Сесил си пое рязко дъх.

— Без тя да присъства? Каква би била целта на това?

— Хората идват да видят трона, сребърните съдове и великолепната церемония — каза безгрижно Робърт. — Така или иначе ще идват. При условие, че има добро зрелище, не е нужно да я виждат лично. По време на религиозните празници и другите празнични дни тя трябва да присъства, за да покаже, че е в добро здраве и с висок дух. Но през повечето време може да се храни насаме с приятелите си, в безопасност. Стига зрелището да е достатъчно внушително, тръбите да свирят и да се сервира великолепно като за владетел, то хората ще си тръгват с чувството, че са видели едно добро представление. Ще си отиват, знаейки, че страната е богата и сигурна. Това трябва да направим. Трябва да им предоставим зрелището на трона. Не е необходимо кралицата винаги да е лично там, стига всеки да може да почувства присъствието й.

— Да сервираме вечерята й пред празен трон? — запита озадачено Сесил.

— Да — отвърна Дъдли. — И защо не? Правено е преди. Когато младият крал Едуард беше болен, всяка вечер сервираха вечерята му в златни блюда пред празен трон и хората идваха да гледат и си отиваха удовлетворени. Баща ми нареди така. Предоставяхме им впечатляващо зрелище на великолепие и богатство. А когато все пак я виждат, тя трябва да бъде обичана, достижима, осезаема. Тя трябва да бъде кралица на народа.

Сесил поклати глава, но сър Франсис беше убеден.

— Ще говоря с нея за това — каза той, като хвърли поглед назад към трона. Испанският посланик се сбогуваше: тъкмо подаваше писмо, показно подпечатано с кралския герб на испанския император. Зорко наблюдавана от погледите на придворните, Елизабет пое писмото и — сякаш без да си дава сметка, че всички я наблюдават — го притисна към сърцето си.

— Мисля, ще се убедите, че Елизабет знае как да предостави добро зрелище — каза сухо Робърт. — Никога през живота си не е разочаровала никоя публика.

Икономът на Робърт Дъдли пристигна лично от Лондон, за да придружи Ейми за краткото пътуване до Бъри Сейнт Едмъндс, и да й донесе кесия злато, парче кадифе в топъл червен цвят за нова рокля, и любящите почитания на съпруга й.

Той доведе със себе си и дама, която да й прави компания: госпожа Елизабет Одингсел, овдовялата сестра на един от старите и верни приятели на Робърт Дъдли, която беше с Ейми в Грейвзенд, а после я беше придружила в Чичестър. Ейми се зарадва да види отново дребната, тъмнокоса, енергична жена.

— Наистина, как се подобрява благосъстоянието ви — отбеляза бодро госпожа Одингсел. — Когато научих от брат си, че сър Робърт е назначен за началник на конницата, си помислих, че е добре да ти пиша, но не исках да изглежда, че се мъча да се домогна до някакъв пост. Помислих си, че сега сигурно имате много приятели, които искат да се възползват от познанството си с вас.

— Предполагам, че милорд има много нови приятели — каза Ейми. — Но аз все още живея много уединено тук в провинцията.

— Разбира се, сигурно. — Госпожа Одингсел хвърли бърз поглед из малкото, мразовито помещение, което оформяше главната част на квадратната каменна къща. — Е, разбрах, че трябва да направим поредица от посещения. Това ще е приятно. Ще правим обиколка, също като кралицата.

— Да — каза Ейми тихо.

— О! И щях да забравя! — Госпожа Одингсел размота един топъл шал от врата си. — Изпратил ти е прекрасна малка черна кобила. Можеш да я наречеш, както пожелаеш. Това ще направи пътуването ни весело, нали?

Ейми изтича до прозореца и погледна навън в двора. Малък ескорт товареше няколкото й сандъка в една двуколка, а зад групата се виждаше миловидна черна кобила, която стоеше съвсем неподвижно.

— О! Толкова е хубава! — възкликна Ейми. За пръв път от възкачването на Елизабет на трона почувства как духът й се повдига.

— Изпраща ти и кесия злато, за да уредиш дълговете му тук, и да си купиш каквото ти харесва — каза госпожа Одингсел, като затършува в джоба на пелерината си и извади парите.

Ейми взе в ръка тежката кесия.

— За мен — каза тя. От години не беше държала толкова пари.

— За теб тежките времена приключиха — каза тихо госпожа Одингсел. — Слава на Бога. За всички ни настъпиха най-сетне добрите времена.

Ейми и госпожа Одингсел започнаха пътуването си малко след зазоряване в една студена зимна утрин. Прекъснаха пътуването си в Нюбърг, където си починаха две нощи, после продължиха. Пътуването беше спокойно, помрачено единствено от студа, от зимния мрак и състоянието на пътищата. Но Ейми се радваше на новата си кобила, а госпожа Одингсел поддържаше висок духа й, докато пътуваха по калните пътища и шляпаха през заледените локви.

Господин и госпожа Удс в Бъри Сейнт Едмъндс посрещнаха Ейми любезно и с видимо удоволствие. Увериха я, че е добре дошла да остане колкото поиска: сър Робърт беше споменал в писмото си, че тя ще бъде с тях до април.

— Изпратил ли е писмо за мен? — запита Ейми. Оживлението изчезна от лицето й, когато й отговориха отрицателно. Беше изпратил само кратка бележка, за да им съобщи да я очакват и да ги уведоми за продължителността на престоя й.

— Каза ли, че ще идва тук? — попита тя.

— Не — каза отново госпожа Удс, почувствала се смутена, когато по лицето на Ейми премина сянка. — Предполагам, че е много зает в двора — продължи тя, като се опитваше да подмине неловкия момент. — Съмнявам се, че още цели седмици няма да може да се прибере у дома.

Прищя й се да си прехапе езика от раздразнение заради собствената си непохватност, когато осъзна, че за тази млада жена и съпруга й нямаше дом. Върна се отново към добрите обноски на гостоприемна домакиня. Би ли искала Ейми да си почине след пътуването? Би ли искала да се измие? Веднага ли ще пожелае да вечеря?

Ейми каза рязко, че съжалява, че е много уморена, и ще отдъхне в стаята си. Тя излезе бързо от стаята, като остави госпожа Удс и госпожа Одингсел сами.

— Уморена е — каза госпожа Одингсел. — Боя се, че не се чувства много добре.

— Да изпратя ли да повикат нашия лекар от Кеймбридж? — предложи господин Удс. — Той е много добър, ще се съгласи да дойде веднага. Голям привърженик е на поставянето на вендузи, за да се успокоят четирите основни телесни течности на пациента. Тя е много бледа: дали не е от онези, при които преобладава водата, как мислите?

Елизабет Одингсел поклати глава:

— Тя страда от силно неразположение — каза тя.

Господин Удс помисли, че тя има предвид лошо храносмилане, и се канеше да предложи смес от нишесте и прясно мляко, но госпожа Удс, спомнила си как бе зърнала за миг Робърт Дъдли — тъмноок, възседнал черен кон по време на шествието за коронацията, яздещ зад кралицата, сякаш бе самият принц консорт, внезапно разбра.

Сесил, а не Дъдли бе онзи, който стоеше до кралицата след вечеря. Бяха й поднесли вечерята с цялото великолепие на традицията, утвърдена от Тюдорите — големи блюда, които се предаваха надолу из дългата трапезария на двореца Уайтхол, биваха проверени за отрова от специалния служител, и й се поднасяха от слугите, застанали на едно коляно. Трима от слугите, които сервираха храната, бяха нови и непохватни. Те бяха хора на Сесил, шпиони, внедрени на служба, за да я следят и пазят, като в същото време се учеха как да сервират, застанали на едно коляно.

Елизабет си вземаше по съвсем малко от всяко блюдо, а после изпращаше блюдата на фаворитите си, насядали из залата. Бдителни очи следяха къде се изпращат най-хубавите блюда, и когато едно блюдо със задушено еленово месо беше изпратено на Дъдли, се разнесоха няколко приглушени възражения. Шумният, радостен тътен от гласовете на бъбрещите придворни по време на вечеря изпълни голямата зала, слугите разчистиха масите, а после Сесил бе повикан с жест да се качи на издигнатия подиум и застана пред кралицата.