— Никой не би могъл да й приляга по-добре — каза Норфолк толкова ниско, че не го чу никой, освен съседа му, който изсумтя, за да потисне смеха си.

Сесил знаеше, че беше безсмислено дори да се опитва да й изтъква разумни доводи.

— Да — каза той простичко. — Много сме сгрешили относно нрава му. Слава на бога, че Ваша светлост е толкова млада и толкова прекрасна, че винаги ще има кандидати за ръката ви. Вие трябва да направите избора, Ваша светлост. Винаги ще има мъже, които копнеят да се оженят за вас. Всичко, което ние можем да направим, е да ви посъветваме, за да направите благоразумна преценка.

Въздишка, подобна на лек полъх на вятъра, премина през изпадналите в затруднение съветници. За пореден път Сесил беше улучил точно правилния тон. Сър Франсис Нолис се изправи на крака и отведе братовчедка си до стола й начело на масата.

— А сега — каза той, — макар че наистина са по-маловажни, трябва да поговорим за епископите, Ваша светлост. Не можем да продължаваме така. Трябва да сключим споразумение с църквата.

Братовчедката на Ейми и нейният съпруг, преуспяващ търговец, който имаше търговски интереси в Антверпен, я посрещнаха на прага на голямата си, солидно построена къща в Камбъруел.

— Ейми! Никога няма да познаеш! Получихме вест от сър Робърт точно днес сутринта! — каза задъхано Франсес Скот. — Той ще дойде на вечеря още днес, и ще остане поне една нощ!

Ейми стана аленочервена:

— Наистина ли? — Тя се обърна към камериерката си. — Госпожо Пирто, разопаковайте най-хубавата ми рокля, и ще трябва да изгладите надиплената ми яка. — Тя се обърна отново към братовчедка си. — Ще идва ли фризьорът ти?

— Казах му да дойде един час по-рано заради теб! — разсмя се братовчедка й. — Знаех, че ще искаш да си в най-добрия си вид. Накарах готвачката си да се залови за работа, още откакто чух новината. И приготвят любимия му марципан.

Ейми се разсмя таено, заразена от вълнението на братовчедка си.

— Той отново стана велик човек — каза Ралф Скот, като се приближи да целуне съпругата на братовчед си. — Чуваме само добри неща за него. Кралицата го зачита и търси неговата компания всеки ден.

Ейми кимна, изплъзна се от прегръдката му и тръгна към отворената входна врата.

— Обичайната си стая ли ще получа? — попита тя. — И можете ли да помолите по-бързо да качат сандъка с роклите ми?

Но след цялата суматоха на приготовленията, гладенето на роклите, трескавото изпращане на прислужницата да купи нови дълги чорапи сър Робърт изпрати извиненията си и съобщи, че ще се забави. Ейми трябваше да чака в продължение на два часа, седнала до прозореца в елегантния, модерно обзаведен салон на семейство Скот, като наблюдаваше пътя за свитата на съпруга си.

Беше почти пет часът следобед, когато те се зададоха в тръс надолу по Камбъруел Хай Стрийт — шестима мъже, яздещи редом, върху възможно най-великолепните еднакви дорести коне, облечени в ливреята на Дъдли, които разпръснаха кокошките и пешеходците, а пред тях тичаха викащи деца. В средата яздеше Робърт Дъдли, с една ръка върху поводите, а другата — на хълбока, с разсеян поглед и очарователна усмивка: обичайният му отговор на ликуването на тълпата.

Те спряха пред красивата нова къща и конярят на Дъдли дотича да задържи коня, докато Дъдли скочи леко на земята.

Ейми, застанала на еркерния прозорец, бе скочила на крака още при първия звук от тропота на копита по калдъръма. Братовчедка й, която дотича вътре да я предупреди, че сър Робърт е на вратата, я намери, напълно омаяна, да го наблюдава през прозореца. Франсес Скот отстъпи назад, без да казва нищо, и застана в коридора до съпруга си, докато двамата им най-добри слуги разтвориха със замах вратата и сър Робърт пристъпи вътре.

— Братовчеде Скот — каза той любезно, като стисна ръката на мъжа. Ралф Скот се изчерви леко от удоволствие, че са го познали.

