— Научавам, че сте възтържествували и сте постигнали промяна в църквата? — попита Дъдли.

„От къде, по дяволите, той знае това? Само аз знаех какво ще бъде гласуването. Дори още не съм получил доклада, за да ми съобщят, че е готово“ — запита се Сесил. „И защо той не може просто да танцува с нея и да язди с нея и да се грижи да е щастлива, докато успея безпрепятствено да я омъжа за граф Аран?“

— Да, може да се съжалява в много отношения. Но поне постигаме съгласие — каза Сесил, като внимателно отдръпна ръкава си от ръката, с която по-младият мъж посягаше да го задържи.

— Тя ще бъде управител на църквата?

— Не повече и не по-малко, отколкото баща й или брат й.

— Нима те не се наричаха „глава на църквата“?

— Смята се, че свети Павел е против ръкополагането на жени в свещенически сан — каза Сесил. — Затова тя не може да бъде наречена „глава на църквата“. Сметнахме, че „управител“ е приемливо. Но ако съвестта ви се тревожи, сър Робърт, то има духовни водачи, които могат да ви дадат по-добри напътствия, отколкото аз.

Робърт се изсмя бързо на уместния сарказъм в думите на Сесил.

— Благодаря ви, милорд. Но общо взето, на душата ми може да се разчита да се погрижи за себе си по тези въпроси. Духовниците ще ви бъдат ли благодарни за такова нещо?

— Няма да ни благодарят — каза Сесил предпазливо. — Но могат да бъдат принудени, подлъгани и убедени с аргументи, а също и заплашени, за да се съгласят. Очаквам борба. Няма да е лесно.

— И как ще ги принудите и подлъжете, как ще ги убедите с аргументи и ще ги заплашите?

Сесил повдигна вежда.

— Като им наложа клетва, полагане на обет за признаване на върховната власт на монарха над църквата. Правено е и преди.

— Не и с църква, която е била изцяло против решението — намекна Дъдли.

— Трябва да се надяваме, че няма да са изцяло против, когато се стигне до избор между това да положат клетва, или да изгубят препитанието и свободата си — каза любезно Сесил.

— Нима предлагате да горим хора? — попита дръзко Дъдли.

— Вярвам, че няма да се стигне до това, макар че баща й щеше да постъпи така.

Робърт кимна.

— На нея ли се полага цялата власт, въпреки различното име? Това дава ли й всички правомощия на баща й? На брат й? Ще бъде ли тя папата на Англия?

Сесил направи лек, изпълнен с достойнство поклон, като се готвеше да се сбогува.

— Всъщност да, и ако ме извините…

За негова изненада по-младият мъж не го задържа, а му направи дълбок, елегантен поклон и се изправи с усмивка.

— Разбира се! Не биваше да ви бавя, господин секретар. Простете ми. У дома си ли отивате?

— Да — каза Сесил. — Само за два дни. Ще се върна съвсем навреме за връчването на отличието ви. Трябва да ви поздравя за тази чест.

„Но от къде знае той за това“? — запита се Дъдли. „Тя ми се закле, че няма да казва на никого, докато моментът не наближи. Дали го е научил от шпионите си, или тя сама му е казала? Дали тя наистина му казва всичко?“

На глас каза:

— Благодаря ви. За мен е твърде голяма чест.

„Така е наистина“, каза си Сесил, като отвърна на поклона и се упъти надолу по стъпалата до мястото, където го чакаше твърде късият му в гърба кон, и се събираше свитата му. „Но защо ли си толкова възхитен, че тя е глава на църквата? Какво значи това за теб, лукав, ненадежден, красив, самодоволен глупак такъв?“

— Тя ще бъде английският папа — прошепна Робърт на себе си, когато се отправи бавно като наслаждаващ се на отдиха си принц в обратната посока. Войниците в края на галерията разтвориха със замах двойните врати пред него и Робърт мина през тях. Замайващият чар на усмивката му ги накара да сведат глави и да запристъпват смутено, но усмивката му не беше за тях. Усмихваше се на изтънчената ирония във факта, че Сесил служеше на него в пълно неведение, че го прави. Голямата лисица Сесил бе донесъл дива птица и я беше положил в краката на Робърт, покорно като някое от ловните кучета, отглеждани от фамилията Дъдли.

