиха глави, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш в целия свят нямаше никой друг; а сър Уилям Пикъринг се оттегли рано да си легне.

Сър Никълъс Трокмортън, посланик в Париж, се обръщаше към Сесил в шифровано писмо, току-що предадено от притеснен пратеник.

Уилям Сесил изчете писмото два пъти, а после го бутна леко в най-горещата част на жаравата в личния си кабинет. После седя дълго с глава в ръцете. Струваше му се, че бъдещето на Англия беше в ръцете на лекарите, които, в същия този момент се бореха да задържат дъха на крал Анри II Френски в отпадащото му тяло. Този крал бе гарантирал безопасността на Англия в мирния договор от Като Камбрези. Без него нямаше гарант, нямаше гаранция, нямаше безопасност. Ако той умреше, тогава сребролюбивата управляваща фамилия на Франция щеше да премине с безмилостната си кавалерия през Шотландия, а след това — и през цяла Англия.

На вратата се почука.

— Да? — каза Сесил спокойно: в гласа му не се долавяше и следа от обзелия го страх.

Беше икономът му.

— Пратеник — каза той кратко.

— Въведете го.

Мъжът влезе, покрит с прах от пътуването, със скованата походка на ездач, прекарал цели дни на седлото. Сесил разпозна най-доверения слуга и шпионин на сър Джеймс Крофт.

— Уилям! Радвам се да те видя. Сядай.

Мъжът прие с кимване оказаната му любезност и предпазливо се отпусна в стола.

— Мехури — каза той вместо обяснение. — Спукани и кървящи. Моят господар каза, че е важно.

Сесил кимна и зачака.

— Каза да ви предам, че в Пърт се е отприщил адът, че френската кралица регентка не е успяла да сломи духа на протестантските лордове. Казва, че е готов да се обзаложи, че тя никога няма да е в състояние да накара войските си да се изправят срещу тях. Те нямат кураж за това, а шотландските протестанти са обезумели от желание за битка.

Сесил кимна.

— Протестантите събарят абатствата надолу чак до пътя за Единбург. Говори се, че комендантът на Единбургската крепост не желае да взема страна, ще залости портите на замъка и няма да пусне нито едните, нито другите, докато редът не бъде възстановен. Лично моят господар счита, че кралицата регентка ще трябва да отстъпи към замъка Лийт. Каза, че ако възнамерявате да рискувате, той би заложил състоянието си на хората на Нокс: че те са непобедими, когато кръвта им е кипнала.

Сесил чакаше, в случай, че има още.

— Това е всичко.

— Благодаря ви — каза Сесил. — А вие самият какво си помислихте за тях? Видяхте ли много сражения?

— Помислих си, че са като диви зверове — каза безцеремонно мъжът. — И не бих ги искал нито за съюзници, нито за врагове.

Сесил му се усмихна.

— Те са нашите благородни съюзници — каза той твърдо. — И ние ще се молим всеки ден за успеха им в тяхната благородна битка.

— Те са необуздани разрушители, приличат на истинска напаст от скакалци — каза упорито мъжът.

— Те ще сразят французите заради нас — напомни му Сесил с по-голяма увереност, отколкото един разумен човек би проявил. — Ако някой ви пита, те са на страната на ангелите. Не го забравяйте.

Тази нощ, докато мрачните вести, научени от Сесил, караха слепоочията й да туптят в ритъма на страха, Елизабет отказа да танцува както със сър Уилям Пикъринг, така и със сър Робърт Дъдли, които се гледаха изпитателно един друг като котараци на покрив. Каква полза имаше от Уилям Пикъринг или Робърт Дъдли, когато френският крал умираше, а неговите наследници събираха войски срещу Англия, привидно за война с шотландците? От каква полза й бе който и да е англичанин, независимо колко обаятелен, и колко привлекателен?

Робърт Дъдли й се усмихна: тя едва го виждаше през мъглата от болка зад очите си. Просто поклати глава към него и се извърна. Подкани с жест австрийския посланик да донесе един стол до трона й и да й говори за ерцхерцог Фердинанд, който щеше да пристигне с цялата мощ на Испания зад гърба си и беше единственият човек, който можеше да доведе със себе си достатъчно голяма армия, за да опази Англия заради нея.