— Чакате ли дете?

Тя поклати глава.

— Не. Всъщност не знам…

— Предполагах, че е внимавал…

— До снощи.

— Трябваше да откажете.

— Не мога! — внезапно изкрещя тя. — Нима не ме чувате, Сесил, макар да ви повтарям отново и отново? Не мога да го отблъсна. Не мога да не го обичам. Не мога да му откажа. Трябва да намерите начин да се омъжа за него, или да намерите начин да избягам от исканията му, защото не мога да му откажа. Трябва да ме защитите от страстта ми към него, от неговите искания: това е ваш дълг. Аз не мога да се защитя. Вие трябва да ме спасите от него.

— Да го прогоня от двора и от страната?

— Не. Трябва да ме спасите от него, без той някога да узнае, че съм изрекла и думичка против него.

Сесил замълча за един дълъг миг, после си спомни, че разполагаха само с кратко време заедно: кралицата и собственият й държавен секретар бяха принудени да се срещат тайно, в откраднати мигове, заради нейното лекомислие.

— Има начин — каза той бавно. — Но е много зловещ.

— Ще го научи ли къде му е мястото? — настоя тя. — Ще го научи ли, че неговото място не е моето?

— Ще го накара да се бои за живота си и ще го унизи до крайност.

Елизабет се разгневи, когато чу това.

— Той никога не се страхува — каза разпалено тя. — А духът му не се прекърши дори когато цялото му семейство бе принизено.

— Сигурен съм, че е несъкрушим — каза язвително Сесил. — Но това ще го разтърси и принизи толкова много, че ще се откаже от всякаква мисъл за трона.

— И никога няма да узнае, че аз съм дала нареждане за това — прошепна тя.

— Не.

Тя помълча.

— И замисълът не бива да се провали.

— Не мисля — той се поколеба. — Осъществяването на замисъла изисква смъртта на невинен човек.

— Само един?

Той кимна.

— Само един.

— Не на някой, когото обичам?

— Не.

Тя не се замисли дори за миг.

— Направете го тогава.

Сесил си позволи една усмивка. Толкова често, точно когато смяташе Елизабет за най-слабата сред жените, той се убеждаваше, че тя е най-могъщата сред кралиците.

— Ще ми трябва негов отличителен знак — каза той. — Имате ли нещо с неговия печат?

Тя едва не каза „не“. Сесил видя как мисълта за лъжата минава през ума й.

— Имате ли?

Тя бавно измъкна от деколтето на роклята си златна верижка с пръстена с печата на Дъдли, който той й беше дал, когато се бяха сгодили.

— Собственият му пръстен — прошепна тя. — Той го сложи на пръста ми, когато се сгодихме.

Сесил се поколеба.

— Нима ще ми го дадете за неговото съсипване? Знакът на любовта му към вас? Собственият му пръстен с печат?

— Да — каза тя простичко. — След като въпросът е или той, или аз — тя разкопча бавно верижката и я вдигна, така че пръстенът падна в дланта й. Тя го целуна, сякаш беше свещена реликва, а после неохотно го подаде на Сесил.

— Трябва да си го получа обратно — каза тя.

Той кимна.

— И той не трябва никога да го види в ръцете ви — каза тя. — Веднага ще разбере, че сте го взели от мен.

Сесил кимна отново.

— Кога ще го направите? — попита тя.

— Веднага — отвърна той.

— Не и на рождения ми ден — настоя тя като дете. — Оставете ме да бъда щастлива с него на рождения си ден. Той е подготвил за мен един прекрасен ден, не го разваляйте.

— В деня след това — каза Сесил.

— Неделя?

Той кимна.

— Но не трябва да рискувате да заченете дете.

— Ще измисля някакво извинение.

— Ще ми е необходимо да изиграете определена роля — предупреди я Сесил.

— Той ме познава прекалено добре, само за миг ще ме разкрие.

— Не да играете роля пред него. Ще трябва да отправите определени реплики към други хора. Трябва да задвижите нещата. Аз ще ви кажа какво да правите.

Тя взе да кърши ръце.

— Това няма да му навреди, нали?

— Той трябва да си вземе поука — каза Сесил. — Искате ли това да бъде направено?

