— Толкова съжалявам — обърна се със сладък глас Елизабет към граф Фериа, испанския посланик. — Но е невъзможно. Възхищавам се на вашия господар неизказано много.

След месеци на неуверени брачни преговори с жена, към която винаги беше хранил неприязън и недоверие, граф Фериа се поклони ниско, надявайки се да задържи разговора в границите на благоразумието и на дипломатически приемлив език.

— Както ви се възхищава и той, ваша светлост — каза посланикът. — Ще бъде опечален от решението ви, но винаги ще бъде ваш приятел и приятел на страната ви.

— Аз съм еретичка, нали разбирате — каза припряно Елизабет. — Напълно отричам властта на папата. Всички знаят, че е така. Невъзможно е кралят да се ожени за мен. Бих го поставила в неловко положение.

— Тогава той ще бъде ваш брат — каза графът. — Ваш любящ брат, какъвто е бил винаги.

— Би било напълно, напълно невъзможно — повтори Елизабет, още по-искрено от преди. — Моля ви, съобщете му за моята скръб и моето съжаление.

Кланяйки се ниско, графът тръгна да излиза от приемната колкото можеше по-бързо, преди тази непостоянна млада кралица да постави в неловко положение и двама им. Вече виждаше как в очите й се събират сълзи, а устата й трепереше.

— Ще му пиша веднага — каза той утешително. — Той ще разбере. Ще разбере напълно.

— Толкова съжалявам! — изплака Елизабет, когато посланикът бързо тръгна заднешком към двойните врати. — Моля ви, кажете му, че съм преизпълнена със съжаление!

Той вдигна сведената си в поклон глава.

— Ваша светлост, не мислете повече за това — каза. — Никой не е изрекъл обида, и никой не се е обидил. Това е въпрос, по който и двете страни могат да изпитват съжаление, това е всичко. Вие си оставате най-добрият приятел и съюзник, когото Испания би могла да желае.

— Ще бъдем ли съюзници винаги? — попита умолително Елизабет, притиснала носната си кърпичка към очите. — Можете ли да ми обещаете това от името на господаря си? Че винаги ще бъдем съюзници?

— Винаги съюзници — изрече той задъхано.

— И ако се нуждая от помощта му, мога да разчитам на него? — Тя беше на косъм да рухне, когато вратите най-после се отвориха зад него. — Каквото и да се случи в бъдеще?

— Винаги. Гарантирам го от името на господаря си.

Като продължаваше да се кланя, той си проправи път към безопасността на галерията отвън.

Щом вратите се затвориха след припряното му оттегляне, Елизабет пусна кърпичката и намигна тържествуващо на Сесил.

Частния съвет на Елизабет заседаваше в приемната й. Кралицата, която трябваше да седи величествено начело на масата, крачеше между прозорците като лъвица в клетка. Сесил вдигна очи от спретнатите си листове с меморандуми и изпита надежда, че това съвещание няма да бъде непосилно трудно.

— Договорът от Като Камбрези ни поставя в далеч по-силна позиция, отколкото някога преди — започна той. — Осигурява мир между Испания, Франция и нас. За момента можем да се смятаме за защитени от нашествие.

Последва хор от самодоволни одобрителни възгласи. Договорът, който гарантираше мир между трите велики страни, беше предмет на продължителни преговори, но беше първи триумф за дипломацията на Сесил. Най-сетне Англия можеше да е сигурна в мира.

Сесил хвърли нервен поглед към господарката си, която винаги се дразнеше от самодоволния, наложен от мъжете стил на Частния съвет.

— Това се дължи почти изцяло на умелото поведение на Нейна светлост с испанците — каза той бързо.

Елизабет спря рязко, за да го изслуша.

— Тя ги задържа като наши приятели и съюзници достатъчно дълго, за да сплаши Франция и да я принуди да подпише споразумение, а когато освободи Филип Испански от обещанията му към нея, го направи така умело, че Испания остава наш приятел.

Елизабет, успокоена от ласкателството, дойде начело на масата и седна на страничната облегалка на големия си дървен стол, извисяваща се с цяла глава над останалите.

