— Не за тази съпруга — каза прозорливо Алис. — Какво е сторила тя някога, освен да бъде бреме за него? Тя не иска това, което иска той: нито такава къща, нито такъв живот. Обвинява го в амбиция, когато това е в самата му природа, в кръвта и в костите му.

Лизи се канеше да възрази, за да защити Ейми, но Уилям се прокашля и плю в огъня:

— Занапред няма значение дали тя ще му се понрави, или няма да успее — каза той безцеремонно. — Сега той има други планове.

— Мислиш ли, че има намерение да я напусне? — попита Алис съпруга си.

Лизи премести поглед от едното мрачно лице към другото.

— Какво?

— Чу ме — каза й Уилям търпеливо. — Също като нея, ти чуваш, но не осъзнаваш. Той е човек, който се издига далече от нея.

— Но те са женени — настоя тя неразбиращо. — Женени пред Бога. Той не може да я напусне. Няма причина.

— Кралят напусна две съпруги без причина — каза Уилям Хайд мрачно. — А половината благородници се разведоха със съпругите си. Всеки римокатолически свещеник в Англия, оженил се през годините на протестантството, трябваше да се откаже от съпругата си, когато кралица Мери се възкачи на престола, а сега навярно половината протестантски духовници ще трябва да сторят същото. Старите закони не важат. Всичко може да бъде преправено. Сега бракът не означава истински брак.

— Църквата…

— Църквата се оглавява от кралицата. Има указ на парламента. Невъзможно е да се отхвърли. Какво ще стане, ако главата на църквата пожелае сър Робърт отново да бъде неженен мъж?

Лицето на Лизи Одингсел беше побеляло от потрес.

— Защо би го сторила?

Тя го предизвикваше да назове причината.

— Та самата тя да се омъжи за него.

Гласът на господин Хайд се сниши до тих шепот.

Лизи остави много бавно чашата си с вино и сключи ръце в скута си, за да спрат да треперят. Когато вдигна очи, видя, че лицето на брат й не беше пребледняло като нейното, а светнало от потиснато вълнение.

— Ами ако нашият лорд стане крал на Англия? — прошепна той. — Забрави Ейми за миг: тя сама подписа заповедта за прогонването си, сега той ще я изостави, тя не му е от полза. Но помисли за сър Робърт! Помисли за нас! Ами ако той стане крал на Англия! Какво ще означава това за нас? Какво ще кажеш за това, сестро?

Ейми чакаше пред портата на църквата в ранните часове на утрото отец Уилсън да дойде и да отключи големите дървени двери. Когато той се зададе по пътеката на църковния двор и я видя, пребледняла в бялата си рокля на фона на сребристата дървена врата, не каза нищо, а й отправи кротка, мила усмивка и мълчаливо отвори вратата.

— Отче? — каза тя тихо.

— Кажи го на Бог, а след това — на мен — каза той тихо и я пусна да влезе преди него.

Зачака в дъното на църквата, като се занимаваше тихо с работата си, докато тя се надигна от мястото, където бе коленичила, и седна на скамейката, и едва тогава отиде при нея.

— Тревоги ли имаш? — попита той.

— Разгневих съпруга си по друг въпрос — каза тя простичко. — И затова не успях да се застъпя за нашия епископ.

Той кимна.

— Не се упреквай за това — каза. — Мисля, че никой от нас не може да направи нищо. Кралицата ще бъде назована „върховен управител на Църквата“. Всички епископи са длъжни да й се подчиняват.

— Върховен управител? — повтори Ейми. — Но как може да стане това?

— Казват, че тя не настоява за нещо повече от титлата, която носеха брат й и баща й — каза той. — Не споменават, че тя е жена и е изпълнена с женски слабости. Не казват как една жена, обречена от Бог да бъде покорна слугиня на съпруга си, прокълната от Бог заради първородния грях, може да бъде върховен управител.

— Какво ще стане сега? — запита едва чуто Ейми.

— Боя се, че ще изгори епископите — каза той овладяно. — Епископ Бонър вече е арестуван, и един по един, когато откажат да превият коляно пред нея, ще бъдат арестувани и останалите.

— А нашият епископ? Епископ Томас?

