Робърт се събуди рано и почувства стария, познат прилив на раздразнение, че жената до него в леглото бе Ейми, а не някоя лондонска блудница, която можеше да отпрати, преди да е имала дързостта да проговори. Вместо това, съпругата му се размърда, когато се размърда и той, сякаш всяко нейно сетиво дори в съня беше нащрек и го следеше. Тя отвори очи почти в същия миг като него, и щом го видя, се усмихна с онази позната, празна усмивка, и каза, както винаги:

— Добро утро, милорд. Нека бог да е с вас. Добре ли сте?

Омразно му бе и това, че когато отговаряше рязко, по лицето й преминаваше сянка, сякаш я бе зашлевил още в първите мигове на събуждането, а това го принуди да се усмихне на свой ред и да я попита дали е спала добре с допълнителна загриженост в гласа, в опит да поправи грешката си.

Повтарящата се досада на този ритуал го накара да стисне зъби и да скочи като на пружина от леглото, сякаш беше спешно нужен някъде, макар всъщност да беше казал на всички в двора, че ще прекара няколко дни със съпругата си в Камбъруел. Предсказуемото взаимодействие между неговото раздразнение и нейната обида беше непоносимо.

— О, ставаш ли? — попита тя, сякаш не го виждаше как намята пелерината около голите си рамене.

— Да — каза той кратко. — Спомних си нещо, което трябваше да свърша в двора. Ще трябва да се върна по-рано.

— По-рано? — Тя не можа да скрие разочарованието в гласа си.

— Да, по-рано — каза той рязко и излезе бързо от стаята.

Беше се надявал да закуси сам, да яхне коня си и да замине, преди прислугата да се размърда, но Ейми скочи от леглото и разбуди всички. Господин и госпожа Скот слязоха тромаво по стълбите: госпожа Скот прикрепваше косата си с игли, докато подтичваше след съпруга си, с госпожа Одингсел зад тях: Робърт чу как токчетата на скъпите обувки на Ейми тракат по дъските на пода, докато тя също бързаше да слезе. Той с усилие докара една усмивка на лицето си и се приготви да повтори лъжите си за пренебрегнати неотложни дела.

Едно по-изтънчено семейство щеше веднага да отгатне простата истина: техният знатен гост не можеше да издържи тук и минута повече. Но за семейство Скот и за тяхната братовчедка Ейми това бе изненада и разочарование, а специално Ейми се тревожеше, че той е претоварен от дворцовите дела.

— Не могат ли да намерят някой друг да го свърши вместо теб? — попита тя, като кръжеше над него с майчинска загриженост и го наблюдаваше как пие ейл и яде хляб.

— Не — каза той, с пълна уста.

— Карат те да вършиш твърде много неща — каза тя гордо. Хвърли поглед към госпожа Скот и към госпожа Одингсел. — Не могат ли да се справят без теб? Не бива да стоварват толкова много задължения на плещите ти.

— Аз съм отговорник за кралските коне — каза той. — Мой дълг е да изпълнявам възложената ми задача.

— Не може ли Уилям Сесил да го свърши вместо теб? — попита Ейми наслуки. — Би могъл да му изпратиш бележка.

Дъдли щеше да се разсмее, ако не беше толкова раздразнен.

— Не — каза той. — Сесил си има собствена работа, а последното нещо, което искам, е да се меси в моята.

— Или тогава брат ти? Със сигурност можеш да му се довериш? И тогава можеш да останеш тук още една нощ.

Дъдли поклати глава.

— Съжалявам, че се налага да напусна всички ви — каза той, като включи и семейство Скот в очарователното си извинение. — И ако можех да остана, щях да го направя. Но се събудих през нощта, спомняйки си внезапно, че след церемонията за връчването на Ордена на Жартиерата ще има голям излет с баржи, а аз не съм се разпоредил за баржите. Трябва да се върна в двора и да се погрижа за всичко.

— О, ако става дума само да поръчаш няколко лодки, можеш да го направиш с писмо — успокои го Ейми. — А някой от пажовете може да го занесе веднага.

— Не — повтори той. — Трябва да бъда там. Трябва да се изберат лодките и да се определят гребците. Трябва да подготвя водна жива картина и да намеря лодка за музикантите, има много за вършене. Не става въпрос само за поръчването на лодките. Не мога да проумея как съм могъл да го забравя.