— И братовчедката Франсес — каза сър Робърт, изравяйки името й от паметта си точно навреме, за да я целуне по двете бузи и да я види как поруменява под докосването му, както ставаше винаги с жените, а после очите й потъмняха от желание, което също се случваше често.

— Най-скъпата ми братовчедка Франсес — каза Дъдли още по-топло, като я наблюдаваше по-внимателно.

— О, сър Робърт — промълви тя и облегна глава на ръката му.

„Охо“, помисли си Робърт. „Узряла и готова да я откъсна, но едва ли си струва врявата, която несъмнено ще се вдигне, когато ни разкрият“.

Вратата зад нея се отвори и Ейми застана в рамката й.

— Милорд — каза тя тихо. — Толкова се радвам да ви видя.

Дъдли пусна внимателно Франсес Скот и пристъпи към съпругата си. Взе ръката й в своята и наведе тъмнокосата си глава, за да целуне пръстите й, а после я придърпа по-близо до себе си и я целуна по бузата — първо по едната, а после — по другата, а сетне — по топлите, готови и очакващи устни.

Щом го видя, щом почувства докосването му, щом долови уханието му, Ейми почувства как се разтапя от желание.

— Милорд — прошепна тя. — Милорд, толкова време мина. От толкова време чакам да ви видя.

— Сега съм тук — каза той бързо, като всеки мъж, който се стреми да отклони укора. Плъзна ръка около талията й и се обърна отново към домакина им. — Но аз ужасно закъснях, братовчеди, надявам се, че можете да ми простите. Играех на кегли с кралицата и не можех да си тръгна, докато Нейна светлост не спечели. Трябваше да правя финтове и да мамя, и да се преструвам, докато накрая човек би си помислил, че съм полусляп и малоумен, за да изгубя и да я оставя да победи.

Небрежността на изреченото беше почти прекалена за Франсес Скот, но Ралф побърза да се възползва от случая.

— Разбира се, разбира се, дамите трябва да си получат забавлението — каза той. — Но донесохте ли си апетита?

— Гладен съм като вълк — увери го Дъдли.

— Тогава елате да вечеряме! — каза Ралф и подкани с жест сър Робърт да тръгне с него надолу по коридора към трапезарията в задната част на къщата.

— Какво хубаво местенце си имате тук — каза сър Робърт.

— Много малко в сравнение с едно провинциално имение, разбира се — каза Франсес, последвала ги почтително заедно с Ейми.

— Но построено наскоро — отбеляза Дъдли с удоволствие.

— Планирах лично голяма част от нея — каза Ралф самодоволно. — Знаех, че трябва да построя нова къща за нас и си помислих — защо да се опитвам да строя величествен дворец на реката и да наемам цяла армия, за да го поддържа топъл и чист? Тогава трябва да построиш голяма зала, за да храниш всичките, после трябва да им осигуряваш подслон и издръжка. Затова си помислих — защо не една по-уютна, по-малка къща, която може да бъде по-лесно поддържана и пак да има място да събереш дузина приятели на вечеря?

— О, съгласен съм с вас — отвърна Дъдли неискрено. — Кой разумен човек би искал повече?

Господин Скот отвори със замах двойната врата към трапезарията, в която, макар и малка по стандартите на Уайтхол или Уестминстър, пак можеха да насядат дузина гости и хората от свитата им, и тръгна начело, край останалите вечерящи, половин дузина васали, и дузина по-важни слуги, до най-горната маса. Ейми и Франсес ги следваха. Влязоха госпожа Одингсел и компаньонката на Франсес, и най-големите деца на семейство Скот, момиче и момче на десет и единайсет години, много сковани, облечени в дрехи за възрастни, със сведени очи, занемели от благоговение пред важността на случая. Дъдли поздрави всички с удоволствие и седна от дясната страна на домакина си, с Ейми от другата си страна. Скрита от масата и от пищната покривка за пиршеството, Ейми премести стола си така, че да може да бъде близо до него. Той почувства как малката й пантофка се притиска към ботуша му за езда и се наведе към нея, за да може тя да почувства топлината и силата на рамото му.

Единствен той чу леката й въздишка на желание и почувства как тя потръпна, и протегна ръка надолу и докосна очакващите й пръсти.