Той видя как бузите й поруменяха.

— О, да — промълви тя.

— Но колко ще ми липсвате, докато съм в Брюксел! — закачливо предрече той. — Всички тези планове ще трябва да почакат.

Видя я как обмисля чутото.

— Ще трябва да се приберете бързо у дома.

— Защо не изпратите някой друг? Всеки може да каже на Филип, че сте коронясана — не е нужно да бъда аз. А ако ме няма тук, кой ще ви организира пиршествата и забавите?

— Сесил смяташе, че е добре вие да отидете — каза тя. — Сметна това за приятен комплимент към Филип — да му изпрати човек, който е служил в неговите армии.

Робърт сви рамене:

— Кой го е грижа какво смята кралят на Испания? Кой го е грижа какво мисли Сесил? Какво мислите вие, Елизабет? Дали трябва да замина за месец в друг кралски двор в Брюксел, или ще ме задържите тук, за да яздя и танцувам с вас, и да ви развеселявам?

Видя как дребните й бели зъби прехапват леко устните й, за да скрият доволната й усмивка.

— Можете да останете — каза тя безгрижно. — Ще кажа на Сесил, че трябва да изпрати някой друг.

Беше най-мрачният месец от годината в английската провинция, а Норфолк — едно от най-мрачните графства в Англия. Снегът, навят от краткотрайните снежни вихрушки през януари, се бе разтопил, оставяйки широкия път за Норич непроходим с каруца, и неприятен за изминаване с кон, а освен това в Норич нямаше какво да се види, освен катедралата: а сега тя беше място на тревожно мълчание, а не на покой. Свещите под статуята на Мадоната бяха изгасени, разпятието беше все още на олтара, но гоблените и картините бяха свалени. Малките послания и молитви, които някога бяха забодени по роклята на Девата, бяха изчезнали. Никой не знаеше дали още е позволено да отправят молитвите си към нея.

Ейми не искаше да вижда църквата, която бе обичала, оголена и опразнена от всичко, което тя знаеше като свято. Други църкви в града бяха лишени от светостта си и се използваха като конюшни, или бяха превърнати в изискани градски къщи. Ейми не можеше да си представи как някой можеше да се осмели да сложи леглото си там, където някога е стоял олтарът, но новите хора на това царуване бяха дръзки, когато бранеха собствените си интереси. Параклисът в Уолсингам още не бе разрушен, но Ейми знаеше, че иконоборците ще тръгнат срещу него някой ден, в най-скоро време, и къде щеше да може да се помоли после една жена, която искаше да зачене? Която искаше да спечели обратно съпруга си и да го спаси от греха на амбицията? Която искаше да го спечели и да го върне отново у дома?

Ейми Дъдли се упражняваше в писане, но не й се вярваше това да има особен смисъл. Дори да можеше да съчини писмо до съпруга си, нямаше новини, които да му съобщи, освен онова, което той сигурно знаеше вече: че й липсваше, че времето беше лошо, а компанията — скучна, вечерите — тъмни, а утрините — студени.

В дни като този — а Ейми бе прекарала много подобни дни на него — тя се питаше дали щеше да е в по-добро положение, ако така и не се беше омъжила за него. Баща й, който я обожаваше, беше против това още от началото. В самата седмица преди сватбата й той беше паднал на колене пред нея в голямата зала на фермерската къща в Сайдърстоун, с едро, кръгло лице, зачервено и пламнало от вълнение, и я беше замолил с треперещ глас да помисли отново. „Знам, че е красив, птиче мое“, бе казал той нежно. „И знам, че ще стане велик човек, и че баща му е велик човек, и че самият кралски двор ще дойде да види как се жените в Шийн другата седмица — чест, каквато не бих и сънувал, нито дори за своето момиче. Но напълно сигурна ли си, че искаш големец, когато можеш да се омъжиш за хубав момък от Норфолк и да живееш близо до мен, в хубава малка къщичка, която съм готов да ти построя, и да ми позволиш да отгледам внуците си като свои деца, и да останеш тук като мое момиче?“

Ейми беше положила малките си ръце на раменете му и го бе вдигнала, беше заплакала, сгушила лице в топлия му жакет от домашнотъкан плат, а после беше вдигнала очи, широко усмихната, и беше казала:

— Но аз го обичам, татко, и ти сам каза, че трябва да се омъжа за него, ако съм сигурна — а, кълна се в бога, аз съм сигурна.

