— Ще преустроим къщата, разбира се — каза Ейми. — Но не ни трябва голям палат. Той беше очарован от къщата на братовчедка ми в Камбъруел.

— О, къща на търговец в града, да — съгласи се господин Хайд. — Но няма ли той да иска някое място, където може да приема и забавлява кралицата, когато дворът пътува? Дом, в който може да приема целия двор? Голяма сграда, по-скоро като Хамптън Корт, или Ричмънд?

За момент тя изглеждаше доста потресена.

— О, не — каза. — Той иска нещо, в което да си бъдем у дома, което ще създава усещането за истински дом. Не огромна, величествена сграда, подобна на дворец. Освен това кралицата несъмнено би отседнала в Оксфорд, ако идва в тази част на страната, нали?

— Ако иска да ловува? — предположи Алис. — Той е началник на нейната конница. Няма ли да има нужда от достатъчно земя за голям ловен парк с елени?

Увереният смях на Ейми зазвъня като камбанки:

— Ах, вие сигурно бихте искали да купя Ню Форест! — възкликна тя. — Не. Това, което искаме, е къща като моя дом в Норфолк, но само малко по-голяма. Някое място като Фличъм Хол, който едва не купихме, само че малко по-внушително и по-голямо. Постройка, към която може да добавим едно крило и голяма порта, така че къщата да стане красива. Той няма да иска нищо повече, и с градини за удоволствие, разбира се, и естествено, с овощна градина и езеро с риби, и хубави гори, и хубави места за езда, а останалото ще бъде земеделска земя, и той ще развъжда коне за кралския двор. Той прекарва цялото си време в дворци, ще иска да се прибере у дома в къща, която създава усещането за дом, а не за величествена катедрала, пълна с актьори, на каквото приличат кралските дворци.

— Ако си сигурна, че той иска именно това, тогава можем да попитаме каква е цената за това място — каза предпазливо Уилям Хайд, все още неубеден. — Но може би е добре да му пишем, за да сме сигурни, че той не иска нещо по-внушително, с повече стаи и с повече земя.

— Няма нужда — каза Ейми уверено. — Знам какво иска съпругът ми. От години чакаме да си създадем такъв дом.

Робърт Дъдли беше погълнат от подготовката на най-голямото дворцово празненство след върховата точка, каквато беше коронацията на кралицата. Привидният повод беше да се почете денят на свети Георги, величественият празник на Англия, въведен от Тюдорите в дворцовия календар. На този ден той и още трима изтъкнати благородници щяха да приемат Ордена на Жартиерата — най-високото рицарско отличие — от ръката на кралицата. Орденът се даваше единствено на мъже, отличили се в защита на короната. Кралицата награждаваше с него Робърт Дъдли, младия си родственик Томас Хауърд, херцог на Норфолк, сър Уилям Пар, брат на покойната й мащеха, и граф Рътланд.

Имаше такива, които намекваха, че Робърт Дъдли е странно допълнение към тази група от родственици или старши съветници, и че може би, тъй като беше участвал в експедицията, изгубила Кале за Англия, не се беше представил като твърде блестящ защитник на кралството.

Освен това — казваха още клюките — планирането на няколко процесии едва ли можеше да направи един човек достоен за най-високия рицарски орден на Англия, особено след като дядо му и баща му бяха осъдени предатели. Как можеше човек като Робърт Дъдли да си спечели такава изключителна чест? Но никой не изричаше такива думи твърде високо. И никой не ги казваше в близост до кралицата.

Цял следобед щеше да има турнири, рицарите щяха да излязат на арената за турнира в костюми и маски, щяха да рецитират остроумни и красиви стихове, за да обяснят ролята си. Празненството щеше да представя мотиви от легендите за крал Артур.

— Камелот ли е това? — обърна се сър Франсис Нолис към Робърт с кротка ирония, на арената, където той наглеждаше окачането на знамената със средновековните гербове. — Омагьосани ли сме?

— Надявам се, че ще бъдете омагьосани — каза приветливо Робърт.

— Защо точно Камелот?

Сър Франсис упорито се правеше, че не разбира.

Дъдли откъсна очи от арената, която тъкмо обвиваха в златотъкан плат, икономично запазен от живите картини по случай коронацията, и използван отново.