— То трябва да бъде направено.

„Господи, как ми се иска да можех просто да заповядам да го убият, и да приключа с това“, помисли си Сесил, докато се покланяше и излизаше от стаята. Кат Ашли чакаше пред покоите на кралицата, когато Сесил излезе, и те си размениха един бърз, изпълнен с ужас поглед при мисълта за бъркотията, в която бе хваната като в капан тази млада кралица още във втората година от царуването си.

„Но макар да не е мъртъв, аз ще го унижа толкова много, че да разбере, че никога няма да бъде крал“, мислеше си Сесил. „Още едно поколение от рода Дъдли, и поредния позор. Ще се научат ли някога?“ — Той тръгна бавно по протежение на галерията, покрай предците на кралицата — внушителният й баща, изпитото лице на дядо й. „Една жена не може да управлява“, помисли си Сесил, като гледаше кралете. „Една жена, дори много умна жена като тази, няма нужния темперамент за управление. Тя търси господар и, Бог да ни е на помощ, избра един Дъдли. Е, щом веднъж той бъде покосен като плевел и пътят е чист, тя ще може да потърси подходящ господар за Англия“.

Пажът, който съобщи, че докторът отказва да посети лейди Дъдли, беше повикан да се яви пред госпожа Фостър.

— Каза ли му, че е болна? Каза ли, че лейди Дъдли се нуждае от помощта му?

Момчето, с широко отворени очи от тревога, кимна.

— Той знаеше — каза. — Отказа да дойде именно защото става дума за нея.

Госпожа Фостър поклати глава и отиде да намери госпожа Одингсел.

— Собственият ни лекар отказва да я посети от страх да не се окаже неспособен да я излекува — каза тя, като се опита да представи въпроса във възможно най-приемлива светлина.

Госпожа Одингсел се сепна, когато чу тази нова лоша вест.

— Знаел ли е кой ще бъде пациентът му?

— Да.

— Отказал е да дойде, за да избегне срещата с нея?

Госпожа Фостър се поколеба.

— Да.

— Значи сега тя няма къде да отиде, и никой лекар не желае да я лекува? — запита тя невярващо. — Какво трябва Да прави? Какво да правя аз с нея?

— Тя ще трябва да се споразумее със съпруга си — каза госпожа Фостър. — Изобщо не биваше да влиза в пререкание с него. Той е твърде важен човек, за да бъде оскърбяван.

— Госпожо Фостър, знаете така добре, както и аз, че тя няма никакви поводи за кавга с него, освен неговото прелюбодейство и желанието му за развод. Как трябва да посрещне подобно искане една добра съпруга?

— Когато мъжът е Робърт Дъдли, по-добре е съпругата му да се съгласи — каза госпожа Фостър безцеремонно. — Защото вижте в какво заплетено и тежко положение се оказва тя сега.

Ейми, която се чувстваше малко по-добре след няколко дни почивка, слезе по тясното вито стълбище от стаята си към килера за провизии долу, а после през голямата зала излезе във вътрешния двор, с шапката, полюшваща се в ръката й. Тръгна през настлания с калдъръм вътрешен двор, като сложи шапка на главата си и завърза панделките под брадичката си. Макар да беше септември, слънцето все още бе много горещо. Ейми мина през големия сводест вход и свърна наляво, за да тръгне по гъсто засадените терасовидни морави пред къщата. Монасите се бяха разхождали тук в миговете на тихи молитви и четене, и тя все още можеше да проследи със стъпките си камъните от настилката, по които се бяха разхождали в кръг в грубо подрязаната трева.

Помисли си, че те сигурно се бяха борили с по-големи трудности от нейните, че сигурно бяха водили душевни борби, а не се бяха тревожили за прости и тленни неща като това, дали един съпруг ще се прибере отново някога у дома, и как да оцелеят, ако не го стори. „Но те са били много святи мъже“, каза си тя. „И начетени. А аз не съм нито свята, нито начетена, и всъщност мисля, че съм една много глупава грешница. Защото Бог сигурно ме е забравил, също както ме е забравил и Робърт, щом и двамата могат да ме оставят тук сама, и в такова отчаяние“.