— Разбира се, кълна се — каза простичко. — Сега се радвай заради мен.

Ейми се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.

— Щастлива съм — излъга тя веднага. — Щастлива съм заради твоите успехи и съм толкова щастлива, че най-после ще имаме къща. — Гласът й затихна. — Ако се закълнеш, че си ми останал верен.

— Разбира се. Защо иначе ще искам да ми създаваш дом? И ще се срещна с теб в дома на семейство Хайд в Денчуърт, след около две седмици. Ще ти съобщя с бележка до госпожа Одингсел.

— Пиши ми — помоли го настойчиво тя. — Обичам, когато ми носят писма от теб.

Робърт я прегърна леко.

— Много добре тогава — каза той, като си мислеше, че това е все едно да успокоява дете. — Ще ти пиша и ще запечатам писмото, и то ще може да стигне до теб и ще можеш сама да разчупиш печата.

— О, аз никога не ги чупя. Повдигам ги от листа внимателно и ги запазвам. Имам цяла сбирка от тях в чекмеджето, където държа кутията си с бижута, от всички писма, които си ми изпращал.

Той се отдръпна при мисълта, че тя пази като съкровище нещо толкова обикновено като восъка, който той използваше за печати, изтича надолу по стълбите и скочи на високото седло на коня си.

Робърт смъкна със замах шапката от главата си.

— Засега ще се сбогувам — каза той мило. — И ще очаквам следващата ни среща. — Беше му непоносимо да я погледне в очите. Хвърли поглед към госпожа Одингсел и видя, че тя беше наблизо, готова да подкрепи Ейми, след като той тръгне. Нямаше смисъл да протака сбогуването. Кимна на спътниците си, те се подредиха зад него, със знаменосеца начело, и потеглиха в тръс; тропотът на конете бе много силен, тъй като към края на пътя улицата се стесняваше.

Ейми ги проследи как си отиват, докато свърнаха зад ъгъла и се изгубиха от поглед. Тя остана в очакване на стъпалата, докато вече не можеше да чува тропота на копитата и подрънкването на сбруите. Дори тогава продължи да чака, да не би той по някакво чудо да размисли и да препусне обратно, за да поиска една последна целувка, или да поиска тя да го придружи. В продължение на половин час след като той бе заминал, Ейми остана близо до входната врата, за в случай, че той се върне. Но той така и не го стори.

Робърт измина дългия път обратно до двора по обиколен маршрут, с главоломна бързина, която подлагаше на изпитание ездаческите умения на придружителите му и издръжливостта на конете им. Когато най-сетне влязоха с тропот в двора на конюшнята на двореца Уайтхол, конете се задъхваха с потъмнели от пот шии, а знаменосецът стискаше зъби от болката в ръцете си, след като беше яздил, държейки юздите с една ръка, в лек галоп, в продължение на почти час.

— За бога, какво толкова го мъчи този човек? — попита той, когато падна от седлото в ръцете на един от спътниците си.

— Похот — каза другият грубо. — Похот или амбиция, или гузна съвест. Това е нашият господар, описан с няколко думи. А днес, като се има предвид, че язди с бясна скорост от съпругата си към кралицата, на първо място е гузната съвест, после амбицията, и след това — похотта.

Щом Робърт слезе, един от слугите му, Томас Блаунт, се изправи от сенките, в които беше приседнал, и пристъпи напред да поеме юздите на коня.

— Има новини — каза той тихо.

Робърт зачака.

— На заседанието на Частния съвет кралицата се нахвърли върху тях с критики заради това, че договорът от Като Камбрези не е успял да върне Кале на Англия, и не е принудил френската принцеса да се откаже от английския герб. Постигнаха съгласие да построят два нови бойни кораба, със събрани суми. Ще бъдете помолен за пари, както и всички останали.

— Нещо друго? — попита Дъдли, с непроницаемо като маска лице.

— За църквата. Сесил да изготви указ за прокарване в парламента, за да се утвърди ходът на службите. Съгласиха се, че службата трябва да се основава на молитвеника на крал Едуард, с някои малки промени.

Дъдли присви замислено очи.

— Не я ли притиснаха да отиде и по-далече?

