— Какво за мен?

— Вие никога вече няма да бъдете същата — обеща й той; гласът му се сниши до шепот. — Животът ви никога няма да бъде отново същият. Ще бъдете преобразена жена, всичко ще… придобие нова стойност.

Елизабет искаше да свие рамене и да се засмее, но тъмният му поглед беше напълно хипнотичен, твърде сериозен за кокетливата традиция на придворната любов.

— Робърт… — Тя вдигна ръка към основата на шията си, където пулсът й блъскаше като чук, с лице, порозовяло от желание. Но колкото и опитен донжуан да беше, той не обърна внимание на руменината на бузите й, а на бавното, издайническо петно, което се разпростря от основата на шията й към върховете на меките части на ушите й, където танцуваха две скъпоценни перли. Това беше червеното като роза петно на похотта, и Робърт Дъдли трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее на глас, когато видя кралицата на Англия, изчервена от страст по него като някоя блудница.

В къщата в Камбъруел Ейми влезе в салона заедно със семейство Скот и госпожа Одингсел, закле ги да пазят най-строга тайна, и съобщи, че съпругът й ще бъде удостоен с най-високия рицарски орден, Ордена на Жартиерата, с хубава малка къща в Кю, поземлено дарение, доходна служба, и че — най-хубавото от всичко — я беше помолил да намери подходяща къща за тях в Оксфордшър.

— Е, какво ти казваше госпожа Удс? — запита госпожа Одингсел след нейния лъчезарен изблик. — А аз какво ти казвах? Ще имате красива къща и той ще си идва у дома всяко лято, и може би дори дворът ще ви посещава по време на пътуванията си, и ще приемате кралицата в собствената си къща, и той толкова ще се гордее с теб.

Дребното лице на Ейми засия при тази мисъл.

— Това означава наистина високо издигане — каза Ралф Скот възхитено. — Не се знае до каква степен той може да заслужи благоволението на кралицата, ако продължава така.

— И тогава той ще се нуждае от къща в Лондон, няма да го удовлетворява едно малко жилище в Кю, ще притежавате Дъдли Хаус или Дъдли Палас, и ще живеете в Лондон всяка зима, и ще давате такива великолепни приеми и празненства, че всички ще искат да бъдат ваши приятели, всички ще искат да познават прекрасната лейди Дъдли.

— О, наистина — каза Ейми, като се изчерви. — Не се стремя към това…

— Да, наистина. Само помисли за дрехите, които ще си поръчваш!

— Кога каза той, че ще дойде при теб в Денчуърт? — попита Ралф Скот, като си мислеше, че може да посещава братовчедка си в Оксфордшър и да поддържа отношенията си със съпруга й.

— Каза „до две седмици“. Но той винаги закъснява.

— Е, докато дойде, ти ще си имала време да обиколиш навсякъде из околността и да намериш къща, която може да му хареса — каза госпожа Одингсел. — Вече познаваш Денчуърт, но има много стари къщи, които никога не си виждала. Знам, че е мой дом, и следователно съм пристрастна, но мисля, че Оксфордшър е най-красивата провинция в Англия. Можем да отидем всички заедно. А брат ми и зълва ми с радост ще ни помогнат да огледаме. И тогава, когато сър Робърт най-после пристигне, ще можеш да излезеш на езда с него и да му покажеш най-добрата земя. Началник на кралската конница! Орденът на Жартиерата! Бих си помислила, че може да изкупи половината околност.

— Трябва да приготвим багажа — извика Ейми, обхваната от усещане за неотложност. — Той казва, че иска да тръгна веднага! Трябва да заминем веднага.

Тя рязко дръпна приятелката си и я изправи на крака, докато госпожа Одингсел й се смееше:

— Ейми! Ще ни отнеме само два-три дни да стигнем там. Не е нужно да бързаме презглава!

Ейми отиде с танцова стъпка до вратата, със светнало като на момиче лице.

— Той ще дойде при мен! — сияеше тя. — Иска да бъда там сега. Разбира се, че трябва да тръгнем веднага.