— Ако дойда и аз, може би ще успея да ти помогна.

Робърт се надигна от масата. Не можеше да понесе печалното й изражение.

— Как ми се иска да можеше! — каза той топло. — Но имам за теб друга работа, далеч по-важна задача. Не помниш ли? А ти обеща, че ще я поемеш заради мен, заради нас.

Усмивката се върна на лицето й:

— О, да!

— Искам това да стане възможно най-скоро. Сега ще те оставя, и можеш да разкажеш на нашите приятели всичко за това.

Той вече беше излязъл, преди тя да успее отново да го помоли да остане. Неговите хора в двора на конюшнята оседлаваха конете, готови за тръгване. Той ги огледа с опитно око. Дъдли беше прочут с това, че се грижеше придружителите му винаги да са спретнати като потеглящи на бой войници. Кимна, пое юздите на едрия си ловен кон и покрай конюшнята го изведе отпред пред къщата.

— Трябва да ви благодаря за гостоприемството ви към мен — каза той на господин Скот. — Знам, че не е нужно да ви благодаря за престоя на съпругата ми, знам колко скъпа ви е тя.

— За мен винаги е удоволствие да приема братовчедка си тук — каза мъжът любезно. — И беше голяма чест да ви видя. Но се надявах да имаме време да поговорим.

— О?

Господин Скот дръпна Робърт Дъдли настрани.

— Срещам известни затруднения да изискам парите, които ми дължи един търговец в Антверпен. Разполагам с писмена полица от него, но не мога да го заставя да я уважи. Бих предпочел да не я представям пред мировите съдии, в нея има някои клаузи, които са твърде сложни за техните простовати умове, а моят длъжник знае това, възползва се от него и отказва да плати.

С обичайната си съобразителност Робърт разшифрова смисъла на думите му — господин Скот беше дал назаем пари на някакъв търговец в Антверпен с незаконно висока лихва, и сега човекът се отмяташе от дълга си, убеден, че никой почтен лондонски търговец не би искал да се знае, че заема пари на нуждаещите се с двайсет и пет процента лихва.

— Каква е общата сума? — попита Робърт предпазливо.

— Нищожна — за такъв важен човек като вас. Някакви си три хиляди паунда. Но за мен е бреме.

Робърт кимна.

— Можете да пишете на сър Томас Грешам в Антверпен, да кажете, че сте братовчед на съпругата ми и че аз го моля да се задейства по този въпрос — каза той небрежно. — Той ще ми направи услугата да разгледа въпроса заради вас, и после можете да ми кажете какво е заключението му.

— Изключително съм ви признателен, братовчеде — каза топло господин Скот.

— За мен е удоволствие да ви услужа. — Робърт се поклони вежливо и се обърна да целуне госпожа Скот, а после — към Ейми.

В мига, когато я оставяше, тя не можа да скрие колко е разстроена. Цветът се отдръпна от лицето й, а пръстите й затрепериха в уверената хватка на топлите му ръце. Опита се да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи.

Той сведе глава, целуна я по устните и почувства как те се извиха печално надолу под неговите. Снощи, под него, тя му се беше усмихвала, докато я целуваше, беше обвила ръцете и краката си около него и беше шепнала името му, и вкусът й бе толкова сладък.

— Развесели се, Ейми — настоя той, шепнейки тихо в ухото й. — Мразя, когато си тъжна.

— Виждам те толкова рядко — промълви тя настойчиво. — Не можеш ли да останеш? О, моля те, остани, само до вечеря…

— Трябва да вървя — каза той, като я прегърна здраво.

— Бързаш да тръгнеш, за да видиш друга жена? — обвинително каза тя, внезапно изпълнена с гняв — гласът й в ухото му беше като съскане на змия.

Той се отскубна от хватката й.

— Разбира се, че не. Нещата стоят така, както ти казах. Бъди весела! Нашето семейство е във възход. Бъди щастлива за мен, моля те, изпрати ме с усмивката си.

— Стига да ми се закълнеш в честта на майка си, че няма никоя друга.

Той направи гримаса, когато чу натруфения й език: