И все пак, църквата не беше непроменима; беше дори странно изменена. Ейми се огледа и видя в предната част на пътеката, между скамейките, нов висок месингов аналой, а Библията — разгърната върху него, широко отворена, сякаш на всеки можеше да бъде позволено да я чете. Олтарът, където обикновено се пазеше тя, бе очебийно празен. Ейми и Лизи Одингсел се спогледаха безмълвно и се затвориха във фамилния трон на семейство Хайд. Службата започна на английски, не на по-познатия латински, като следваше по-скоро молитвеника на крал Едуард, отколкото текстовете на любимата им меса. Ейми сведе глава над новите думи и се опита да почувства присъствието на Бог, въпреки че Неговата църква бе променена, и езикът също беше променен, а Светото причастие беше скрито.

Настъпи моментът свещеникът да се помоли за кралицата, и той го направи, при което гласът му потрепери съвсем леко, но когато дойде ред да се помоли за любимия им епископ, Томас Голдуел, сълзите накараха гласа му да затрепери и той млъкна. Псалтът довърши молитвата вместо него и службата продължи, завършвайки с обичайната молитва за душите на църковните благодетели и с благословията.

— Ти върви — прошепна Ейми на приятелката си. — Искам да се помоля за миг.

Тя изчака, докато църквата се опразни, а после стана от скамейката на семейство Хайд. Свещеникът беше коленичил до преградата между нефа и мястото за хористите. Ейми тихо отиде и коленичи до него.

— Отче?

Той обърна глава:

— Дъще?

— Нещо не е наред ли?

Той кимна. Главата му клюмна ниско, сякаш беше засрамен.

— Казват, че нашият епископ Томас изобщо не ни е епископ.

— Как така? — попита тя.

— Казват, че кралицата още не го е назначила в Оксфорд, а вече не е епископ на „Сейнт Асаф“. Казват, че той не е нито едното, нито другото, че няма място никъде, че не е епископ на нищо.

— Защо биха говорили такива неща? — настоя тя. — Не може да не знаят, че той е благочестив и свят човек и че напусна „Сейнт Асаф“, за да дойде в Оксфорд. Той е назначен от папата.

— Вие би трябвало да знаете не по-зле от мен — каза той уморено. — Вашият съпруг знае как се вършат нещата в този кралски двор.

— Той не… споделя с мен — каза тя, като подбираше внимателно подходящите думи. — Не и когато става дума за дворцови въпроси.

— Те знаят, че нашият епископ е човек, верен до смърт — каза свещеникът печално. — Знаят, че той беше най-скъп приятел на кардинал Поул, беше до смъртното му ложе, даде му последно причастие. Знаят, че той няма да измени на убежденията и вярата си, за да угоди на тази кралица. Не би проявил незачитане към причастието, както му се нарежда да стори. Мисля, че чрез този хитър ход първо ще му отнемат духовния сан, а след това ще го убият.

Ейми ахна.

— Не отново — каза тя. — Не и още убийства. Не и още едно повторение на съдбата на Томас Мор!

— Наредено му беше да се яви пред кралицата. Боя се, че това означава отиване на смърт.

Ейми кимна с побеляло лице.

— Лейди Дъдли, за вашия съпруг се говори като за един от най-изтъкнатите мъже в двора. Можете ли да го помолите да се застъпи за нашия епископ? Кълна се, че отец Томас никога не е изричал и дума срещу възкачването на кралицата на трона, нито дума срещу нея като кралица. Само е говорил открито, както Бог му повелява, в защита на нашата Свята Църква.

— Не мога — каза тя простичко. — Отче, простете ми; да ми прости Господ, но не мога. Аз нямам влияние. Съпругът ми не приема от мен съвети по дворцовите въпроси, по отношение на политиката. Та той дори не знае, че мисля върху такива неща! Не мога да го съветвам, и той не би ме послушал.

— Тогава ще се моля за вас, ще се моля той да се обърне към вас — каза тихо свещеникът. — И ако Бог го подтикне да слуша, тогава, дъще, говорете. На карта е заложен животът на нашия епископ.

Ейми сведе глава.

— Ще направя, каквото мога — обеща тя без особена надежда.

