Сесил се готвеше да възрази, но после се спря. Нещо в суровите очи на Дъдли му напомни за тези на Елизабет, когато някога я беше предупредил да внимава да не се влюби във Филип. Тогава тя го беше стрелнала със същия ясен, циничен поглед. Те двамата можеше и да са млади хора, едва в средата на двайсетте си години, но бяха обучавани в сурова школа. Никой от тях нямаше време за сантименталност.

— Карлайл може и да го направи — каза замислено Сесил. — Ако смята, че тя сериозно обмисля кандидатурата на Филип като съпруг, и ако аз успея да го уверя, че като направи това, ще я спаси от ерес.

Дъдли сложи ръка на рамото му.

— Някой трябва да го направи, иначе тя не е кралица — изтъкна той. — Трябва да се погрижим да бъде коронована от епископ в Уестминстърското абатство, иначе всичко това е просто маскарад и самозалъгване. Джейн Грей беше кралица поне дотолкова, а управлението й продължи девет дни, и тя е мъртва.

Сесил неволно сви рамене и се отдръпна от докосването на Дъдли.

— Добре — каза Дъдли, разбирайки неувереността на по-възрастния мъж. — Знам! Джейн умря заради амбицията на баща ми. Знам, че по онова време вие се измъкнахте от тази история. Бяхте по-благоразумен от повечето. Но аз не съм интригант, сър Уилям. Аз ще си върша работата, и знам, че вие можете да вършите вашата без моите съвети!

— Сигурен съм, че вие сте й истински приятел, и най-добрият отговорник за кралските коне, когото можеше да назначи — отбеляза Сесил със слабата си усмивка.

— Благодаря ви — каза любезно Дъдли. — И по този начин ме заставяте да ви кажа, че това ваше животно е твърде късо в гърба. Следващия път, когато купувате ездитен кон, обърнете се към мен.

Сесил не се сдържа и се засмя на думите на този непоправим млад човек.

— Безсрамен сте като нея! — каза той.

— Това е последица от нашето величие — каза безгрижно Дъдли. — Скромността си отива първа.

Ейми Дъдли беше седнала в прозоречната ниша на спалнята си в Станфийлд Хол в Норфолк. В краката й имаше три пакета, завързани с панделки, с етикети, които гласяха: „На моя най-скъп съпруг от любящата те съпруга“. Надписите върху етикетите бяха с дебели неравни главни букви, сякаш написани от дете. На Ейми й беше отнело доста време и усилия да препише думите от листа, който лейди Робсарт й беше написала, но Ейми си беше помислила, че Робърт ще е доволен да види, че тя най-сетне научава буквите.

Беше му купила изискано испанско кожено седло, с инициалите му, изрисувани върху ремъка, и инкрустирано със златни пластинки. Вторият подарък за него бяха три ленени ризи, ушити от самата Ейми, бели, с бяла бродерия на маншетите и надолу по предницата. Третият й подарък за него бяха чифт ръкавици за лов с ястреби, изработени от най-гладката, най-мека кожа, хладни и податливи като коприна, с инициалите му, избродирани със златна нишка от Ейми, след като си беше послужила с шило, за да пробие кожата.

Никога преди не беше шила върху кожа и дори с обущарска ръкавица, която да предпазва ръката й, пак беше убола дланта си на много места и тя беше осеяна с малки, червени и болезнени кървави точици.

— Направо би могла да избродираш ръкавиците му със собствената си кръв! — присмя се мащехата й.

Ейми не казваше нищо, а чакаше Робърт, сигурна, че има красиви подаръци за него и че той ще забележи труда, който бе вложила във всеки бод, във всяка буква. Тя чакаше ли, чакаше през дванайсетте дни на коледните празненства; и когато седна до прозореца и се загледа на юг надолу по сивия път към Лондон вечерта на Дванайсетата нощ, тя най-сетне осъзна, че той нямаше да дойде, че не й беше изпратил подаръци, че дори не й беше изпратил съобщение, за да й каже, че няма да дойде.

