— А, господин графе — каза тя топло. — Тъкмо се оплаквах, че няма кой да ме развлича в този студен ден, и слава богу ето че се явявате вие, като лястовица през пролетта!

Той сведе глава над ръцете й и ги целуна.

— А сега — каза тя, като го притегли да върви редом с нея сред придворните, — трябва да ми разкажете за Виена и за модата, по която се обличат дамите. Как носят шапчиците си, и на какви дами се възхищава ерцхерцог Фердинанд?

Енергичността и твърдото решение на Ейми да посрещне съпруга си се изразиха в това, че опакова вещите и дрехите си, намери придружители и се сбогува с братовчедите си само за броени дни. Духът й не посърна от продължителното пътуване от Камбъруел до Абингдън, макар че прекараха на път три нощи, и то едната от тях — в много западнал хан, където за вечеря имаше само много рядък овнешки бульон, а за закуска — само каша. Понякога тя яздеше пред госпожа Одингсел, подкарвайки коня си в лек галоп по тучните ивици пролетна трева край пътя, а през останалото време оставяше ловния кон да се движи с равен, но бърз ход. В топлата, плодородна околност, където тревата се зеленееше, а полята започваха да се пълнят с паша и реколта, хората от ескорта считаха, че могат спокойно да изостанат зад двете жени: не съществуваше заплаха от страна на просяци или други пътници, пустият път се виеше през пуста равнина, която не беше белязана от живи плетове или ниви.

От време на време въоръженият ескорт, изпратен от Робърт, се приближаваше, когато пътят превеждаше групата през гора от стари дъбове, където можеше да ги чака някаква опасност, но околността беше толкова открита и пуста, ако не се брояха срещаните тук-там самотни орачи зад чифт волове, или някое момче, което пасеше овце, че не беше вероятно нещо да застраши лейди Дъдли, докато яздеше, пътувайки весело от един приятелски дом до друг, сигурна, че ще получи топло посрещане, и изпълнена най-сетне с надежди за по-щастливо бъдеще.

Госпожа Одингсел, привикнала към бързите промени в настроението на Ейми, което зависеше толкова много от отсъствието или обещанията на сър Робърт, оставяше младата жена да язди начело, и се усмихваше благосклонно, когато чуваше откъслечните звуци на песен, които долитаха до нея.

Явно сега сър Робърт, с неговата покровителка на трона, със солиден доход, вливащ се в ковчежетата му със съкровища, щеше да се огледа за голяма къща, щеше да се огледа за красиво имение, и съвсем не след дълго щеше да иска да види съпругата си, седнала в долния край на трапезата му, и син и наследник в детската стая.

Какво струваше влиянието в двора и едно трупащо се богатство без син, на когото да го предадеш? Каква беше ползата от една изпълнена с обожание съпруга, ако не да управлява имение в провинцията и да организира къщата в Лондон?

Ейми изпитваше много дълбока обич към Робърт и беше готова да направи всичко, за да го зарадва. Искаше той да се прибере у дома при нея и притежаваше всички познания и умения да управлява успешно едно провинциално имение. Госпожа Одингсел си помисли, че годините, в които Ейми бе пренебрегвана, и годините, прекарани от Робърт под сянката на предателството бяха приключили най-сетне, и че двамата можеха да започнат отново. Щяха да бъдат партньори в едно начинание, типично за тяхното време: увеличаването на богатството на едно семейство: мъжът щеше да провежда своите машинации в двора, докато съпругата му управляваше неговите земи и богатството му в провинцията.

Много добри бракове бяха започнали на тази крехка основа, и се бяха превърнали в силно, добро партньорство. И — кой би могъл да каже? — можеше дори любовта им да пламне отново.