— Нека Бог да те благослови, чадо, и да те направлява.

Писарят на Робърт му подаде писмото на Ейми в следобеда след обявяването му за рицар на Ордена на Жартиерата. Робърт тъкмо беше окачил синята копринена жартиера на облегалката на един стол и се беше отдръпнал назад, за да й се възхити. После си облече нов жакет, прегледа бързо писмото, и го подаде обратно на писаря.

— Пиши й, че сега съм зает, но ще дойда колкото мога по-скоро — каза той, като отвори вратата. С ръка върху резето, осъзна, че лошо оформените букви бяха изписани с почерка на самата Ейми, и че сигурно е посветила цели часове да му пише.

— Кажи й, че много се радвам, че ми е писала лично — каза той. — И й изпрати малка кесия с пари да си купи ръкавици или каквото иска.

Той спря, измъчван от чувството, че е редно да направи нещо повече, но после чу как тръбата на херолда прозвуча за турнира, и вече нямаше време.

— Кажи й, че ще дойда незабавно — каза той, обърна се и изтича с леки стъпки надолу, към двора на конюшнята.

Турнирът се отличаваше с пищност и пъстрота, каквито Елизабет обичаше. Имаше преоблечени рицари, които й пееха хвалебствени песни и съчиняваха импровизирани стихове. Дамите раздаваха благоволение и ласки, а рицарите носеха цветовете на своите дами над сърцата си. Кралицата си беше сложила едната ръкавица от бяла коприна, а другата държеше в ръка, когато се наведе напред да пожелае на сър Робърт най-добър късмет — той се бе приближил към кралската ложа, вдигайки очи към нея, както беше застанала високо над него, за да й поднесе почитанията си.

Случайно, когато тя се наведе напред, ръкавицата се изплъзна през пръстите й и падна. Още същия миг, толкова бързо, че почти никой не можа да проследи движението му, той пришпори коня си, едрото бойно животно се завъртя, откликвайки веднага, и той улови ръкавицата във въздуха, преди да падне на земята.

— Благодаря ви! — провикна се Елизабет и кимна на един паж. — Вземи ръкавицата ми от сър Робърт.

Като удържаше с една ръка напиращия да подскочи кон, той вдигна с другата забралото на шлема си и поднесе ръкавицата към устните си.

Елизабет, с наливащо се с руменина лице, го загледа как целува ръкавицата й: не настоя той да й я върне и не отмина жеста със смях като част от любезностите му по време на турнира.

— Не може ли да я задържа? — попита той.

Елизабет се посъвзе.

— След като така умело я уловихте — каза тя небрежно.

Робърт приближи малко коня си.

— Благодаря ви, кралице моя, че я изпуснахте заради мен.

— Изпуснах я случайно — каза тя.

— Аз я улових нарочно — отвърна той, като й хвърли блеснал поглед с тъмните си очи, и втъкна ръкавицата внимателно в нагръдника си, обърна коня си кръгом и препусна надолу към края на арената.

Турнирът продължи цял следобед под горещото априлско слънце, а когато настъпи вечерта, кралицата покани всичките си специални гости да продължат към реката за едно вечерно плаване с баржите. Лондончани, които очакваха този завършек на деня, бяха измолили, взели назаем и наели срещу заплащане лодки, с хиляди, и реката беше претъпкана като пазарище с лодки и баржи, от които се развяваха знамена и гирлянди в ярки цветове, а на борда на всеки трети плавателен съд имаше певец или свирач на лютня, така че завладяващи мелодии се носеха през водата от една лодка до друга.

Робърт и Елизабет бяха в кралската баржа заедно с Катерина и сър Франсис Нолис, лейди Мери Сидни и нейния съпруг, сър Хенри Сидни, две от другите дами на кралицата, Летиша Нолис и още една почетна дама.

Край тях спря една баржа с музиканти и през водата се понесоха бавните звуци на любовни песни, докато гребците гребяха в ритъм с тихите удари на един барабан. Слънцето, залязващо сред облаци в розово и златно, оставяше пътека през потъмняващата Темза, която сякаш щеше да ги отведе дълбоко във вътрешността на страната, чак до самото сърце на Англия.