Тя им стана по-мила с това, че отговори на моряците, на чираците, на стария селянин от Мидландс, отколкото заради цялата бляскава сбруя на коня си и грациозната му походка. Когато спря да поговори с бременната съпруга на един търговец и я помоли да нарече бебето Хенри, ако е момче, започнаха да я приветстват, докато тя се престори, че оглушава от аплодисментите. Тя целуна ръката си и изпрати въздушна целувка на ранените войници, забеляза как един старец извърна лице, за да скрие сълзите си, и извика, че знае, че това са сълзи от радост.
Тя никога — нито тогава, нито по-късно — не попита Робърт дали на тези хора беше платено да викат името й, или го правеха от обич. При все че беше прекарала целия си живот в чакане зад кулисите, мястото на Елизабет бе в центъра на сцената. В действителност не я беше грижа дали останалите бяха актьори или просто правостоящи зрители от партера. Всичко, което тя желаеше, беше тяхното възторжено одобрение.
И беше достатъчно Тюдор, за да направи добро представление. Тя притежаваше умението да се усмихва на една тълпа, сякаш абсолютно всеки човек в тази тълпа бе завладял вниманието й, а отделните хора, които се провикваха към нея — разположени така, че всички ъгълчета от маршрута да съдържат свое специално преживяване за нея — образуваха поредица от привидно естествени спирки за процесията на Елизабет, така че всички да могат да я видят и всички да имат свой собствен съкровен спомен за лъчезарната усмивка на принцесата в нейния най-славен ден.
Следващият ден, неделя, беше денят на коронацията й, и Дъдли беше постановил, че тя трябва да отиде в Абатството, покачена върху носилка, теглена от четири бели мулета, за да изглежда на тълпата така, сякаш се носи на височината на раменете им. От двете страни на носилката маршируваха нейните гвардейци, облечени във виненочервен брокат, пред нея вървяха тръбачите й в алено, зад нея вървеше самият Дъдли, най-важният човек в процесията, повел дребния й бял кон, и тълпата, която я приветстваше, ахна, когато хората го видяха: пищните скъпоценни камъни, пришити в шапката му, мургавото му, мрачно, красиво лице, и породистият, високо пристъпващ кон, който правеше такива красиви скокове с подвити крака, докато Дъдли държеше юздите със сигурна ръка.
Той се усмихваше, обръщайки глава ту в една, ту в друга посока, очите му с тежки ресници пробягваха по тълпата, постоянно нащрек. Това беше човек, който беше яздил пред ликуваща тълпа със съзнанието, че тя го обожава; а по-късно бе отведен в Тауър сред буря от дюдюкане и хули, сам знаещ, че е вторият най-мразен мъж в Англия, и син на най-мразения. Знаеше, че тази тълпа може да бъде ухажвана тъй сладко, като готово за ласки момиче, и въпреки това да се озлоби като отмъстителна и пренебрегната жена още на следващия ден.
Днес те го обожаваха: той беше фаворитът на Елизабет, беше най-красивият мъж в Англия. Като момче той беше техният скъп любимец, беше влязъл в Тауър като предател и беше излязъл отново като герой. Той беше човек, който умееше да оцелява, като нея, беше човек, който умееше да оцелява, също като тях.
Коронацията беше съвършена; службата също. Короната беше положена върху главата на Елизабет, челото й беше помазано със свещения елей, и кълбото с кръста и скиптърът на Англия бяха положени в ръцете й. Епископът на Карлайл извърши богослужението с удовлетворяващото убеждение, че след няколко месеца ще отпразнува женитбата й с най-благочестивия католически крал в целия християнски свят. А след службата за коронацията личният свещеник на кралицата отслужи литургията, без да вдигне Светото причастие.
Елизабет излезе от тъмното Абатство на ослепително ярка светлина и чу рева на приветстващата тълпа. Тя тръгна през хората, за да могат всички да я видят — това беше кралица, която щеше да се понрави на всички, любовта им към нея беше като балсам за годините на пренебрежение.