Той не беше настоял — тя беше единственото му дете от първата му женитба, негова обична дъщеря, и той никога не можеше да й противоречи. И тя беше свикнала да постига своето. Никога не беше се замисляла, че преценката й може да бъде погрешна.

Тогава тя беше сигурна, че обича Робърт Дъдли: всъщност, беше сигурна и сега. Не липсата на любов бе онова, което я караше да плаче нощем, сякаш никога нямаше да спре. А излишъкът от нея. Тя го обичаше, и всеки ден без него беше дълъг и празен. Тя беше изтърпяла много дни без него, когато той беше затворник и не можеше да дойде при нея. Сега, по една горчива ирония, точно тогава, когато той получи свободата си и своето издигане на власт, става хиляди пъти по-лошо, защото сега той можеше да дойде при нея, но предпочиташе да не го прави.

Мащехата й я попита дали ще отиде при него в двора, когато пътищата станат годни за пътуване. Ейми заекна, докато отговаряше, и се почувства като глупачка, задето не знаеше какво ще последва оттук нататък, нито къде трябваше да отиде.

— Трябва да му пишете от мое име — каза тя на лейди Робсарт. — Той ще ми съобщи какво трябва да направя.

— Не искаш ли да му пишеш сама? — настоя мащехата й. — Мога да напиша писмото вместо теб и ти да го препишеш.

Ейми извърна глава.

— Каква е ползата? — попита тя. — Той и без друго кара някой писар да му чете.

Лейди Робсарт, виждайки, че няма да изкуши Ейми да излезе от лошото си настроение, взе перо и лист хартия, и зачака.

— „Милорд“ — започна Ейми, със съвсем леко потрепване в гласа.

— Не можем да пишем „милорд“ — възрази мащехата й. — Не и след като той изгуби титлата си заради държавна измяна, а тя не му е възстановена.

— Аз го наричам „милорд“ — гневно възрази Ейми. — Той беше лорд Робърт, когато дойде при мен, и за мен винаги е бил лорд Робърт, както и да го нарича някой друг.

Лейди Робсарт вдигна вежди, сякаш за да каже, че той бе нищожество, когато дойде при нея, и все още беше такъв, но написа думите, а после спря, докато мастилото засъхваше по подостреното перо.

„Не зная къде бихте желали да отседна. Да дойда ли в Лондон?“ — изрече Ейми с глас, тихичък като на дете. — „Да се присъединя ли към вас в Лондон, милорд?“

Елизабет цял ден беше като на тръни: изпращаше придворните си дами да видят дали братовчедка й е влязла в голямата зала, пращаше пажове да мръзнат в двора на конюшнята, така че братовчедка й да бъде посрещната и доведена в приемната й веднага. Катерина Нолис беше дъщеря на лелята на Елизабет, Мери Болейн, и беше прекарала много време с младата си братовчедка Елизабет. Момичетата бяха изградили помежду си предано приятелство през несигурните години на детството на Елизабет. Катерина, с девет години по-възрастна от Елизабет, непостоянен член на неофициалния двор от деца и млади хора, които се бяха събирали около детската стая на младите кралски особи в Хатфийлд, беше мила и великодушна другарка в игрите, когато самотното малко момиче беше търсило компанията й, а когато Елизабет поотрасна, те откриха, че имат много общи неща. Катерина бе високообразовано момиче, протестантка по цялостно убеждение. Елизабет, не толкова убедена и с много повече неща за губене, винаги беше изпитвала скрито възхищение към безкомпромисно ясните възгледи на братовчедка си.

Катерина беше останала с майката на Елизабет, Ан Болейн, през последните ужасни дни в Тауър. От този ден нататък тя хранеше пълна убеденост в невинността на леля си. Нейното тихо уверение, че майката на Елизабет не бе нито блудница, нито вещица, а жертва на дворцова интрига, беше тайна утеха за малкото момиче, чието детство бе преследвано от злостни клевети срещу майка му. В деня, когато Катерина и семейството й бяха напуснали Англия, прокудени от законите на кралица Мери против ереста, Елизабет беше заявила, че сърцето й е сломено.