— Успокойте се. Тя скоро ще бъде тук — увери я Дъдли, когато откри Елизабет да крачи от един прозорец в двореца Уайтхол до другия.

— Знам. Но си мислех, че ще пристигне вчера, а сега се тревожа, че това ще стане едва утре.

— Пътищата са лоши, но тя със сигурност ще дойде днес.

Елизабет усукваше ресните на завесата между пръстите си и не забелязваше, че раздробява подгъва на старата тъкан. Дъдли отиде до нея и внимателно пое ръката й. При вида на тази негова дързост наблюдаващите го придворни вкупом си поеха дъх, но бързо замълчаха. Да улови ръката на кралицата без подкана, да разплете пръстите й, да хване здраво двете й ръце в своите, и да ги разтърси леко!

— Успокойте се сега — каза Дъдли. — Дали днес или утре, тя ще е тук. Искате ли да излезем на езда — може да я пресрещнем случайно?

Елизабет погледна към металносивото небе, което притъмняваше от ранния здрач на зимата.

— Всъщност не — призна тя неохотно. — Ако я изпусна по пътя, това само ще удължи чакането. Искам да бъда тук, за да я поздравя.

— Тогава седнете — нареди той. — И поръчайте да донесат карти. Можем да играем, докато тя пристигне тук. А ако не стигне дотук днес, можем да играем, докато спечелите от мен петдесет паунда.

— Петдесет! — възкликна тя, моментално отклонена от мислите си.

— А вие няма нужда да залагате нищо повече от един танц след вечеря — каза той мило.

— Спомням си някои хора да разказват, че са губили цели състояния, за да развличат баща ви — отбеляза Уилям Сесил, като се приближи до масата, когато донесоха картите.

— Ето, той наистина беше комарджия — съгласи се дружелюбно Дъдли. — Кого ще вземем за четвърти играч?

— Сър Никълъс. — Кралицата се огледа наоколо и се усмихна на съветника си. — Ще се присъедините ли към нас за една игра на карти?

Сър Никълъс Бейкън, едрият и пълен зет на Сесил, се наду като платно на гротмачта при този комплимент на кралицата, и се приближи до масата. Пажът донесе ново тесте, Елизабет размеси твърдите карти с техните застрашителни изображения, подаде ги на Робърт Дъдли да „сече“, и започнаха да играят.

В коридора пред приемната настъпи оживление, а после на прага се появиха Катерина и Франсис Нолис. Бяха красива двойка: Катерина — жена в средата на трийсетте си години, скромно облечена и очаквателно усмихната, съпругът й — елегантен мъж в средата на четирийсетте. Елизабет скочи на крака, като разпиля картите, и изтича през приемната към братовчедка си.

Катерина се сниши в реверанс, но Елизабет се хвърли в обятията й и двете жени се прегърнаха, и двете — просълзени. Отдръпвайки се назад, сър Франсис се усмихна благосклонно на топлото посрещане, оказано на съпругата му.

„О, да, ти можеш да се усмихваш“, отбеляза мислено Робърт Дъдли, спомняйки си, че винаги беше приемал с неприязън самодоволното лъчезарно излъчване на този човек. „Мислиш си, че чрез това приятелство ще се издигнеш до власт и влияние, но ще откриеш, че грешиш. Тази млада кралица не е глупачка, няма да смесва любовта и интересите си, освен ако това смесване не е в нейна изгода. Тя ще те обича, но няма да те издигне до високо положение, освен ако не е за нейна собствена облага…“

Сякаш беше усетил прикования върху него поглед на Робърт, сър Франсис вдигна очи и му се поклони отривисто.

— Сърдечно ви приветствам с добре дошъл обратно в Англия — каза вежливо Дъдли.

Сър Франсис хвърли поглед наоколо: очите му обходиха кралския двор, пълен със стари съюзници, заговорници, покаяли се врагове, както и доста нови лица, и се спряха отново на Робърт Дъдли.

— Е, ето ни тук най-сетне — каза той. — Кралица — протестантка на трона, аз — завърнал се от Германия, а вие — излязъл от Тауър. Кой би си го помислил?

— Беше дълго и опасно пътуване за всички нас, пилигримите — каза Робърт, като все така се усмихваше.

— Мисля, че във въздуха още витае известна опасност за някои от нас — каза оживено сър Франсис. — Не бяха изминали и пет минути от завръщането ми в Англия, когато някой ме попита дали смятам, че имате твърде голямо влияние и трябва да бъдете обуздан.

— Наистина ли? — каза Робърт. — И вие отговорихте…?

— Че съм се върнал в Англия преди няма и пет минути и тепърва ще си оформям мнение. Но трябва да внимавате, сър Робърт. Имате врагове.

