— А тя беше ли мила към вас?

— Именно тогава тя реши, че трябва да бъда водач на волски впряг — каза той горчиво. — Лейди Робсарт ми нареди да работя на полето.

— Не може да бъде!

— Искаше да ме види повален на колене. Онази нощ напуснах къщата и отсядах в двора или при приятели, готови да ме подслонят. Бракът ми беше приключил. В сърцето си бях свободен човек.

— Свободен човек? — попита тя с много тих глас. — Бихте се нарекъл „свободен човек“?

— Да — каза той твърдо. — Свободен съм отново да обичам, и този път няма да приема нищо, освен най-доброто. Няма да позволя монетата от обикновен метал да обезсили златото.

— Наистина — каза Елизабет, с внезапно хладен тон, отдръпвайки се бързо от опасната интимност. Обърна се и повика с жест придворната дама да пристъпи напред. — Сега ще взема шала — каза тя. — Можете да ни придружите.

Вървяха мълчаливо, докато Елизабет попиваше в съзнанието си онова, което й беше казал, отсявайки подкрепената с доказателства истина от ласкателствата. Не беше такава глупачка, че да вярва на думата на един женен мъж. До нея Дъдли премисляше онова, което бе казал, решително пренебрегвайки едно неловко чувство за нелоялност към Ейми, чиято любов — той знаеше това — беше по-предана и по-силна, отколкото той решаваше да опише. Разбира се, напълно бе отрекъл любовта, която още хранеше към нея.

Сесил, сър Франсис Нолис и младият чичо на кралицата, двайсет и тригодишният Томас Хауърд, херцог на Норфолк, бяха доближили глави и се съвещаваха в усамотената прозоречна ниша на приемната: зад тях безделничеха придворните на кралицата — бъбреха, заговорничеха, флиртуваха. Кралицата, седнала на трона си, разговаряше с испанския посланик на безупречен испански. Сесил, наострил едно ухо да долови всяка опасност от този кът, въпреки всичко слушаше много внимателно сър Франсис.

— Трябва да намерим начин да претърсваме всички, преди да се явят пред кралицата, дори придворните.

— Ще нанесем големи оскърбления — възпротиви се херцогът. — А и заплахата със сигурност идва от обикновените хора.

— Идва от всеки убеден папист — каза Сесил рязко. — Когато бъде обнародвано, изявлението на папата ще превърне кралицата в жертвен агнец, каквато не е била никога преди.

— Тя вече не може да се храни пред публика — каза замислено сър Франсис. — Ще трябва да отказваме на хората позволение да идват и да я гледат как се храни.

Сесил се поколеба. Достъпът до монарха, или дори до великите лордове в техните зали, беше част от естествения порядък, начинът, по който винаги се бяха правили нещата. Ако това бъдеше променено, то дворът щеше да даде съвсем ясен сигнал на хората, че вече им няма доверие, и че се оттегля зад заключени врати.

— Ще изглежда странно — каза той неохотно.

— И едва ли ще може да се появява вече на публични шествия — каза сър Франсис. — Как може да стане това?

Преди Сесил да успее да го спре, сър Франсис повика с жест Робърт Дъдли, който се извини на групата около себе си и се запъти към тях.

— Ако го включите в съвещанията ни, аз се махам — каза рязко херцогът и се обърна настрани.

— Защо? — попита сър Франсис. — Той по-добре от всеки от нас знае как може да се направи това.

— Той не знае нищо, освен собствената си амбиция, а вие ще се разкайвате за деня, в който сте го включили в каквото и да е — каза Томас Хауърд грубо и обърна гръб, когато Дъдли дойде при останалите.

— Добър ден, сър Уилям, сър Франсис.

— Каква му е болката на младия Хауърд? — попита сър Франсис, когато херцогът се промуши покрай друг мъж и се отдалечи.

— Мисля, че скърби за изгряването на моята малка звезда — каза развеселено Дъдли.

— Защо?

— Баща му мразеше моя — каза Дъдли. — Всъщност Томас Хауърд арестува баща ми, братята ми и мен и ни откара в Тауър. Не мисля, че е очаквал да изляза отново.

Сър Франсис кимна, попивайки чутото.

— Сигурно се страхувате, че ще повлияе на кралицата и ще я настрои срещу вас?

