— Любима моя — каза той.

Дъдли и Ейми не можаха да останат насаме чак докато стана време за лягане, но когато къщата утихна, те седнаха от двете страни на огъня в спалнята си и Робърт затопли две чаши ейл.

— Имам новини — каза той тихо. — Нещо, което трябва да ти кажа. Би трябвало да го чуеш първо от мен, а не от някакви потайни клюки.

— Какво има? — попита Ейми, като вдигна очи и му се усмихна. — Добри новини?

Той си помисли за миг колко младежка беше все още усмивката й: усмивката на момиче, чиито надежди са винаги готови да се възродят, откритият поглед на девойка, която има основание да мисли, че светът е изпълнен с обещания за нея.

— Да, добри новини са.

Помисли си, че човекът, който би могъл да понесе да съобщи на тази приличаща на дете жена, че нещо не е наред, трябваше да е наистина коравосърдечен — особено когато вече й беше донесъл толкова много печал.

Тя плесна с ръце:

— Купил си Фличъм Хол! Не смеех да се надявам, че ще го сториш! Знаех си! Сигурна бях!

Думите й го отклоняваха от набелязаната посока.

— Фличъм? Не. Изпратих Боус да го погледне и да каже на собственика, че не се интересуваме.

— Не се интересуваме? Но аз казах на лейди Робсарт да съобщи на собственика, че ще го вземем.

— Невъзможно е, Ейми. Мислех, че съм ти казал, преди да замина от Чичестър, когато най-напред го спомена?

— Не, никога. Аз мислех, че ти харесва! Винаги си казвал, че го харесваш. Каза на татко…

— Не. Както и да е, не става въпрос за Фличъм. Искам да ти кажа…

— Но какво е казал господин Боус на господин Саймс? Бях му обещала, че почти със сигурност ще го вземем.

Той осъзна, че трябваше да й отговори, преди тя да може да го изслуша.

— Боус каза на господин Саймс, че в крайна сметка не искаме Фличъм. Той не се разстрои, прояви разбиране.

— Но аз не разбирам! — каза тя жално. — Не разбирам. Мислех, че искаш да направиш Фличъм наш дом. Мислех, че го обичаш, както го обичам аз. И е толкова близо до Сайдърстоун, и до цялото ми семейство, и татко винаги го е харесвал…

— Не — той взе ръцете й в своите и видя как примесеното й с обида възмущение се разпръсва веднага под неговото докосване. Погали нежно дланите й с върховете на пръстите си. — Сега, Ейми, трябва да разбереш. Фличъм Хол не е достатъчно близо до Лондон. Изобщо няма да те виждам, ако се погребеш в Норфолк. И никога няма да можем да го превърнем в достатъчно просторно място за посетителите, които ще имаме.

— Не искам да живея близо до Лондон — настоя тя упорито. — Татко винаги казваше, че от Лондон не идва нищо друго, освен беди…

— Баща ти обичаше Норфолк и беше важен човек в собственото си графство — каза Робърт, овладявайки с усилие собственото си раздразнение. — Но аз и ти не сме баща ти. Аз не съм баща ти, Ейми, любов моя. Норфолк е твърде тесен за мен. Аз не го обичам така, както го е обичал баща ти. Искам да намериш за нас по-голяма къща, на някое по-централно място, близо до Оксфорд. Нали? Нали знаеш, най-скъпа моя, Англия не е само Норфолк.

Видя, че нежните му думи я бяха успокоили, и докато бе притихнала, успя да подхване останалото, което имаше да й казва.

— Но не това исках да ти кажа. Кралицата ще ми окаже голяма чест.

— Чест? О! Ще те удостои с място в Частния съвет?

— Е, има и други почести — каза той, като прикриваше раздразнението си, че все още нямаше политическо влияние.

— Нима ще те направи граф! — възкликна тя.

— Не, не това — поправи я той. — Това би било нелепо.

— Не виждам защо — каза тя веднага. — Не виждам защо ще е нелепо да си граф. Всички казват, че си неин фаворит.

Той спря смутено, питайки се коя ли точно клюка можеше да е достигнала до ушите й.

— Не съм неин фаворит — каза той. — Нейните фаворити са Уилям Сесил, когато става дума за съвети, и Катерина Нолис — за компания. Уверявам те, сестра ми и аз сме само двама сред многобройните й придворни.