— Очевидно е.

— Не и за мен. Кажете ми — изрече умолително сър Франсис.

— Красива кралица — каза кратко Робърт, като отмяташе точките на дългите си, тънки пръсти. — Съвършена Англия. Обединена под управлението на един монарх с магическо въздействие. Никакви религиозни проблеми, никакви брачни въпроси, никакви проклети шотландци. Камелот. Хармония. И обожание на Повелителката.

— Повелителката ли? — запита сър Франсис, като си мислеше за пръснатите из цяла Англия параклиси, посветени на Владичицата, Дева Мария, майка на Иисус, които сега бавно се занемаряваха и рушаха, докато хората в страната биваха убеждавани, че онова, което някога бе същината на тяхната искрена вяра, е грешка, дори ерес.

— Повелителката. Кралицата. Елизабет — отвърна Робърт. — Кралицата на нашите сърца, кралицата на турнира, в своя кралски двор през лятото, владетелка завинаги. Ура за нея.

— Ура за нея — повтори покорно сър Франсис. — Но за какво точно ликувате? Освен ако не е, за да отпразнувате награждаването си с Ордена на Жартиерата — за което ви поднасям най-големи поздравления.

Робърт се изчерви леко.

— Благодаря ви — каза той със сдържано достойнство. — Но поводът не е отбелязването на оказаната ми чест. Той стига по-далеч, далеч отвъд незначителен човек като мен, далеч дори отвъд благородните лордове.

— И докъде стига?

— До цялата страна. До народа. Всеки път, когато организираме жива картина или ден с празненства, той се повтаря и имитира във всеки град и всяко село надлъж и на шир в страната. Не мислите ли, че представянето на идеята, че кралицата е толкова прекрасен владетел, колкото и Артур, им напомня, че е редно да я обичат, почитат и защитават? Че да им се напомни, че тя е млада и красива, и че нейният кралски двор е най-изисканият в цяла Европа, върши добра работа не само в Англия: вестта се разнася навсякъде — до Париж, до Мадрид, до Брюксел. Те трябва да й се възхищават, следователно трябва да признават властта й. Това й осигурява такава безопасност, каквато и договорът на Сесил.

— Виждам, че разбирате от политика — каза сър Франсис. — И че всичко се развива в съгласие със споразумението ни. Че тя трябва да бъде възприемана като обичлива и миловидна, за да бъде обичана, за да се грижат за безопасността й.

— Дай боже — съгласи се Робърт, а после леко изцъка с език в знак на раздразнение, когато един тромав паж изпусна края на топа плат, който държеше, и той се провлече по посипания с пясък под на арената. — Вдигни го, момче! Цапа се!

— А помислихте ли за безопасността й в този ден? — пожела да се увери сър Франсис. — Повечето хора вече са чули, че папата е дал благословията си за покушение срещу нея.

Дъдли го погледна в лицето.

— Не мисля за нищо друго, освен за нейната безопасност — каза той рязко. — Нощ и ден. Не мисля за нищо друго, освен за нея. Няма да намерите по-предан човек на служба при нея. Мисля за нея така, сякаш от това зависи животът ми. Всъщност, животът ми наистина зависи от това.

Сър Франсис кимна.

— Не се съмнявам във вас — каза той искрено. — Но времената са тревожни. Знам, че Сесил има мрежа от шпиони из цяла Европа, за да залови всеки, който би могъл да дойде в Англия, за да я застраши. Но какво да кажем за англичаните? За някои мъже и жени, които минаваха за наши приятели? Хора, които може би дори точно в този момент мислят, че е техен дълг, техен свещен дълг, да я убият?

Робърт приклекна и започна да рисува с пръст по посипаната с пясък арена.

— Входът за кралицата е тук. Допускат се само членове на кралския двор. Търговците, гражданите на Лондон, обикновените дребни дворяни са тук: личната й гвардия им пречи да стигнат до нея. Чираците са тук, по-назад, тъй като те винаги създават най-големите безредици. Хората от провинцията, всички, които са дошли тук без покана, са още по-далече назад. На всеки ъгъл има въоръжен войник. Хората на Сесил ще обикалят сред тълпата, за да следят. Самият аз имам няколко доверени хора, които също ще обикалят наоколо и ще си държат очите отворени.