Сесил се облегна назад в подплатения си с възглавници стол и препрочете писмото, за да се увери, че не е допуснал грешка в двойния превод — от кодирания текст, а после — от латински. Това беше съобщение от такава огромна важност, че той не можеше да го повярва, макар то да лежеше, написано на ясен и прост английски, пред него.

Това беше смъртна присъда за кралицата. То уверяваше всеки недоволен католик, че може да заговорничи срещу нея безнаказано, всъщност с благословията на Светия Отец. Това беше същински кръстоносен поход срещу младата кралица, по-мощен и непредсказуем от атака на рицари тамплиери срещу маврите. То даваше позволение за действие на всеки побъркан наемен убиец, на всеки човек, таящ злоба, всъщност слагаше кинжала в ръцете им. То нарушаваше вечния, нерушим обет, че един миропомазан монарх разполага с подчинението на всички свои поданици, дори на несъгласните с него. То нарушаваше хармонията на вселената, която поставяше Бог над ангелите, ангелите — над кралете, кралете — над останалите смъртни. Беше също толкова немислимо човек да посегне на един крал, колкото и един крал да посегне на ангел, или един ангел да поседне на Бог. Тази лудост на папата нарушаваше неписаното споразумение, че един земен монарх никога няма да насърчава поданиците на друг земен владетел да се надигнат срещу него.

Основното предположение винаги беше, че кралете трябва да се държат един за друг, че няма нищо по-опасно от това, народът да се сдобие с позволение да изявява волята си. Сега папата се готвеше да даде на народа позволение да се вдигне срещу Елизабет, и кой би могъл да знае колцина щяха да се възползват от това позволение?

Сесил се опита да притегли към себе си лист хартия и откри, че ръцете му треперят. За първи път през тези тревожни месеци той наистина мислеше, че ще бъдат победени. Мислеше, че се бе присъединил към обречена кауза. Не смяташе, че Елизабет може да оцелее след това. Имаше твърде много хора, които й се бяха противопоставяли още от началото: научеха ли веднъж, че коварното им, предателско заговорничене вече не беше грях, щяха да се умножат като въшки. Достатъчно беше, че тя трябваше да се бори с църквата, с членовете на съвета си, със своя парламент, нито един от които не я подкрепяше напълно, а някои бяха в открита опозиция. Ако самият народ беше настроен против нея, тя нямаше да издържи дълго.

Той помисли за миг, само за миг, че може би щеше да стори по-добре, ако бе подкрепил Хенри Хейстингс като най-добрия протестантски претендент за трона, тъй като папата със сигурност не би се осмелил да свика бунт срещу един крал. За още един миг си помисли, че може би трябваше да настоява Елизабет да приеме издигането на Светото причастие, да запази църквата в Англия като папистка за около година, да облекчи прехода на църковната реформа.

Той стисна зъби. Стореното беше сторено, и на всички щеше да се наложи да живеят с грешките си, а някои щяха да умрат заради тях. Беше напълно сигурен, че Елизабет ще умре — да назовем само един от тях. Той сключи здраво ръце, докато престанаха да треперят, а после започна да кове планове как да се увери, че никой платен убиец няма да може да стигне до Елизабет в двора, когато излизаше на лов, когато пътуваше с лодка по реката, когато гостуваше някъде.

Беше кошмарна задача. Сесил остана буден цяла нощ, съставяйки списъци с хората, на които можеше да се довери, изготвяше планове, за да се погрижи за охраната й, и накрая разбра, че ако католиците в Англия се подчиняха на папата, както бе редно да направят, то тогава Елизабет беше осъдена, и единственото, което Сесил можеше да направи за нея, беше да забави погребението й.

Ейми Дъдли не получи от съпруга си писмо, с което той да я кани в двора, нито дори такова, което да й съобщи къде трябва да отиде. Вместо това получи много любезна покана от неговите братовчеди в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Виждате ли? Той изпрати да ме вземат! — каза тя възхитено на мащехата си. — Казах ви, че ще изпрати да ме вземат, веднага щом може да го направи. Трябва да тръгна веднага щом неговите хора пристигнат да ме придружат.