Почувства се посрамена от пренебрежението му — твърде посрамена дори да слезе в залата, където се бяха събрали останалите членове на семейството: лейди Робсарт се веселеше заедно с четирите си деца и техните съпрузи и съпруги, техните малки деца, които се смееха шумно на актьорите и танцуваха под звуците на музиката. Ейми не можеше да се изправи пред тайното им задоволство, породено от нейното дълбоко и пълно падение — от един бляскав брак в най-изтъкнатата фамилия на Англия, до положението на пренебрегнатата съпруга на бивш престъпник.

Ейми беше твърде натъжена, за да се сърди на Робърт за това, че беше обещал да дойде, а след това я беше излъгал. И най-лошото от всичко — тя чувстваше в сърцето си, че неговото отсъствие не бе изненадващо. За Робърт Дъдли вече се говореше като за най-красивия мъж в двора, най-бляскавия служител на кралицата, най-способният й приятел. Защо му беше да напуска един такъв двор, където всички се бяха настроили към радостта и се наслаждаваха на собствения си късмет, където бе отговорник за празненствата и начело на всяка церемония, да се връща в Норфолк посред зима, за да бъде с Ейми и нейната мащеха, в една къща, където никога не беше приеман с отворени обятия, която винаги бе ненавиждал?

Без да намери отговор на този въпрос, Ейми прекара Дванайсетата нощ с приготвените за Робърт подаръци в студените си крака, и с очи, приковани в пустия път, питайки се дали някога щеше да види отново съпруга си.

Тази Коледа принадлежеше колкото на Елизабет, толкова и на Дъдли: всички бяха съгласни с това. Това беше триумфално завръщане в двора, колкото за Дъдли, толкова и за Елизабет. Дъдли беше в центъра на всяко празненство, планираше всяко забавление, пръв възсядаше коня си за лов, пръв се впускаше в танци. Той беше принц, отново влязъл във владение, в двореца, където бе властвал баща му.

— Баща ми предпочиташе така… — казваше той небрежно, като избираше един или друг стил, и така на всички се напомняше, че нарежданията за всички най-скорошни успешни коледни празненства бе давал именно лорд-протекторът Дъдли, а братът на Елизабет, младият крал Едуард, е бил само пасивен зрител, и никога не е давал заповеди.

Елизабет с радост остави Дъдли да организира празненствата както смяташе за най-добре. Подобно на всички останали тя беше заслепена от неговата увереност и от неподправеното му щастие, че е възстановен на мястото си. Да видиш Дъдли в центъра на вниманието, в стая с проблясващи светлини, където под неговите напътствия се разиграваше жива картина, а хорът пееше текста към нея, означаваше да видиш един човек напълно в стихията си, в най-славния му миг, в пълния му блясък. Благодарение на него дворът блестеше, сякаш украсите бяха златни, а не медни. Благодарение на него най-големите актьори на Европа се стичаха в английския двор, където им се заплащаше с разписки или ги съблазняваха с малки подаръци. Благодарение на него дворът преминаваше от едно забавление към друго, докато дворът на Елизабет се превърна в символ на елегантност, стил, веселие и флиртове. Робърт Дъдли знаеше по-добре от всеки мъж в Англия, как да организира празненство, което продължаваше две дълги, бляскави седмици, а Елизабет знаеше по-добре от всяка жена в Англия, как да се наслади на едно внезапно впускане в свобода и наслади. Той беше неин партньор в танците, неин водач по време на лов, неин съзаклятник в глупавите номера, които тя обичаше да погажда на останалите, и неин равен, когато й се искаше да говори за политика, или теология, или поезия. Той беше неин доверен съюзник, неин съветник, неин най-добър приятел и неин най-подходящ компаньон. Той беше фаворитът: беше зашеметяващ.

Като отговорник за кралската конница, Робърт отговаряше за шествието и забавленията по случай коронацията, и скоро след последното бляскаво празненство през Дванайсетата нощ, той насочи вниманието си към планирането на онова, което трябваше да бъде най-величественият ден от царуването на Елизабет.

Работейки сам в красивия апартамент в двореца Уайтхол, който щедро беше предоставен само за негово ползване, той беше разгънал проточващ се надолу дълъг свитък хартия върху една маса, достатъчно голяма да побере дванайсет души. Листът беше покрит от горе до долу с имена: имена на мъже и техните титли, имената на конете им, имената на слугите, които щяха да ги придружават, подробности за облеклото им, за цвета на ливреята, за герба, който щяха да носят, за специалните флагове, които щяха да носят техните знаменосци.