Къщата на господин Хайд беше красива, построена малко назад от селския площад, с широка алея, водеща нагоре към нея, и високи зидове, построени от камъка, който се намираше в околността. Беше някогашна фермерска къща, а благодарение на успешното пристрояване се беше сдобила с очарователни нестройни очертания на покрива и допълнителни крила, които се разклоняваха от старата средновековна централна част. Ейми винаги беше обичала да отсяда при семейство Хайд. Госпожа Одингсел беше сестра на господин Хайд и винаги се създаваше топло усещане за семейно гостуване, което прикриваше неловкостта, която Ейми изпитваше понякога, пристигайки в дома на някого от васалите на Робърт Дъдли. Понякога й се струваше, че е бреме за Робърт, което трябваше да бъде споделяно поравно между неговите поддръжници, но със семейство Хайд тя беше сред приятели. Безразборно построената фермерска къща й напомняше за дома на моминството й в Норфолк, а дребните тревоги на господин Хайд, влажността на сеното, добивът от ечемичената реколта, това, че реката не беше успяла да залее водните ливади, на които разчитаха за напояването на околните земи, тъй като някакъв съсед бе изкопал твърде дълбоко изкуствено езеро за развъждане на шарани, бяха обикновените, но приятни дела по поддържането на един провинциален имот, които Ейми познаваше и обичаше.

Децата следяха зорко да не пропуснат пристигането на своята леля Лизи и на лейди Дъдли: когато малката кавалкада се зададе нагоре по алеята, предната врата се отвори и те се изсипаха навън, като ръкомахаха и танцуваха наоколо.

Лизи Одингсел се смъкна тромаво от коня си и ги прегърна напосоки, а после се изправи да целуне зълва си, Алис, и брат си, Уилям.

После тримата се обърнаха и забързаха да помогнат на Ейми да слезе от коня.

— Скъпа ми лейди Дъдли, с удоволствие ви приветствам с добре дошла в Денчуърт — каза топло Уилям Хайд. — А да очакваме ли сър Робърт?

Сияйната й усмивка стопли всички тях.

— О, да — каза тя. — До две седмици, а аз трябва да потърся къща за нас и ние ще имаме имот тук!

Робърт, който минаваше през конюшнята на двореца Уайтхол по време на един от ежеседмичните си огледи, обърна глава, когато чу някакъв кон да се приближава бързо в тръс по настлания с калдъръм път. Видя как Томас Блаунт скочи от изтощената си кобила, хвърли поводите на едно конярче и се отправи забързано към помпата, сякаш спешно имаше нужда да облее главата си с вода. Робърт услужливо завъртя дръжката на помпата.

— Новини от Уестминстър — каза Томас бързо. — И мисля, че съм изпреварил всички останали. Може би ще представлява интерес за вас.

— Такива неща винаги представляват интерес. Информацията е единствената истинска валута.

— Току-що идвам от парламента. Сесил успя. Ще прокарат указа за промяната в църквата.

— Значи успя?

— Двама епископи са хвърлени в затвора, за двама се говори, че са болни, а един е изчезнал. Дори при това положение, той постигна мнозинство само с три гласа. Потеглих веднага щом преброих гласовете, и съм сигурен в това.

— Нова църква — каза Дъдли замислено.

— И нов глава на църквата. Тя ще бъде върховен управител.

— Върховен управител? — запита настойчиво Дъдли, поставяйки под въпрос странната титла. — Не глава?

— Това казаха.

— Това е странно — каза Дъдли, повече на себе си, отколкото на Блаунт.

— Сър?

— Кара те да се замислиш.

— Така ли?

— Кара човек да се запита какво ли може да направи тя.

— Сър?

— Нищо, Блаунт. — Дъдли кимна на мъжа. — Благодаря.

Той продължи нататък, извика на един коняр да премести въжето на един оглавник, довърши огледа си в състояние на сдържан възторг, после се обърна и тръгна бавно нагоре по стъпалата към двореца.

На прага срещна Уилям Сесил, облечен за пътуването до дома си в Тиоболдс.

— О, господин секретар, добър ден. Тъкмо си мислех за вас.

Дъдли го поздрави весело и го потупа по рамото.

Сесил се поклони.

— За мен е чест, че заемам място в мислите ви — каза той с ироничната вежливост, с която често си служеше, за да държи Дъдли на безопасно разстояние, и за да напомня и на двамата, че старите отношения между господар и слуга вече не важаха.