„Той я направи папа във всяко отношение, освен по име. Тя може да предоставя разрешение за брак, може да издава решение за анулиране на брак, може да издаде постановление в полза на развода“… — прошепна си полугласно Робърт. „Той няма представа какво направи за мен. Като убеди тези глупави земевладелци да я направят върховен управител на Англиканската църква, той й даде властта да издава разрешения за развод. А кой би могъл да извлече най-голяма облага от това?“

Елизабет не мислеше за своя красив началник на конницата. Елизабет беше в приемната си, заобиколена от дамите си и се възхищаваше на един портрет на ерцхерцог Фердинанд. По тихите одобрителни възгласи, докато дамите отбелязваха колко тъмни са очите на Хабсбург и колко изискана — кройката на дрехите му, Робърт, който влезе в стаята с бавна, отмерена походка, разбра, че Елизабет продължаваше открито да проявява интерес към последния кандидат за ръката й.

— Красив мъж — каза той, с което си спечели една усмивка от нея. — И добра стойка.

Тя пристъпи към него. Робърт, нащрек като хореограф за всяко движение в един танц, застана напълно неподвижно и я принуди да дойде при него.

— Значи се възхищавате на ерцхерцога, сър Робърт?

— Разбира се, възхищавам се на портрета.

— Много си прилича — каза отбранително посланикът граф фон Хелфенщайн. — Ерцхерцогът не е суетен, той не би искал един портрет да ласкае или да мами.

Робърт сви рамене с усмивка:

— Разбира се, че не — каза той. Обърна се към Елизабет: — Но как би могла една жена да избере мъж от рисувателно платно и боя? Никога не бихте избрали кон по този начин.

— Да, но ерцхерцогът не е кон.

— Е, аз бих искал да знам как се движи конят ми, преди да се подам на желанието да го притежавам — каза той. — Бих искал да го обуча как да се движи. Бих искал да знам как се чувства, когато го галя, как се усеща под ръката ми, когато го гладя по шията, докосвам го навсякъде — зад ушите, по устните, зад краката. Бих искал да знам доколко е готов да се подчинява, когато съм върху него, когато е между краката ми. Знаете ли, бих искал дори да опозная мириса му, самия аромат на потта му.

Тя ахна леко, когато си представи картината, която той й рисуваше — толкова по-ясна, толкова по-интимна, отколкото матовата боя на платното пред тях.

— Ако бях на ваше място, щях да си избера съпруг, когото познавам — каза й той тихо. — Мъж, когото съм изпитала със собствените си очи, със собствените си пръсти, чието ухание ми е харесало. Щях да се омъжа само за човек, когото знам, че мога да пожелая. Мъж, когото вече желая.

— Аз съм девица — каза тя, с едва доловим глас, като леко дихание. — Не желая никой мъж.

— О, Елизабет, лъжете — прошепна той с усмивка.

Очите й се разтвориха широко при тази негова дързост, но тя не го възпря. Той прие мълчанието за насърчение, както винаги.

— Лъжете — желаете един мъж.

— Не и такъв, който е свободен да се ожени — изстреля тя в отговор.

Той се поколеба.

— Бихте ли искали да съм свободен?

Изведнъж тя наполовина извърна глава от него и той видя, че я беше загубил в полза на обичайното й кокетство:

— О, за вас ли говорехме?

Той мигновено отстъпи.

— Не. Говорим за ерцхерцога. А той наистина е красив млад мъж.

— И подходящ — вметна посланикът, чул само завършека на приглушения им разговор. — Много начетен. Английският му е почти съвършен.

— Сигурен съм — отвърна сър Робърт. — Моят също е забележително добър.

През този април Ейми цъфтеше. Всеки ден излизаше на кон с Лизи Одингсел или Алис, или Уилям Хайд, за да оглежда земя, която можеше да се купи, гори, които можеха да бъдат изсечени, за да се разчисти място за къща, или ферми, които можеха да бъдат преустроени.

— Няма ли той да иска нещо по-внушително от това? — попита я Уилям Хайд един ден, докато обикаляха един имот от двеста акра с красива, покрита с червени керемиди фермерска къща в средата.