Робърт Дъдли се усмихна.

— Те съпътстват успеха — каза той безгрижно. — И затова се радвам, че ги има.

Елизабет протегна ръка на сър Франсис, все още прегърнала Катерина здраво през кръста.

Сър Франсис пристъпи напред, падна на едно коляно и целуна ръката й.

— Ваша светлост — каза той.

Робърт, вещ познавач на тези въпроси, се възхити на плавния поклон чак до коляното, и после — на елегантността, с която сър Франсис се надигна. „Да, но това няма да ти донесе особена полза, помисли си той. Този двор е пълен с покорни кученца, обучени от опитни кукловоди. Един грациозен поклон няма да ти спечели нищо…“

— Сър Франсис, с огромно нетърпение чаках пристигането ви — каза Елизабет, сияеща от щастие. — Съгласен ли сте да приемете пост в моя Частен съвет? Изпитвам огромна нужда от разумните ви съвети.

„Частният съвет! Мили боже!“ — възкликна мислено Робърт, разтърсен от завист.

— За мен ще бъде чест — каза сър Франсис, като се поклони.

— Бих искала също и да постъпите на служба като помощник-шамбелан на домакинството ми, и началник на стражата — продължи Елизабет, назовавайки две доходни длъжности, които носеха със себе си малко състояние под формата на подкупи от хора, търсещи достъп до кралицата.

Усмивката на Робърт Дъдли не трепна дори за миг: изглеждаше възхитен от благоволението и късмета, изсипали се като дъжд върху новодошлия. Сър Франсис покорно се поклони, а Дъдли и Сесил се приближиха до него.

— Добре дошъл у дома! — каза топло Сесил. — И добре дошъл на служба при кралицата.

— Наистина! — съгласи се Робърт Дъдли. — Наистина топло посрещане за вас! Виждам, че вие също ще си създадете собствени врагове.

Катерина, която досега бе разговаряла оживено с кралицата, искаше да представи дъщеря си, която щеше да бъде придворна дама на Елизабет.

— А ще ми позволите ли да представя дъщеря си Летиша? — попита тя. Махна с ръка към вратата и момичето, което се беше отдръпнало назад, почти скрито от завесите, излезе напред.

Уилям Сесил, човек, който не се поддаваше на женския чар, рязко си пое дъх при вида на красотата на седемнайсетгодишното момиче, и стрелна сър Франсис с удивен поглед. По-възрастният мъж се усмихваше: едното ъгълче на устата му беше леко извито нагоре, сякаш знаеше точно какво си мисли Сесил.

— За бога, по външност това момиче е истинска двойница на кралицата — прошепна му Сесил. — Само че… — той млъкна рязко, преди да допусне грешката да каже „по-изящна“ или „по-красива“. — Направо можете да обявите съпругата си за незаконна дъщеря на Хенри VIII и да приключите с въпроса.

— Тя никога не го е твърдяла, аз никога не съм го твърдял, и не предявяваме претенции за това сега — каза категорично сър Франсис, сякаш придворните до един не се мушкаха тайно в ребрата и не шушукаха, докато младото момиче бавно поруменя, но тъмните му очи, приковани в кралицата, не трепнаха и за миг. — Всъщност намирам, че тя много прилича и на моя род.

— Вашият род! — Сесил потисна смеха си. — Тя е Тюдор до мозъка на костите, само че притежава и цялата съблазнителна привлекателност на жените от фамилията Хауърд.

— Не го твърдя — повтори сър Франсис. — И смятам, че в този двор и в тези времена за нея ще е по-добре, ако никой не го отбелязва.

Дъдли, който бе видял веднага приликата, наблюдаваше съсредоточено Елизабет. Отначало тя поднесе ръката си на момичето за целувка, с обичайното си вежливо държание, почти без да вижда девойката, чиято глава беше сведена в реверанс, а светлата й медночервена коса — скрита от шапчицата. Но после, когато момичето се изправи и Елизабет го обхвана с поглед, Робърт видя как усмивката на кралицата бавно се стапя. Летиша приличаше на по-младо, по-изящно копие на кралицата, сякаш статуетка от китайски порцелан, повтаряща формите на глинен калъп. До нея лицето на Елизабет беше твърде широко, носът в малко конската физиономия на фамилията Болейн — твърде дълъг, очите й — твърде изпъкнали, устата й — тясна. Летиша, със седем години по-млада от нея, не бе изгубила още детската си закръгленост, носът й бе със съвършена извивка, косата — с цвят на по-тъмен бакър в сравнение с бронзовите оттенъци в косата на кралицата.