— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?

— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.

— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.

После, ако трябва да кажа истината, когато бях в Тауър и тръпнех в ужас за живота си, отвикнах изобщо да мисля за нея. Тя ме посети един-два пъти, когато и съпругите на братята ми ги посещаваха, но не ми носеше утеха. Имах чувството, че слушам за някакъв друг свят: разказваше ми за реколтата от сено и за овцете, и за препирните със слугините. Просто имах чувството — погрешно, сигурен съм — че тя сякаш ме дразни, показвайки ми, че светът си върви и без мен. Звучеше така, сякаш беше по-щастлива без мен. Беше се върнала в къщата на баща си, беше свободна от петното на позора, сполетял моята фамилия, беше подхванала отново живота от детството си и почти ми се струваше, че предпочита да съм затворен на сигурно място, където не мога да се забъркам в неприятности. Би предпочела да съм затворник, отколкото изтъкнат човек в двора и син на най-изтъкнатия придворен.

Той направи кратка пауза.

— Вие знаете какво е — каза. — Когато си затворник, след известно време светът ти се смалява до каменните стени на килията ти, разходката ти е до прозореца и после обратно. Животът ти се състои само от спомени. А после започваш да копнееш за вечерята си. Тогава разбираш, че наистина си затворник. Не мислиш за нищо, освен за това, което е вътре. Забравил си да желаеш външния свят.

Елизабет на мига стисна ръката му със своята.

— Да — каза тя, за първи път без кокетна нотка в гласа. — Бог е свидетел, че зная какво е. И това помрачава обичта ти към всичко, което се намира отвън.

Той кимна.

— Да. Ние двамата знаем. После, когато ме освободиха, излязох от Тауър като съсипан човек. Цялото богатство и имущество на семейството ни бяха конфискувани. Бях бедняк.

— Здрав и снажен просяк? — предположи тя с усмивка.

— Дори не твърде здрав — каза той. — Бях напълно разорен и унизен, Елизабет. Бях паднал толкова низко, колкото можеше да падне човек. Майка ми беше умряла, молейки за свободата ни. Баща ми се беше отрекъл пред всички ни, беше казал, че нашата вяра е бедствие за кралството. Това разяждаше душата ми — толкова се срамувах. После, макар да бе коленичил, за да се помири с тях, те въпреки всичко го екзекутираха като предател и, Бог да му е на помощ, той умря от недостойна смърт, която посрами всички ни.

Най-скъпият ми брат Джон се разболя, докато беше в Тауър с мен, и не можах да го спася, не можех дори да се грижа за него, не знаех какво да правя. Пуснаха го да отиде при сестра ми Мери, но той умря от болестта си. Беше само на двайсет и четири години, но не можах да го спася. Бях се проявил като лош син и лош брат, и бях последвал един лош баща. Нямаше много неща, с които да се гордея, когато излязох от Тауър.

Тя чакаше.

— Нямаше къде да отида, освен в къщата на мащехата й в Станфийлд Хол, Норфолк — каза той — горчивината в гласа му още се усещаше остро. — Всичко, което притежавахме: лондонската къща, големите имения, къщата в Сайън — го нямаше вече. Бедната Ейми беше изгубила дори собственото си наследство, бащината си ферма в Сайдърстоун. — Той се изсмя кратко. — Кралица Мери беше настанила отново монахините в Сайън3. Представете си го само! Домът ми отново беше метох, и в голямата зала пееха Te Deum.

— Любезно ли се отнасяше с вас семейството й? — попита тя, досещайки се за отговора.

— Както би се отнасял всеки към един зет, представил се като най-изтъкнатия мъж в кралството, а сетне завърнал се у дома като затворник без пукната пара, поболял се от стоенето в тъмницата — каза той иронично. — Мащехата й така и не ми прости за прелъстяването на дъщерята на Джон Робсарт и рухването на неговите надежди. Закле се, че бил умрял от сломено сърце заради онова, което съм причинил на дъщеря му, и никога не ми прости и за това. Никога не ми даде повече от няколко пенса, които да сложа в джоба си. А когато научиха, че съм бил в Лондон да се срещна с някого, заплашиха да ме изхвърлят от къщата.

— Каква беше тази среща? — попита тя, свикнала на заговори.

Той сви рамене.

— О, във връзка с поставянето ви на престола — каза той, с много нисък глас. — Никога не спрях да заговорнича. Огромният ми страх беше, че сестра ви ще роди син и с нас ще е свършено. Но Бог беше добър към нас.

— Рискували сте живота си, за да заговорничите в моя полза? — попита тя, с широко отворени тъмни очи. — Дори тогава? Когато току-що сте бил освободен?

Робърт й се усмихна.

— Разбира се — каза той спокойно. — Кой друг съществува за мен освен владетелката на Англия, Елизабет?

Тя тихо си пое дъх.

— А след това бяхте принуден да си стоите кротко у дома?

— Не и аз. Когато започна войната, брат ми Хенри и аз постъпихме на служба като доброволци под командването на Филип срещу французите в Ниските земи. — Той се усмихна. — Видях ви, преди да отплавам. Помните ли?

Погледът й беше топъл.

— Разбира се. Бях там, за да се сбогувам с Филип и да подразня бедната Мери, и ето че се появихте вие, по-красив от който и да било авантюрист, потеглял някога на война: бяхте се навели и се усмихвахте надолу към мен от кралския кораб.

— Трябваше да намеря начин да се издигна отново — каза Робърт. — Трябваше да се махна от семейството на Ейми. — Направи пауза. — И от Ейми — призна той.

— Бяхте я разлюбили? — попита тя, стигайки най-после до онази част от разказа, която бе очаквала през цялото време.

Робърт се усмихна.

— Онова, което удовлетворява един неопитен младеж на шестнайсет години, не може да задържи един мъж, който е бил принуден да погледне отблизо този живот, да разбере кое му е наистина скъпо, и да започне отново от самото дъно. По времето, когато излязох от Тауър, бракът ми беше приключил. Унизителното отношение на мащехата й спрямо мен, докато тя стоеше и гледаше, само затвърди края. Лейди Робсарт ме докара до най-ниското възможно ниво на унижението. Не можах да простя на Ейми, че стоеше и гледаше това. Не можах да й простя, че не застана на моя страна. Щях да я обичам по-истински и по-силно, ако бяхме излезли от онази къща заедно и се бяхме изправили пред бедите и трудностите. Но тя си седеше на малкото столче до огнището и от време на време, когато вдигнеше поглед от ризите, които поръбваше, ми напомняше, че Бог ни заповядва да почитаме баща си и майка си, и че сме напълно зависими от фамилията Робсарт.

Той замлъкна насред изречението, с лице, потъмняло от спомена за гнева. Елизабет слушаше, прикривайки насладата си.

— И тъй… заминах да се бия в Ниските земи и мислех, че в тази война ще си създам име и ще натрупам състояние. — Той се изсмя кратко. — Това беше последният ми миг на суета — каза той. — Изгубих брат си, изгубих и по-голямата част от войската си, и изгубих Кале. Завърнах се у дома като един много смирен и унижен човек.