Той й се усмихна/

— Знам. Но това ще се случва отново и отново. Англия обича своята принцеса. Ще имате нужда от кон, който може да стои и да наблюдава жива картина, и да ви позволява да се наведете и да поемете китка цветя от някое дете, без да помръдне дори за миг, а после да поеме в тръс с вдигната глава и горд вид.

Тя беше поразена от съвета му.

— Прав сте — каза. — Трудно е да обръщаш внимание на тълпата и да се опитваш да удържаш кон.

— Не искам също и да бъдете водена от коняр — каза той решително. — Или да пътувате в каляска. Искам да ви видят как сама овладявате коня си. Не искам нищо да ви се отнема. Всяка процесия трябва да допълва образа ви, те трябва да ви виждат по-висока, по-силна, по-великолепна дори отколкото сте в действителност.

Елизабет кимна:

— Искам да бъда възприемана като силна: сестра ми винаги казваше, че е слаба жена, и беше все болна, през цялото време.

— А с него си подхождате и по цвят — каза той. — Самата вие сте светлокестенява.

Тя не се обиди — отметна глава назад и се засмя:

— О, мислите ли, че той е Тюдор? — попита тя.

— Безспорно, има нрава на такъв — каза Робърт. Той и братята и сестрите му бяха другари по игра в кралската детска стая в Хатфийлд, и всички деца от рода Дъдли бяха усещали силата на някоя звънка плесница, породена от буйния нрав на Тюдорите. — Не харесва юздата, не обича да го командват, но с доброта и кротост може да бъде приучен почти към всичко.

Елизабет му се усмихна лъчезарно.

— Щом се справяте така добре с едно безсловесно животно, да се надяваме, че няма да се опитвате да дресирате мен — каза тя предизвикателно.

— Кой би могъл да дресира една кралица? — отвърна той. — Всичко, което бих могъл да направя, е да ви умолявам да бъдете добра към мен.

— Нима не бях вече твърде добра? — попита тя, мислейки за превъзходния пост, който му беше дала, церемониал–майстор и отговорник за кралските коне, заедно със солиден годишен доход и правото да организира собствени приеми в двора и да заема най-хубавите покои във всеки дворец, посещаван от двора.

Той сви рамене, сякаш това не беше почти нищо.

— Ах, Елизабет — каза той свойски. — Не това имам предвид, когато желая да бъдете мила към мен.

— Вече не може да ме наричате Елизабет — напомни му тя тихо, но той си помисли, че не е недоволна.

— Забравих — каза той, с много нисък глас. — Защото компанията ви ми доставя такава наслада, понякога си мисля, че все още сме само приятели, както бяхме някога. За миг забравих, че сте се издигнала до такова величие.

— Винаги съм била принцеса — каза тя с отбранителен тон. — Издигнах се единствено до своето рождено право.

— А аз винаги съм ви обичал единствено заради самата вас — отвърна той съобразително.

Видя как ръцете й отпускат леко хватката върху юздите, и разбра, че беше докоснал точната струна. Манипулираше я, както всеки фаворит манипулира всеки владетел: трябваше да знае какво я очарова и какво я кара да охладнее.

— Едуард винаги е бил много привързан към вас — каза тя, спомняйки си за брат си.

Той кимна, с мрачно изражение.

— Бог да го благослови. Липсва ми всеки ден, толкова, колкото и собствените ми братя.

— Но той не изпитваше същата топлота към баща ви — каза доста остро Елизабет.

Робърт се наведе и й се усмихна, сякаш нищо от миналия им живот не можеше да натежи срещу тях: ужасната измяна на неговото семейство срещу нейното семейство; собственото й предателство спрямо нейната полусестра.

— Лоши времена — каза той, без да споменава нещо определено. — И отдавнашни. И двамата — вие и аз — бяхме погрешно съдени, и, Бог е свидетел, бяхме наказани достатъчно. И двамата излежахме своето време в Тауър, обвинени в измяна. Тогава често си мислех за вас: когато ми позволиха да се разхождам навън по пътеките, имах навика да отивам до самия праг на портата пред вашата кула, знаейки, че сте точно от другата страна. Бих дал много да можех да ви видя. Получавах новини за вас от шута Хана. Не мога да ви опиша каква утеха беше да зная, че сте там. Онези дни бяха мрачни и за двама ни; но сега съм щастлив, че ги споделяхме заедно. Вие — от едната страна на онази порта, а аз — от другата.