По време на пиршеството, за коронацията гласът й се изгуби в свитото й гърло, руменината в бузите й беше породена от настъпваща треска, но нищо не би я накарало да си тръгне рано. Сановникът, чиято роля при коронацията бе да се яви като защитник на монарха, влезе на кон в залата и предизвика всички присъстващи, а новата кралица му се усмихна, усмихна се на Робърт Дъдли, най-верният бивш предател от всички тях, усмихна се на новите членове на съвета си — половината от тях неверни по начало, — и се усмихна на роднините си, които изведнъж си спомняха връзките и задълженията на роднинството сега, когато тяхната племенница вече не беше заподозряна престъпница, а самата създателка на законите.
Тя остана будна до три сутринта, докато вярната Кат Ашли, позовавайки се на близостта, породена от факта, че бе нейна гувернантка, когато Елизабет беше момиче, а не велика кралица, прошепна в ухото й, че сега трябва да си легне, защото иначе няма да може да стои на краката си от умора на сутринта.
— Да я порази Господ изневиделица на сутринта — мислеше си Ейми Дъдли, без да може да заспи, докато чакаше през дългата, тъмна зимна нощ изгряването на студената зора, в далечния Норфолк.
Робърт Дъдли, надигнал се като млад Адонис от леглото на една от дворцовите дами, давайки й небрежна прощална целувка, докато се откопчваше от обвитите й около шията му ръце, влезе в приемната на кралицата в Уайтхол доста рано на другия ден, но пак беше твърде закъснял, за да завари Елизабет сама. Откри я вече да се съвещава поверително с Уилям Сесил. Двамата бяха седнали край малка масичка с книжа пред тях. Тя вдигна очи и му се усмихна, но не му помаха да се приближи, и той беше принуден да отстъпи назад и да се подпре на покритите с дървена ламперия стени заедно с около дузината други мъже, които бяха станали рано да поднесат почитанията си и бяха открили, че Сесил е успял да влезе пръв.
Дъдли се намръщи и се опита да подслуша приглушения разговор. Сесил бе облечен в тъмни дрехи — като духовник — презрително изсумтя Дъдли — но така, че богатството му личеше в качеството на пищното кадифе и по скъпата кройка. Надиплената му яка беше от най-фина дантела, лежаща в меки гънки около врата му, косата му — дълга и лъскава, стелеща се по яката му. Очите му, топли и съпричастни, дори за миг не се отклоняваха от оживеното лице на Елизабет, отговаряйки на забележките й за това велико кралство със същия овладян тих тон, с който си беше служил, когато я съветваше как най-добре да управлява провинциалните си имения. Тогава единствено Сесил бе предпазил принцесата от лудости и неблагоразумия, а сега единствен Сесил получаваше отплатата за тази дългогодишна служба.
Тя му се доверяваше така, както не се доверяваше на никой друг, той можеше да я съветва в противоречие със собствените й желания, и тя го слушаше. Всъщност, когато го назначи за свой държавен секретар, тя го беше накарала да се закълне, че ще й казва истината, без да се страхува или да търси благоволение, а в замяна тя също му бе дала клетва: че винаги ще се вслушва в думите му и никога няма да го вини, ако съветите му не й се нравят. Никой друг член на Частния съвет не си беше разменил такава клетва с новата кралица: никой друг не беше толкова важен.
Елизабет беше виждала баща си да отпраща съветници, чиито съвети противоречаха на желанията му, беше го виждала да изправя членове на собствения си съвет на съд за държавна измяна, защото му бяха донесли лоши вести. Не я беше грижа, че баща й се беше превърнал в тиранин, мразен от най-приближените си съветници — тя вярваше, че такава е самата природа на кралската власт — но беше извлякла поука от факта, че той изгуби най-добрите умове на кралството, защото му беше непоносимо да приема съвети.
А тя все още не беше достатъчно възрастна, за да иска да управлява сама. Короната се крепеше несигурно на главата й, страната беше пълна с нейни врагове. Тя беше млада жена, едва двайсет и петгодишна, която нямаше нито майка, нито баща, нито обични роднини, за да я съветват. Имаше нужда да е заобиколена от приятели, на които можеше да се довери: Сесил, нейният учител Роджър Ашъм, някогашната й гувернантка Кат Ашли, и закръгления, обичащ клюките отговорник за хазната Томас Пари с неговата съпруга Бланш, която някога беше бавачка на Елизабет. Сега, когато беше кралица, Елизабет не забравяше онези, които й бяха верни, когато беше принцеса, и нямаше нито един стар приятел, който сега да не се радва на малко състояние под формата на щедра отплата за годините на служба.
