Всяка от двете страни на списъка за процесията отговаряше на още два списъка на онези, които щяха да бъдат зрители: гилдиите, театралните трупи, бедняците от приютите, кметовете и съветниците от провинциите, организациите, на които се полагаха специални места. Посланиците, дипломатическите пратеници, емисарите и чуждестранните гости щяха да наблюдават преминаването на парада и трябваше да им се осигури добър изглед, така че докладите им до родните им страни да бъдат въодушевено написани в полза на новата кралица на Англия.

Един писар прескачаше бързо от единия към другия край на масата, като задраскваше и променяше свитъка според бързо изстрелваните нареждания, които Робърт диктуваше, следейки списъците в ръката си. От време на време вдигаше поглед и казваше: „Пурпурно, сър“ или „Тъмно оранжево, може би“, а Робърт изругаваше страховито:

— Премести го тогава един ред назад, не мога да оставя цветовете да се сблъскат.

Върху втора маса, дълга колкото първата, имаше карта на улиците в Лондон от Тауър до двореца Уестминстър, начертана като виеща се змия върху свитък от велен. При двореца беше отбелязано времето, когато трябваше да пристигне процесията, а времето, което щеше да е нужно, за да се стигне от едно място до друго, беше отбелязано по пътя. Един писар беше нарисувал вътре, красиво като в украсен с миниатюри ръкопис, различните места за спиране и живите картини, които щяха да бъдат представяни при всяка от петте главни точки. Изпълнението им и отговорността за тях се падаше на общината на град Лондон, но насоките за тях щяха да бъдат дадени от Робърт Дъдли. Той нямаше намерение да рискува нещо да се обърка по време на шествието за коронацията на кралицата.

— Тази, сър — каза колебливо един писар. Робърт се наведе над листа.

— Грейсчърч Стрийт — прочете той. — Живата картина, представяща обединението на двете династии Ланкастър и Йорк. Какво за нея?

— Художникът, сър. Попита дали да включи и семейство Болейн.

— Майката на кралицата?

Без дори да му мигне окото, писарят назова по име жената, която беше обезглавена за държавна измяна, магьосничество, кръвосмесително прелюбодеяние и оскърбление на краля, споменаването на чието име бе забранено оттогава насам:

— Лейди Ан Болейн, сър.

Робърт бутна назад украсената си със скъпоценни камъни кадифена шапка и почеса гъстата си, тъмна коса: в тревогата си изглеждаше много по-млад от своите двайсет и пет години.

— Да — каза той накрая. — Тя е майка на кралицата. Не може да бъде просто едно празно място. Не можем просто да я пренебрегнем. Тя трябва да бъде нашата почитаема лейди Ан Болейн, кралица на Англия и майка на кралицата.

Писарят повдигна вежди, сякаш за да покаже, че решението бе взето от Робърт и последиците щяха да се стоварят на неговите плещи и на ничии други; но че лично той предпочиташе по-спокоен живот. Робърт се изсмя рязко и го потупа леко по рамото:

— Принцеса Елизабет е от добър английски произход, бог да я благослови — каза той. — И този брак беше по-добър за краля от останалите, които сключи — Бог е свидетел. Тя е хубава, честна девойка от рода Хауърд.

Писарят все още изглеждаше притеснен.

— Другата честна девойка от рода Хауърд също беше екзекутирана за прелюбодейство — изтъкна той.

— Добър английски произход — настоя Робърт, без да мигне. — И Бог да пази кралицата.

— Амин — каза писарят бързо и се прекръсти.

Робърт забеляза извършения по навик жест и се възпря да не го повтори.

— Така — каза той. — Ясни ли са всички останали живи картини?

— С изключение на онази за Литъл Кондюит, Чийпсайд.

— Какво за нея?

— На нея е показана Библия. Въпросът е: на английски ли да бъде или на латински?

Това беше въпрос, който засягаше самата сърцевина на спора, бушуващ понастоящем в църквата. Бащата на Елизабет беше разрешил четенето на Библията на английски, а сетне беше променил решението си и отново беше постановил тя да се чете на латински. Младият му син Едуард беше сложил Библии на английски във всяка енорийска църква, кралица Мери ги бе забранила: работа на свещеника беше да чете Библията и да я обяснява; английският народ трябваше да слуша, а не да изучава сам. Какво би поискала да стори Елизабет, никой не знаеше. Какво щеше да е в състояние да стори, когато църквата бе целокупно изправена срещу нея, никой не можеше да предположи.