— По-добре ще е той да се бои, че аз ще й повлияя и ще я настроя срещу него — отвърна Дъдли. Усмихна се на Сесил. — Тя знае кои са приятелите й. Знае кои й останаха верни приятели през годините на бедите й.

— А сега бедите не са свършили — каза сър Франсис, като се насочи към настоящия въпрос. — Говорим за безопасността на кралицата, когато излиза от двореца. Сър Уилям има вести, че папата ще оправдае използването на сила срещу нея от страна на обикновените хора.

Дъдли се обърна със зашеметено изражение към по-възрастния мъж.

— Това не може да е вярно! Той никога не би направил такова нещо! Това е възмутително!

— Въпросът все още се обмисля — каза рязко Сесил. — И ще чуем потвърждението съвсем скоро. А после за него ще научат и хората.

— Не съм чул нищо за това — възкликна Робърт.

„О, нима?“ — Сесил прикри усмивката си.

— Въпреки това съм сигурен, че е така.

За миг Дъдли остана безмълвен, потресен от новината, но отбелязвайки си в същото време, че Сесил имаше шпионин в самия двор на епископа на Рим. Мрежата от разузнавачи и доносници на Сесил се разрастваше до впечатляващи пропорции.

— Това означава отхвърляне на естествения порядък — каза той. — Тя беше миропомазана от един от собствените му епископи. Той не може да го направи. Не може да насъска кучетата по свещена особа.

— Ще го направи — каза Сесил, подразнен от мудното мислене на младия човек. — Всъщност, вероятно вече го е направил. Това, което обмисляме, е как да попречим на някого да му се подчини.

— Казвах, че тя трябва да бъде държана далече от народа — обади се сър Франсис.

Бодър смях откъм трона накара и тримата да млъкнат рязко, да се обърнат и да се усмихнат към мястото, където кралицата размахваше закачливо ветрилото си и се смееше на посланика Фериа, който се бе изчервил — разкъсван между раздразнението и смеха. И тримата й се усмихнаха: тя беше неустоима в радостта си, в игривостта си, в сияйната си енергичност.

— Хората са най-голямата гаранция за безопасността й — бавно каза Дъдли.

Сесил поклати глава, но сър Франсис го възпря, като сложи длан върху ръкава му.

— Какво искате да кажете?

— Папата превръща това във въпрос, който зависи от обикновените хора, приканва ги да я нападнат, но той не познава тази кралица. Тя не бива да се крие от малцината мъже или жени, готови да й навредят; би трябвало да излезе и да привлече любовта на всички останали. Тя ще бъде в най-голяма безопасност, ако всеки мъж, жена или дете в тази страна са готови да заложат живота си за нея.

— И как ще постигнем това?

— Вие вече го знаете — рязко каза Дъдли на Сесил. — Видяхте го. По време на шествието за коронацията тя спечели всяко едно сърце в онази тълпа. Трябва да поемем риска да я изведем при хората и да знаем, че те ще бъдат онези, които ще я защитят. Всеки англичанин трябва да бъде страж на кралицата.

Сър Франсис кимна бавно.

— А ако се стигне до чуждестранна инвазия, те ще се бият за нея.

— Един сам човек с един-единствен кинжал е почти неудържим — каза Сесил мрачно. — Тя може да спечели на своя страна сто, но ако един е против нея, и той е този с ножа, тогава тя ще е мъртва, а вината ще бъде наша. — Той направи пауза. — Тогава тронът ще бъде наследен от кралица католичка, Англия ще се превърне в маша на интересите на Франция и с нас ще е свършено.

— Както казвате, такъв човек би бил неудържим — отвърна Робърт, без да личи, че е впечатлен от тази мрачна картина. — Но по вашия начин вие й давате двайсет стражи, може би трийсет. По моя начин аз й давам цяла Англия.

Сесил направи гримаса, когато чу романтичния език на по-младия мъж.

— Все пак ще има места, където не можем да допуснем хората — настоя сър Франсис. — Когато кралицата се храни, когато минава през коридорите до параклиса си. Хората са твърде много и напират твърде плътно.

— Това би трябвало да ограничим — съгласи се Робърт. — И можем да сервираме вечерята й, без тя да присъства.