— Но какво ще кажете за заплахата от страна на нейните приятели? На дребните дворяни и благородниците? — попита тихо сър Франсис.

Робърт се изправи и изтупа ръце.

— Дай боже сега всички те да разбират, че дължат преданост преди всичко на нея, без значение как искат да отслужват литургията — направи пауза. — И да ви кажа честно, онези, в които бихте се усъмнили, са вече под наблюдение — призна той.

Сър Франсис се изсмя остро:

— От вашите хора?

— Главно от тези на Сесил — каза Робърт. — Той има стотици на тайна служба при себе си.

— Ето това е човек, когото не бих искал да имам за свой враг — отбеляза весело сър Франсис.

— Освен ако сте сигурен, че можете да спечелите — отвърна незабавно Робърт. Хвърли поглед през рамо и видя един паж да развива един флаг и да го вдига на пилон. — Ей, ти! Погледни какво правиш! Наопаки е!

— Е, ще ви оставя да се занимавате с това — каза сър Франсис, оттегляйки се, сякаш уплашен, че ще го пратят да се покатери на някоя стълба.

Робърт му се усмихна широко.

— Да. Ще ви повикам, когато работата приключи — каза той дръзко и закрачи към централната сцена. — Предполагам, че ще се върнете точно навреме за празненството, веднага щом цялата тежка работа бъде приключена. Ще участвате ли в турнира?

— Бога ми, да! Ще бъда много благороден, чист и безукорен рицар! Ще бъда самото въплъщение на рицарството. Сега тръгвам да лъсна щита си и да изгладя куплетите, които ще декламирам — обади се подигравателно сър Франсис откъм трибуната. — Запей и затананикай, хубавецо Робин!

— Трала-ла! — провикна се в отговор Робърт, като се смееше.

Той се върна към работата си, усмихвайки се на разменените реплики, а после изпита чувството, че го наблюдават. Беше Елизабет, застанала сама на платформата, която щеше да бъде украсена и издигната като кралска ложа, и загледана надолу към празните турнирни ограждения и посипаната с пясък арена.

Робърт се вгледа внимателно в нея за миг, и забеляза неподвижността й и леко сведената й глава. После вдигна един пилон за знаме, сякаш работеше, и мина бавно покрай кралската ложа.

— О! — възкликна, сякаш я виждаше внезапно. — Ваша светлост!

Тя му се усмихна и дойде до предния край на ложата.

— Здравей, Робърт.

— Умислена сте?

— Да.

Запита се дали беше дочула разговора им за опасността, сред която се движеше всеки ден, дали ги беше чула да назовават опасностите от страна на всякакви хора — от най-нисшия чирак до най-близките й приятели. Как можеше една млада жена да понесе мисълта, че е мразена от собствения си народ? Че най-върховната духовна власт в християнския свят се бе произнесла, че е редно тя да бъде мъртва и че заслужава такава участ?

Той заби пилона на мястото му, дойде пред ложата и вдигна очи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, принцесо моя?

Елизабет му отправи лека, свенлива усмивка.

— Не зная какво да правя.

Той не я разбра.

— Да правите? Какво да правите?

Тя се наведе през парапета на ложата, за да може да говори тихо:

— Не знам какво да правя на един турнир.

— Трябва да сте присъствала на стотици турнири.

— Не, на много малко. По време на царуването на баща си не бях толкова често в двора, а дворът на Мери не беше весел и през повечето време бях затворничка.

Робърт отново си припомни, че тя беше в изгнание през по-голямата част от момичешките си години. Беше се образовала със страстта на истински учен, но не се беше подготвила за обичайните забавления на дворцовия живот. Нямаше как да го направи: не бе възможно да се чувстваш в свои води в дворците или по време на големите празници, ако не си свикнал с тях. Самият той се наслаждаваше на остроумните си хрумвания, с които освежаваше едно традиционно събитие, но познаваше традиционното събитие като човек, който беше присъствал на всички турнири, откакто бе се появил в двора, и всъщност беше спечелил повечето от тях.

Желанието на Робърт бе да надмине турнирите и забавленията, които познаваше твърде добре; желанието на Елизабет бе да премине през тях, без да издаде своята неловкост.

— Но нали обичате турнирите? — поиска да се увери той.

— О, да — каза тя. — И разбирам правилата, но не и как би трябвало да се държа, кога да ръкопляскам, и кога да покажа благоволение, и всичко останало.

Той се замисли за миг:

— Да ви изработя ли план? — попита внимателно. — Както направих за шествието по случай коронацията ви? В който ще е показано къде трябва да бъдете и какво трябва да правите и казвате във всеки момент?

По лицето й на мига се изписа задоволство.

— Да. Това ще бъде хубаво. Тогава ще мога да се наслаждавам на деня, вместо да се тревожа за него.

Той се усмихна.

— А да ви направя ли план за церемонията по случай връчването на Ордена на Жартиерата?

— Да — каза тя настоятелно. — Томас Хауърд ми каза какво трябва да правя, но не можах да запомня всичко.

— Той пък от къде ще знае? — каза Дъдли пренебрежително. — Заемал е висок пост в двора едва през последните три царувания.

Тя се усмихна на обичайната проява на съперничеството му с херцога, нейния чичо, техен връстник, и отдавнашен съперник на Робърт.

— Е, ще ви го напиша — каза Робърт. — Мога ли да дойда в стаята ви преди вечеря и да го прегледаме заедно?

— Да — каза тя. Импулсивно протегна ръка надолу към него. Той се изпъна и успя само да докосне върховете на пръстите й със своите; целуна ръката си и посегна да докосне нейната.

— Благодаря ви — каза тя мило — пръстите й се задържаха за миг върху неговите.

— Винаги ще ви показвам, винаги ще ви помагам — обеща й той. — Сега, когато аз знам как се прави, ще ви чертая таблица, за да ви покажа къде да отивате и какво да правите при всяко събитие. Така че винаги да сте наясно. А след като сте присъствали на дузина турнири, можете да ми кажете, че искате нещата да се правят различно, и тогава вие ще ми чертаете план и ще ми казвате как искате да бъде променено всичко.

Елизабет се усмихна на тези думи, а след това се обърна и излезе от кралската ложа, като го остави изпълнен със странно чувство на нежност към нея. Понякога тя не приличаше на кралица, възкачила се на трона благодарение на късмета си и издигнала се с хитрост до величието. Понякога тя приличаше повече на младо момиче, натоварено със задача, твърде трудна, за да се справи с нея само. Той беше свикнал да желае жените, беше свикнал да ги използва. Но за миг на тази почти приготвена арена той изпита чувство, което бе ново за него — нежност; усещането, че желае нейното щастие повече, отколкото своето собствено.

Лизи Одингсел написа писмо под диктовката на Ейми, а след това Ейми го преписа сама, като с усилие изписваше буквите прави върху разчертаните редове.

Ейми тръгна на църква с госпожа Одингсел през парка, отвъд селската мера: влезе през покритата порта в църковния двор, а после — в прохладния, неизменен мрак на енорийската църква.