Робърт дръпна рязко шапката от главата си и я метна през стаята.

— За бога! — изкрещя той. — Това е държавна политика! Аз се опитвам да планирам жива картина, а вие не спирате да ми задавате въпроси за политиката! Не знам какво ще реши тя. Частният съвет ще я съветва, епископите ще я съветват. Парламентът ще я съветва, ще спорят по това месеци наред, а после ще го превърнат в закон. Дано даде Бог хората да се подчинят на този закон, а не да се вдигнат срещу нея. Не е моя работа да го решавам тук и сега!

Настъпи неловко мълчание.

— Но междувременно? — попита предпазливо писарят. — Корицата на Библията в живата картина? На английски ли трябва да бъде, или на латински? Можем да вмъкнем екземпляр на латински в корица на английски, ако тя предпочита. Или екземпляр на английски. Или по едно от двете.

— На корицата напишете „БИБЛИЯ“ на английски — реши Робърт. — Тогава всички ще знаят какво е. Напишете го с големи букви, за да е ясно, че е част от живата картина: театрален реквизит, а не действителност. Това е символ.

Писарят си отбеляза. Стражът на вратата се приближи внимателно до ъгъла, вдигна скъпата шапка и я подаде на господаря си. Робърт я пое, без да каже нищо. Други хора вдигаха изпуснатите му вещи вместо него, откак беше на две години.

— След като свършим с това, ще видя другата процесия — каза той раздразнено. — От Уайтхол до Уестминстърското абатство. Искам също и списък на конете, и внимавайте мулетата да са здрави. — Той щракна с пръсти, за да накара друг писар да излезе напред.

— Трябват ми и хора — каза внезапно той.

Вторият писар беше готов, с табличка за писане и перо в малка мастилница.

— Хора ли, сър?

— Едно малко момиче с китка цветя, стара жена, някой селянин от Мидландс или там някъде. Отбележи си и прати Джерард да ми намери половин дузина хора. Отбележете си това: стара жена, крехка на вид, но достатъчно силна, за да стои права, и със силен глас, достатъчно висок, за да се чуе. Едно хубаво момиче, на около шест-седем години, трябва да е достатъчно дръзко, за да извика и да занесе китка цветя на кралицата. Някой по-буден и дързък чирак, който да разпръсне розови цветчета под краката на коня й. Някой стар селянин от дълбоката провинция, който да се провикне: „Бог да благослови Ваша светлост!“ Ще ми трябват също и две хубави съпруги на търговци и някой останал без работа войник, не, по-скоро, ранен войник. Ще са ми нужни двама ранени войници. И ще ми трябват двама моряци от Плимут или Портсмут, или Бристол, някъде там. Не от Лондон. И те трябва да кажат, че това е кралица, която ще разшири владенията на страната отвъд морето, че ни чакат големи богатства, които можем да завладеем, стига страната да е достатъчно силна, за да ги завладее, че тази страна може да се сдобие с величие в света, и че тази кралица ще се устреми към него.

Писарят дращеше ожесточено.

— Ще ми трябват и няколко старци, разпръснати в тълпата — продължи Робърт, вживявайки се в плана. — Единият — за да плаче от радост: той трябва да е близо до предните редици, за да го виждат всички, а другият — за да се провикне от задните редици, че тя е дъщеря на баща си, истинска законна наследница. Подредете ги на известно разстояние един от друг: тук… — Робърт постави знак върху картата. — Тук, и тук. Нямам предпочитания в какъв ред. Трябва да им се каже да викат различни неща. Не бива да казват на никого, че са наети. Трябва да казват на всеки, който попита, че са дошли да видят кралицата от обич към нея. Специално войниците трябва да кажат, че тя ще донесе мир и благоденствие. И кажете на жените да се държат благоприлично. Никакви развратници. Децата по-добре да дойдат с майките си; а на майките трябва да се каже да се погрижат децата да се държат както трябва. Искам народът да види, че кралицата е обичана от всякакви хора. Трябва да се провикват към нея. Благословии, такива неща.