— Това е вярно. Можете да продължите.

— Договорът, и сигурността, която той ни носи, ни осигуряват нужната безопасност да осъществим реформите, които са наложителни — продължи той. — За момента можем да изоставим въпроса за Шотландия, тъй като договорът ни уверява, че французите няма да предприемат инвазия. Следователно сме свободни да се насочим към неотложните дела на страната.

Елизабет кимна в очакване.

— Първото трябва да е да направим Нейна светлост върховен глава на църквата. Веднага щом прокараме този закон, ще разпуснем парламента.

Елизабет скочи на крака и отново отиде бавно до прозореца.

— Това ли е наистина първата ни работа? — запита тя.

— Добра идея — каза Норфолк, като пренебрегна племенницата си, кралицата. — Пратете ги обратно в нивите им, преди да започнат да си набиват разни идеи в дебелите глави. И сложете църквата на мястото й.

— Всичките ни проблеми ще свършат — каза един глупак.

Това подейства на гнева на Елизабет, както искрата действа на праханта.

— Ще приключат ли? — процеди тя, втурвайки се от прозореца като разярено котенце. — Ще приключат? Когато Кале е още във френски ръце и е твърде невероятно да го откупим обратно? Когато Мери все още държи английския герб на щита си? Как ще са приключили тревогите ни? Кралица ли съм аз на Франция, или не?

Възцари се удивено мълчание.

— Такава сте — каза тихо Сесил, когато никой друг не се осмели да проговори. На теория тя беше такава. Английските монарси винаги се бяха зовали „крал на Франция“, дори когато английските владения във Франция се бяха смалили до принадлежащия на англичаните Кале. Сега изглеждаше, че Елизабет смята да продължи традицията, макар Кале да беше изгубен.

— Тогава къде са моите френски крепости и френските ми територии? Ще ви кажа. В ръцете на незаконна войска. Къде са моите оръдия и моите стени и моите укрепления? Ще ви кажа. Съборени или предадени на Англия. А когато моят посланик отива да вечеря във френския двор, какво вижда върху блюдата на френската принцеса?

Всички бяха свели погледи към масата, като се опитваха чрез мислите си да заставят бурята да ги отмине.

— Моят герб! — изкрещя Елизабет. — Върху френски блюда. В този договор, за който всички вие се радвате толкова много, ли е решено това? Не! Някой повдигнал ли е изобщо този въпрос? Не! А вие мислите, че най-важната работа на кралството е кой ще бъде начело на църквата. Не е така, милорди! Не е така! Най-важната работа е да ми върнете моя Кале и да заставите тази жена да престане да използва моя герб върху проклетите си съдове!

— Проблемът ще бъде решен — каза успокояващо Сесил. Хвърли поглед около масата. Те всички мислеха като един: че тези срещи на съвета щяха да протичат много по-лесно, ако само тя можеше да се омъжи за разумен мъж и да остави на него кралските дела.

За свой ужас той видя, че тъмните й очи се пълнеха със сълзи.

— А пък и Филип Испански… — гласът й беше пресипнал. — Сега научавам, че той ще се жени.

Сесил я погледна удивен. През ум не му беше минавало, че тя наистина изпитва нещо към мъжа, когото беше измъчвала, докато съпругата му беше жива, а после, в продължение на месеци след това, беше залъгвала.

— Брак, който да подпечата договора — каза той колебливо. — Не смятам, че има някакво ухажване, някакво предпочитание. Няма привличане, не става дума за чувства, съперничещи си с тези към вас. Той не я предпочита пред… пред…

— Вие ме подтиквахте да се омъжа за него — каза тя с пулсиращ от вълнение глас, като плъзгаше поглед по сведените глави на своите тайни съветници. — И въпреки това непрестанно ме убеждавате да приема един или друг мъж, а виждате ли? Избраният от вас мъж, предпочетеният от вас кандидат, е неверен. Той се кълнеше, че ме обича, но виждате ли? Той ще се ожени за друга. Щяхте да ме заставите да се омъжа за неверен и обичащ флиртовете мъж.