Докато гледаше момичето, Робърт Дъдли си помисли, че един по-млад мъж, един по-лекомислен мъж от него самия, би могъл да си въобрази, че странното чувство, което усеща в гърдите си, се дължи на преобръщането на сърцето му.

— Добре дошла си в моя двор, братовчедке Летиша — каза кралицата хладно. Хвърли бърз, раздразнен поглед на Катерина, сякаш тя можеше някак да носи вина, задето е отгледала такъв образец на съвършенство.

— Тя много се радва, че ще бъде на служба при вас — вметна спокойно Катерина. — И ще откриете, че тя е добро момиче. Все още е малко недодялана, ваша светлост, но тя ще усвои много бързо вашата елегантност. Много ми напомня за портретите на моя баща, Уилям Кери. Има удивителна прилика.

Уилям Сесил, който знаеше, че Уилям Кери бе толкова смугъл, колкото Хенри VIII и това момиче — рижокоси, прикри още едно рязко поемане на дъха, като си прочисти гърлото.

— А сега ще седнете, ще изпиете чаша вино и можете да ми разкажете всичко за пътуванията си. — Елизабет извърна поглед от младата красавица пред нея. Катерина занесе едно ниско столче до трона на братовчедка си, и даде знак на дъщеря си да се оттегли. Първата трудна стъпка беше изпълнена: Елизабет се беше изправила пред по-млад, далеч по-красив образ на собствената си зашеметяваща външност, и бе съумяла да се усмихва достатъчно любезно. Катерина се залови да разказва историите за пътуванията си и си помисли, че семейството й се беше справило със завръщането си в Англия твърде добре, като се имат предвид всички обстоятелства.

Ейми чакаше отговор от Робърт, който да я упъти какво да прави. Всеки ден по пладне тя вървеше от къщата в продължение на половин миля надолу по алеята до пътя за Норич, по който щеше да се зададе вестоносец, ако изобщо дойдеше през този ден. Чакаше няколко минути, оглеждайки студения пейзаж, загърната в наметалото си, за да се предпази от болезнено студения февруарски вятър.

— Много лошо от негова страна — оплака се лейди Робсарт на вечеря. — Той ми изпрати пари за издръжката ти с бележка от писаря си — нито дори думичка от него самия. Хубаво отношение към мащехата ти, няма що.

— Той знае, че не го харесваш — отвърна разпалено Ейми. — След като никога не искаше да чуеш и думичка за него, когато той беше в немилост, защо да те удостоява с вниманието си сега, когато половината свят иска да е негов приятел?

— Много добре — каза по-възрастната жена, — щом и ти си доволна да те пренебрегват.

— Не съм пренебрегната — заяви упорито Ейми. — Защото през цялото това време той работи именно за мен и за нас.

— Значи угодниченето пред кралицата е работа, така ли? И то, когато тя е млада жена, похотлива колкото собствената си майка? С подобаващата съвест на рода Болейн? Е, изненадваш ме, Ейми. Няма много жени, които биха се радвали да бъдат оставени у дома, докато съпрузите им са на заповедите на такава жена.

— Всяка съпруга в Англия би трябвало да е във възторг — каза Ейми безцеремонно. — Защото всяка жена в Англия знае, че единствено в двора могат да се печелят пари, да се печелят служби и да се раздават постове. Веднага щом натрупа състояние, Робърт ще се върне у дома и ще си купим собствена къща.

— Сайдърстоун няма да е достатъчно добър за вас тогава — подразни я мащехата й.

— Винаги ще го обичам като свой дом, и ще се възхищавам на баща си за работата, която свърши там, и винаги ще съм му признателна за това, че ми го завеща — каза сдържано Ейми. — Но не, Сайдърстоун няма да е достатъчно добър за Робърт сега, когато е на висок пост в двора, и няма да е достатъчно добър за мен.

— Значи не възразяваш? — намекна лукаво мащехата й. — Не възразяваш, че той хукна към Елизабет при възкачването й на престола, и не си го виждала оттогава? А всички казват, че тя проявява по-голямо благоволение към него, отколкото към всички останали, и че той е винаги в нейната компания?

— Той е придворен — отвърна Ейми упорито. — Винаги е бил до крал Едуард, баща му винаги е бил редом до крал Хенри. От него се очаква да бъде до нея. Това е работата на един придворен.

— Значи не се страхуваш, че той ще се влюби в нея? — измъчваше я по-възрастната жена, знаейки, че докосва най-болното място на Ейми.

— Той е мой съпруг — каза спокойно Ейми. — А тя е кралицата на Англия. Тя знае това така добре, както и той. Тя беше гостенка на сватбата ми. Всички знаем какво е прието, и какво — не. Ще бъда щастлива да го видя, когато дойде, но докато настъпи този ден, ще го чакам търпеливо.

— Тогава си светица! — заяви безгрижно мащехата й. — Защото аз на твое място щях да съм изпълнена с такава ревност, че щях да отида в Лондон и да настоя той да ми вземе къща начаса.

Ейми повдигна вежди — истинско олицетворение на презрението.

— Тогава вие много грешите по отношение на това, как е редно да се държи една съпруга на придворен — каза тя студено. — Десетки жени са точно в същото положение като моето и знаят как трябва да се държат, ако искат съпругът им да натрупа състояние в двора.

Лейди Робсарт се отказа от спора на този етап, но по-късно същата нощ, когато Ейми вече спеше в леглото си, тя взе перото и писа на своя предизвикващ недоволството й заварен зет:

В първата седмица на февруари Сесил седеше пред солидното си писалище с многобройните заключени чекмеджета в покоите си в двореца Уайтхол, зачетен в шифровано писмо от агента си в Рим. Първата му работа при възкачването на Елизабет на престола беше да постави толкова много доверени приятели, роднини и слуги в толкова много ключови кралски дворове в Европа, колкото можеше да си позволи, и да им нареди да го държат постоянно осведомен за всяка дума, за всеки слух, за всеки дори най-малък помен от мълва, в които се споменаваше Англия и нейната нова, неукрепнала още владетелка.

Радваше се, че беше внедрил мастър Томас Демпси в папския двор в Рим. Мастър Томас беше по-добре известен на колегите си в Рим като брат Томас, свещеник от католическата църква. Мрежата на Сесил го бе уловила, когато пристигаше в Англия в първите седмици от царуването на новата кралица, със скрит в дисагите нож и с план за убийството й. Човекът на Сесил в Тауър първо бе изтезавал брат Томас, а после го беше спечелил на тяхна страна. Сега той беше шпионин срещу бившите си господари, служещ на протестантите, против вярата на дедите си. Сесил знаеше, че това бе промяна във възгледите, породена насила от желанието на човека да оцелее, и че не след дълго свещеникът щеше отново да промени убежденията си. Но междувременно предоставеният от него материал беше неоценим, а той беше достатъчно добър учен, за да пише докладите си, а след това — да ги превежда на латински и после да преобръща латинския в шифър.