— Толкова се радвам за теб — каза лейди Робсарт. — Изпратил ли е някакви пари?

Работата на Робърт като началник на кралската конница, беше да поръчва коне за нея, да управлява кралските конюшни, да се грижи за здравето и доброто състояние на всяко животно — от великолепните едри ловни коне до най-нищожните товарни животни от обоза. Конете на гостуващите благородници, с техните стотици слуги в ливреи, трябваше да бъдат настанявани в конюшните, на гостите на кралицата трябваше да бъдат предоставяни коне, за да могат те да излизат на езда с нея. Дамите от двора й трябваше да имат дребни ездитни коне с кротък нрав. Сановниците на кралицата, явили се при коронацията й като нейни защитници, трябваше да подслоняват в кралските конюшни конете си за турнирите. Ловните хрътки, ловните соколи, ястребите за лов, седлата и сбруята, каруците и двуколките за пищните кралски пътувалия от един замък до друг, поръчването и доставянето на сено и фураж — за всичко това отговаряше сър Робърт.

„В такъв случай защо“, питаше се Сесил, „този човек разполагаше с толкова много време? Защо беше винаги редом до кралицата? От кога Робърт Дъдли се интересуваше от валутата на страната и нейната намаляваща стойност?“

— Трябва да изсечем нови монети — заяви сър Робърт. Той се беше вмъкнал на утринното съвещание на кралицата с нейния съветник чрез простичката идея да донесе вейка зеленеещи листа и да я положи върху държавните книжа на кралицата. „Сякаш е празнувал майския празник“, помисли си горчиво Сесил. Елизабет се беше усмихнала и му беше показала с жест, че може да остане, и сега той се включваше в съвещанието.

— По-дребните монети се олекотяват и съсипват, докато станат почти безполезни.

Сесил не отговори. Поне това беше очевидно от само себе си. Сър Томас Грешам в огромната си търговска къща в Антверпен изучаваше проблема от години, тъй като собствените му дела западаха катастрофално заради ненадеждната стойност на английската валута, и тъй като занятието му като заемодател на английските монарси ставаше все по-несигурно. „Но сега очевидно ще бъдем удостоени с възможността да чуем прозренията на сър Робърт Дъдли, далеч по-стойностни от мненията на Грешам“.

— Трябва да извадим от употреба старите монети и да ги заменим с валидни монети с правилни пропорции на съдържание.

Кралицата изглеждаше разтревожена:

— Но старите монети са били толкова орязвани и олекотявани, че няма да получим обратно и половината от златото си.

— Трябва да се направи — заяви Дъдли. — Никой не знае стойността на един пенс, никой не вярва на цената на една сребърна монета от четири пенса. Ако се опитате да си приберете стар дълг, както направих аз, откривате, че ви го връщат в монети, които са на половината стойност на сумата, която първоначално сте дали назаем. Когато нашите търговци отиват в чужбина да платят за покупките си, те трябва да стоят безучастно и да гледат отстрани, докато чуждите търговци вадят везни да претеглят монетите и им се смеят. Дори не си дават труд да погледнат стойността, щампована на лицевата страна: купуват само според теглото. Никой вече не вярва на английската валута. А най-голямата опасност е, че ако пуснем в обръщение нови монети от злато, с реална стойност, то тогава те просто биват третирани като фалшиви: не печелим нищо, освен ако първо не изтеглим от обръщение всички стари монети. В противен случай пропиляваме богатствата си.

Елизабет се обърна към Сесил.

— Прав е — призна неохотно той. — Точно това мисли и сър Томас Грешам.

— Лошата валута обезсилва добрата — заяви сър Робърт.

Имаше нещо в интонацията му, което привлече вниманието на Сесил.

— Не знаех, че сте изучавали търговски въпроси — отбеляза той любезно.

Единствен Сесил забеляза бързо прикритото развеселено изражение на лицето на по-младия мъж.