— Но тя те направи началник на конницата — възрази основателно Ейми. — Не можеш да очакваш да повярвам, че не те харесва повече от всички други. Винаги си казвал, че те е харесвала, когато сте били заедно като деца.

— Тя държи да се полагат добри грижи за конете й — каза той припряно. — И разбира се, че ме харесва, ние сме стари приятели, но не това имах предвид… Аз…

— Сигурно много те харесва — продължаваше упорито тя. — Всички казват, че излиза с теб всеки ден. — Внимаваше в гласа й да не се долавя нотка на ревност. — Някой дори ми каза, че занемарявала кралските си дела заради ездата.

— Извеждам я на езда, да… но това ми е работата, не го правя по избор. Между нас няма нищо, никакви специални топли чувства.

— Надявам се да няма — каза тя остро. — Добре ще е тя да помни, че си женен мъж. Не че подобен факт някога я е възпирал в миналото. Всички казват, че тя…

— О, в името на всички светци, престани!

Тя ахна леко.

— Може и да не ти харесва, Робърт, но аз казвам само това, което говорят всички за нея.

Той си пое рязко дъх.

— Извини ме, нямах намерение да повишавам тон.

— Не е много приятно за мен, като зная, че си неин фаворит и че тя няма репутация на твърде целомъдрена. — Ейми приключи оплакването си, изричайки забързано и задъхано думите. — Не е много приятно за мен, като знам, че имената ви се свързват.

Наложи му се да си поеме дъх продължително и дълбоко.

— Ейми, това е смешно. Казах ти, че не съм специален фаворит. Яздя с нея, защото съм началник на нейната конница. Ползвам се с благоволение в двора заради способностите си — благодаря на бога за тях — и заради произхода си. Би трябвало и двамата да се радваме, че тя ми оказва благоволение, както е и редно. Колкото до репутацията й, изненадан съм, че ти би се принизила до разни клюки, Ейми. Наистина. Тя е твоя миропомазана кралица. Не е твоя работа да коментираш поведението й.

Тя прехапа устна.

— Всички знаят каква е — каза тя упорито. — И не е много приятно за мен, когато името ти се свързва с нейното.

— Не искам съпругата ми да клюкарства — каза той рязко.

— Само повтарям това, което всички…

— Всички грешат — каза той. — Почти сигурно е, че тя ще се омъжи за граф Аран и ще подсигури претенциите му за шотландския трон. Казвам ти това и разчитам да го запазиш в най-дълбока тайна, Ейми. За да знаеш, че между нея и мен няма нищо.

— Заклеваш ли се?

Робърт въздъхна, сякаш от умора, за да направи лъжата си по-убедителна.

— Разбира се, кълна се, че няма нищо.

— Имам ти доверие — каза тя. — Разбира се, че ти вярвам. Но не мога да имам доверие на нея. Всички знаят, че тя…

— Ейми! — Той повиши глас още повече и тя най-сетне млъкна. Погледът й, който се плъзна бързо към вратата, му подсказа, че се страхува да не би братовчедка й да е чула разгневения му тон.

— О, за бога. Няма значение дали някой е чул.

— Какво ще си помислят хората…

— Няма значение какво мислят те — каза той с непринудената арогантност на човек от фамилията Дъдли.

— Има.

— Не и за мен — каза надменно той.

— За мен има.

Робърт премълча възражението, което напираше на устните му.

— Е, не би трябвало — каза той, като се опитваше да не избухне пред нея. — Ти си лейди Дъдли и мнението на един лондонски търговец и съпругата му би трябвало да е без значение за теб.

— Братовчедката на родната ми майка… — той успя да чуе едва няколко думи от изреченото й шепнешком възражение. — Нашите домакини. И винаги са много вежливи към теб.

— Ейми… моля те — каза той.

— Аз трябва да живея с тях, в крайна сметка — каза тя с детинска упоритост. — Едва ли може да се каже, че ще бъдеш тук другата седмица…

Той се изправи на крака и видя как тя трепна.

— Съпруго моя, съжалявам — каза той. — Подхванах разговора съвсем погрешно.

При първия намек за отдръпване тя побърза да смекчи тона си. Вдигна глава, с лека усмивка на лицето.