Уилям Сесил се съвещаваше полугласно с кралицата в прозоречната ниша на двореца Уайтхол: мартенски дъжд удряше по дебелото стъкло на прозореца зад тях. Застанали до един нащрек, макар и в различна степен, придворните на кралицата я чакаха да се откъсне от съветника си и да се обърне към тях в търсене на забавление. Робърт Дъдли не беше сред тях: беше във великолепните си покои, където организираше речните баржи заедно с главния лодкар. Само Катерина Нолис стоеше достатъчно близо, за да ги чуе, а Сесил вярваше, че Катерина е предана на кралицата.

— Не мога да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала.

Тя повтори отговора, който даваше на всички, за да отхвърли ухажването на ерцхерцог Фердинанд.

— Той не е някой млад пастир, който може да дойде да ви ухажва, като пее и свири на гайда — изтъкна Сесил. — Не може да пропътува половин Европа, за да го огледате като теле за продан. Ако бракът бъде уреден, тогава той може да дойде на посещение и можете да се омъжите в края на посещението. Би могъл да дойде тази пролет и бихте могли да се ожените през есента.

Елизабет поклати глава, отстъпвайки на мига от заплахата за решително действие, само при споменаването на дата от календара.

— О, не толкова скоро, Спирит. Не ме притискайте.

Сесил взе ръката й.

— Нямам намерение — каза той сериозно. — Но това ви осигурява безопасност. Ако се сгодите за ерцхерцог от династията на Хабсбургите, тогава имате съюз за цял живот, и то нерушим.

— Казват, че Карл е много грозен и безумно отдаден на католицизма — напомни му тя.

— Казват — съгласи се той търпеливо. — Но този, чиято кандидатура обмисляме, е неговият брат Фердинанд. А казват, че той е красив и с умерени възгледи.

— И императорът ще подкрепи брака? И ще сключим договор за взаимна подкрепа, ако се омъжа за него?

— Граф Фериа ми даде да разбера, че Филип ще приеме това като взаимна гаранция за добра воля.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Миналата седмица, когато ви посъветвах в полза на брака с Аран, казахте, че смятате този брак за по-добър — припомни й той. — Което е причината, поради която говоря за това сега.

— Тогава наистина мислех така — призна тя.

— Това ще отнеме на французите приятелството им с Испания, и ще насърчи папистите в собствената ни страна — добави той.

Тя кимна.

— Ще помисля за това.

Сесил въздъхна и долови развеселената коса усмивка на Катерина Нолис. Тя знаеше точно колко вбесяваща можеше да бъде Елизабет за съветниците си. Той отвърна на усмивката й. Внезапно от прага се разнесе вик и настоятелен говор, нещо се удари с трясък в затворената врата на приемната. Елизабет побеля като платно и понечи да се обърне, без да знае къде може да се скрие на безопасно място. Двамата тайни телохранители на Сесил пристъпиха бързо към нея: всички погледнаха към вратата. Сесил, чийто пулс блъскаше като чук, направи две крачки напред. „Мили боже, случи се. Дойдоха да я отведат“, помисли си той. „В собствения й дворец“…

Вратата се отвори бавно.

— Моля за извинение, Ваша светлост — каза пазачът. — Няма нищо. Някакъв пиян чирак. Просто се спъна и падна. Няма за какво да се тревожите.

Руменината нахлу отново в бузите на Елизабет и очите й се напълниха със сълзи. Тя се сви в прозоречната ниша, за да скрие уплахата си от придворните. Катерина Нолис пристъпи напред и обви с ръка кръста на братовчедка си.

— Много добре — каза Сесил на войника. Кимна на хората си да отстъпят отново назад до стените. Сред придворните се понесоха приглушени думи на загриженост и любопитство: само малцина от тях бяха видели страха, обзел внезапно Елизабет. Сесил зададе на висок глас някакъв въпрос на сър Никълъс Бейкън и се опита да запълни тишината с разговор. Хвърли поглед назад: Катерина говореше спокойно и тихо на кралицата, уверявайки я, че е в безопасност, че няма от какво да се бои. Елизабет успя да се усмихне, Катерина я потупа по ръката, и двете жени се обърнаха отново към придворните.

Елизабет хвърли поглед наоколо. Граф фон Хелфенщайн, австрийският посланик, представящ ерцхерцог Фердинанд, тъкмо влизаше в дългата галерия. Елизабет тръгна към него с протегнати ръце.