— Да, но Сесил каза, че ако се направи нещо повече, то ще предизвика бунт от страна на епископите и лордовете. Не можеше да обещае да прокара закона дори в настоящия му вид. А някои от членовете на съвета казаха, че и без друго се противопоставят. Законът трябва да мине пред парламента до Великден. Сесил се надява дотогава да обработи опозицията.

— Нещо друго?

— Нищо важно. Лек изблик на ревност от страна на кралицата заради женитбата на Филип Испански. И след като тя си тръгна, лордовете коментираха, че тя ще стори най-добре, ако се омъжи за Аран. Сесил подкрепя Аран. Повечето от съвета са съгласни, особено ако Аран може да ни предостави Шотландия. Чуха се някои груби думи срещу вас.

— Срещу мен?

— За това, че отвличате вниманието й от плановете за женитбата, че сте й завъртели главата, че флиртувате, такива неща.

— Само груби думи?

— Норфолк каза, че трябва да бъдете изпратен обратно в Тауър, или той сам ще ви прониже с шпагата си, и ще сметне това за едно добро дело.

— Норфолк е просто едно пале, но го следи заради мен — каза Робърт. — Справил си се много добре. Ела да ме видиш по-късно днес. Имам някои други задачи за теб.

Мъжът се поклони и се стопи в сенките в двора на конюшнята, сякаш изобщо не е бил там. Робърт свърна към двореца и забърза, като вземаше стъпалата към залата по две наведнъж.

— И как беше съпругата ви? — попита със сладък глас Елизабет: острият поглед, който му хвърли, напълно противоречеше на сдържания й тон.

Робърт беше твърде опитен във флиртовете, за да се поколебае дори за миг.

— Много добре — каза той. — Цъфтяща от здраве и красота. Всеки път, когато я видя, е по-хубава.

Елизабет, която бе готова да реагира със злорадство на всяко признаване на несъвършенствата на Ейми, беше хваната неподготвена.

— Значи тя е добре?

— В най-добро здраве — увери я той. — И много щастлива. Отседнала е при братовчедка си, много заможна дама, омъжена за господин Ралф Скот, търговец от Лондон, преуспял човек. Едва се откъснах от тях, бяха наистина весела компания.

Тъмните й очи му хвърлиха злобен поглед.

— Не беше нужно да си давате толкова труд, сър Робърт. Можехте да останете, колкото искате, в — къде беше? — Кендал?

— Камбъруел, Ваша светлост — отвърна той. — Надолу по пътя, съвсем близо до Лондон. Хубаво малко селце. Бихте го харесали. Изненадан съм, че никога не сте чували за него. Ейми обожава това място, а тя има чудесен вкус.

— Е, не ни липсвахте тук. Бяхме затрупани от ухажвания, кандидати за женитба и любовни авантюри.

— Не се и съмнявам — каза той, като сведе глава и й се усмихна. — Явно съм ви липсвал толкова малко, та сте мислили, че съм чак в Кендал.

Тя нацупи устни.

— Откъде мога да зная къде сте или какво правите? Нима от вас не се очаква да бъдете в двора през цялото време? Не е ли ваш дълг да сте тук?

— Не е мой дълг — каза сър Робърт. — Защото аз никога не бих пренебрегнал дълга си.

— Значи признавате, че ме пренебрегвате?

— Да ви пренебрегвам? Не. Да бягам? Да.

— Бягате от мен? — Дамите й видяха как лицето й грейна в усмивка, когато се наведе напред да го чуе. — Защо ви е да бягате от мен? Нима съм толкова страховита?

— Не сте, но заплахата, която представлявате, е ужасна, по-страшна от всяка Медуза.

— Не съм ви заплашвала никога, през целия си живот.

— Заплашвате ме с всеки дъх, който поемате. Елизабет, ако си позволя да ви обичам, както бих могъл да сторя, какво би станало с мен?

Тя се облегна назад и сви рамене.

— О, щяхте да вехнете и да плачете в продължение на една седмица, а после щяхте да посетите отново съпругата си в Камбъруел и да забравите да се върнете в двора.

Робърт поклати глава.

— Ако се оставя да ви обичам така, както искам да ви обичам, тогава всичко ще се промени за мен. А за вас?