— Той ще сподели съдбата на останалите, като агнец на заколение — каза свещеникът. — Дълбок мрак ще се спусне над тази страна и ти и аз, дъще, не можем да направим нищо друго, освен да се молим.

— Ако мога да говоря с Робърт, ще го направя — обеща тя. Поколеба се, спомняйки си припряното му заминаване и яростта в гласа му. — Сега той е изтъкнат човек, но знае какво е да бъдеш затворник, да се боиш за живота си. Той е милостив. Няма да посъветва кралицата да унищожи тези свети мъже.

— Бог да те благослови — каза свещеникът. — Малцина ще се осмелят да проговорят.

— А вие? — попита тя. — Ще трябва ли и вие да положите клетва?

— Приключат ли веднъж с епископите, ще дойдат за хората като мен — каза той уверено. — И ще трябва да бъда готов. Ако мога да остана, ще го сторя. Аз съм се заклел да служа на тези хора, това е моята енория, това е моето стадо. Добрият пастир не изоставя овцете си. Но ако искат да положа клетва, която гласи, че кралицата е нашият папа, тогава не виждам как мога да го направя. Думите ще заседнат на гърлото ми. Ще трябва да понеса наказанието си, както по-достойни мъже от мен понасят своето сега.

— Ще ви убият заради вярата ви?

Той разпери ръце.

— Ако се наложи.

— Отче, какво ще стане с всички нас? — попита Ейми.

Той поклати глава:

— Ще ми се да знаех.

Робърт Дъдли, който нахълта в двора съвсем не в благо настроение, намери двореца странно тих. В приемната имаше само няколко придворни дами и благородници, както и неколцина по-дребни поземлени аристократи.

— Къде са всички? — запита той Летиша Нолис, която се беше разположила в една прозоречна ниша, показно задълбочена в книга с проповеди.

— Аз съм тук — каза тя услужливо.

Той се намръщи.

— Имах предвид някоя важна личност.

— И такава мога да бъда — каза тя, без ни най-малко да се смути. — И съм на разположение.

Той се разсмя неохотно.

— Мистрес Нолис, не подлагайте на изпитание търпението ми: яздих дълго и усилно, за да измина разстоянието от една адски упорита и глупава жена до друга. Не ставайте третата.

— О? — каза тя, като разтвори много широко тъмните си очи. — Коя е имала тъй лошия късмет да ви оскърби, сър Робърт? Да не би съпругата ви?

— Това не би трябвало да бъде ваша грижа. Къде е кралицата?

— Излезе със сър Уилям Пикъринг. Той се е върнал в Англия, знаете ли?

— Разбира се, че знам. Ние сме стари приятели.

— Не смятате ли, че е възхитителен? Мисля, че той е най-красивият мъж, когото съм виждала през живота си.

— Определено — каза Дъдли. — На езда ли са?

— Не, на разходка. По-интимно е, не мислите ли?

— Защо не сте с тях?

— Никой не е с тях.

— А останалите й дами?

— Не. Наистина никой. Двамата със сър Уилям са съвсем сами днес, като бяха и през последните три дни. Всички мислим, че вече е сигурно.

— Сигурно?

— Годежът им. Тя не може да откъсне очи от него. Той не може да свали ръце от нея. Такава любовна история! Като балада. Като при Артур и Гуиневър е, наистина!

— Тя никога няма да се омъжи за него — каза Дъдли, с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— Защо да не го стори? Той е най-хубавият мъж в Европа, богат е като император, не се интересува от политика или власт, така че тя може да управлява както си иска, и няма врагове в Англия, нито пък съпруга. Бих казала, че е идеален.

Робърт се извърна от нея, неспособен да говори от ярост, и едва не се сблъска със сър Уилям Сесил.

— Моля за извинение, господин секретар. Тъкмо си тръгвах.

— Мислех, че току-що сте пристигнали.

— Тръгвах към покоите си — каза Робърт, като прехапа отвътре устната си, за да сдържи гнева си.

— Радвам се, че се върнахте — каза Сесил, като тръгна редом с него. — Нуждаехме се от съветите ви.

— Мислех, че не сте се занимавали с никакви дела.