— Никой друг не може никога да разбере — каза тя с потисната енергичност. — Никой не може никога да знае какво е да си там, освен ако сам не е бил вътре! Да знаеш, че под теб, невидима за погледа ти, е моравата, където ще бъде построен ешафодът, и да не знаеш дали го строят, да изпращаш някого да пита, и да не вярваш на отговора, питайки се дали ще е днес, или утре.

— Сънувате ли го? — попита той, с нисък глас. — В някои нощи още се събуждам, обзет от ужас.

Един бърз поглед от тъмните й очи му подсказа, че тя също бе преследвана от страхове.

— Присънва ми се, че чувам удари на чукове — каза тя. — Това беше звукът, от който изпитвах най-голям ужас на света. Да чуя удари на чукове и стържене на триони, и да знам, че строят собствения ми ешафод точно под прозореца ми.

— Слава богу, че тези дни приключиха и можем да въздадем справедливост в Англия, Елизабет — каза той топло.

Този път тя не го поправи, задето я нарича по име.

— Трябва да поемаме към къщи, сър — приближи се да му напомни един от конярите.

— Такова ли е желанието ви? — попита той кралицата.

С ъгълчето на устните си тя му отправи лека, подканваща усмивка:

— Знаете ли, бих искала да яздя цял ден. Втръсна ми от Уайтхол и от хората, които идват, и всички до един искат нещо. И от Сесил, с всички тези дела, които трябва да се вършат.

— Защо утре не излезем рано на езда? — предложи той. — Да излезем да яздим край реката: можем да я прекосим, да идем на южния бряг, да препуснем в галоп през блатистите ливади на Ламбет, и да не се прибираме чак докато дойде време за вечеря.

— Но какво ли ще кажат? — попита тя, привлечена от идеята на мига.

— Ще кажат, че кралицата прави каквото пожелае, както и би трябвало да бъде — каза той. — А аз ще кажа, че съм на нейните заповеди. А за утре вечерта ще подготвя голямо празненство за вас с танци и музиканти, и специална жива картина.

Лицето й грейна.

— По какъв повод?

— Защото сте млада, и красива, и не бива да преминете направо от учебната стая към създаването на закони, без да си доставите известни наслади. Сега сте кралица, Елизабет, можете да правите каквото пожелаете. И никой не може да ви откаже.

Тя се засмя при мисълта за това.

— Да бъда ли тиранин?

— Ако желаете — каза той, отхвърляйки множеството сили в кралството, които неминуемо щяха да имат надмощие над нея: млада жена, сама сред най-безскрупулните фамилии в християнския свят. — Защо не? Кой би ви отказал нещо? Френската принцеса, вашата братовчедка Мери, си доставя удоволствия, защо и вие да не се наслаждавате на своите?

— О, тя — каза раздразнено Елизабет и по лицето й премина мрачно изражение при споменаването на Мери, кралица на шотландците, шестнайсетгодишната принцеса на френския двор. — Тя води живот, изпълнен единствено с удоволствия.

Робърт прикри една усмивка заради предсказуемата ревност на Елизабет спрямо една по-красива и надарена с повече късмет принцеса:

— Вие ще имате двор, който ще я накара да се поболее от завист — увери я той. — Една млада, неомъжена, красива кралица, в един галантен, весел кралски двор? Не може да става и дума за сравнение с кралица Мери, която е обременена със съпруг — френския престолонаследник — и управлявана от фамилията Гиз, и прекарва живота си, вършейки каквото пожелаят те.

Те обърнаха конете си към къщи.

— Ще се посветя на измислянето на забавления за вас. Това е вашето време, Елизабет, това е вашето златно време.

— Нямах много щастливо моминство — призна тя.

— Сега трябва да наваксаме за това — каза той. — Вие ще бъдете перлата в центъра на един златен двор. Френската принцеса ще чува всеки ден за вашето щастие. Дворът ще танцува по ваша повеля, това лято ще бъде изпълнено с наслада. Ще ви наричат златната принцеса на целия християнски свят! Най-щастливата, най-красивата, и най-обичаната.