Ейми издаде леко, задавено ридание, а после изтри сълзите от бузата си с облечената си в ръкавица ръка. „Безсмислено е да плача“, прошепна си нещастно тя.

Слезе по стълбите от терасата, за да тръгне през овощната градина към градинската стена, портата и църквата оттатък.

Портата не подаде, когато я дръпна, и тогава един мъж пристъпи напред откъм другата страна на зида, и я освободи, за да мине Ейми.

— Благодаря ви — каза тя, сепната.

— Лейди Ейми Дъдли? — попита той. — Имам съобщение за вас от съпруга ви.

Тя ахна леко и бузите й изведнъж се зачервиха.

— Той тук ли е?

— Не. Праща ви писмо.

Той й го подаде и изчака, докато тя огледа печата. После тя направи нещо странно.

— Имате ли нож?

— За какво, милейди?

— За да повдигна печата и да го сваля. Не ги чупя.

Той извади от ножницата, скрита в ботуша му, малък кинжал, остър като бръснач.

— Внимавайте.

Тя вмъкна острието между засъхналия лъскав восък и плътната хартия и повдигна печата от сгънатия лист. Пъхна го в джоба на роклята си, върна му ножа, а после разгъна писмото.

Той видя, че ръцете й трепереха, когато взе писмото, за да го прочете, и че четеше много бавно, докато устните и изричаха думите буква по буква. Тя го погледна.

— Ползвате ли се с доверието му?

— Аз съм негов васал и негов служител.

Ейми му подаде писмото.

— Моля ви — каза тя. — Не чета много добре. Действително ли тук пише, че той ще дойде да ме види утре по пладне, и че иска да ме види насаме? Че трябва да отпратя всички от къщата и да го чакам насаме?

Той взе смутено писмото, прочете го бързо и каза:

— Да. Утре по пладне, и пише да отпратите прислугата за целия ден, и да седите сама в стаята си.

— Трябва ли да ви познавам? — попита тя изведнъж. — От скоро ли сте на служба при него?

— Аз съм негов доверен служител — каза той. — Имах дела в Оксфорд и затова той ме помоли да взема това писмо. Каза, че няма да има нужда от отговор.

— Изпратил ли ми е някакъв знак? — попита тя. — Понеже не ви познавам?

Мъжът й отправи тънка усмивка.

— Казвам се Йохан Уърт, ваша светлост. Той ми заръча да ви дам това.

Пъхна ръка в джоба си и й подаде пръстена, пръстена с печата на Дъдли, с боздугана и мечката.

Тя го пое със сериозно изражение от ръката му и веднага го плъзна върху безименния си пръст: нагласи го точно над венчалната халка и се усмихна, когато допря върха на пръста си до гравирания герб на фамилията Дъдли.

— Разбира се, че ще направя точно това, за което ме моли — каза тя.

Испанският посланик, Де Куадра, отседнал в Уиндзор за края на седмицата, когато бе рожденият ден на Елизабет, бе настанен точно срещу Сесил да наблюдава турнир по стрелба с лък на горната морава пред градините на двореца в петък вечерта. Забеляза веднага, че видът на държавния секретар беше много мрачен — вид, какъвто не бе добивал, откакто се завърна от Шотландия. Той носеше обичайните си черни одежди, неосвежени от никакви прорези в ръкавите, цвят или украшение, сякаш беше обикновен ден, а не навечерието на рождения ден на кралицата.

Де Куадра внимателно заобиколи, така че когато групата се разпръсна, се озова близо до държавния секретар.

— Значи всичко е готово за рождения ден на кралицата утре — отбеляза испанският посланик. — Сър Робърт обещава, че ще й осигури един ден, изпълнен с веселие.

— Веселие за нея, но в него няма много радост за мен — каза непредпазливо Сесил: виното бе поразвързало езика му.

— Така ли?

— Казвам ви, не бих могъл да търпя това още дълго — продължи Сесил със сдържан гняв. — Всичко, което се опитвам да направя, всичко, което казвам, трябва да бъде потвърдено от това пале.

— Сър Робърт Дтдли?

— Стига ми толкова — каза Сесил. — Веднъж преди напуснах службата си при нея, когато тя отказа да приеме съветите ми по въпроса с Шотландия, и мога да го направя отново. Имам красив дом и чудесно семейство, а никога нямам време да ги видя и получавам жалка благодарност за службата си.

— Не говорите сериозно — каза испанецът. — Нима наистина ще си тръгнете?

— Благоразумен е онзи моряк, който поема към пристанището, когато се задава буря — каза Сесил. — А денят, в който Дъдли се възкачи на престола, ще бъде денят, в който аз ще вляза в градината си във Върли Хаус и няма никога повече да видя Лондон. Освен ако той не ме арестува в мига, когато се оттегля, и не ме хвърли в Тауър.

Посланикът се отдръпна уплашено от гнева на Сесил.

— Сър Уилям! Никога не съм ви виждал толкова разтревожен!

— Никога не съм изпитвал такава тревога! — каза без заобикалки Сесил. — Казвам ви, той ще я провали, а заедно с нея — и страната.

— Нима тя би могла да се омъжи за него? — попита Де Куадра, потресен.

— Тя не мисли за нищо друго, и не мога да я накарам да се вразуми. Казвам ви, тя му е предала всички дела, и възнамерява да се омъжи за него.

— Но какво ще стане със съпругата му? Какво ще стане с лейди Дъдли?

— Не мисля, че тя ще живее още дълго, ако застане на пътя на Дъдли, а вие? — попита горчиво Сесил. — Той не е човек, който би спрял пред каквото и да било, когато има изгледи да се сдобие с трона. В крайна сметка той е син на баща си.

— Това е наистина потресаващо! — възкликна посланикът, с глас, снижен до шепот.

— Сигурен съм, че той смята да убие жена си с отрова. Защо иначе ще разпространява слухове, че е болна? Макар да научавам, че тя е съвсем добре и сега е наела човек, който да опитва храната й. Какво мислите за това? Самата тя смята, че той ще я убие.

— Със сигурност народът никога няма да го приеме за крал? Особено ако съпругата му почине внезапно и при съмнителни обстоятелства?

— Вие й го кажете — подтикна го Сесил. — Защото тя не желае да чуе от мен дори и една дума против него. Говорих с нея, Кат Ашли говори с нея. В името божие, кажете й какво ще излезе от осъдителното й поведение, защото може би ще послуша вас, когато остава глуха за думите на всички нас.

— Не смея — каза Де Куадра. — Не се ползвам с доверието й.

— Но разполагате с правомощията, дадени ви от испанския крал — настоя Сесил. — Кажете й, за бога, иначе тя ще получи своя Дъдли и ще изгуби трона.

Де Куадра беше опитен посланик, но смяташе, че на никого преди не е била поверявана такава безумна мисия като тази да каже на една двайсет и седем годишна кралица, точно на сутринта на рождения й ден, че най-старшият й съветник е отчаян, и че всички смятат, че тя ще изгуби трона си, ако не се откаже от любовника си.

Утрото на рождения й ден започна с лов на млади елени. Робърт беше облякъл всички ловци в зелените и бели цветове на Тюдорите, а всички придворни — в сребристо, жълто и бяло. Конят на самата Елизабет, едър, бял скопен жребец, имаше ново седло от червена испанска кожа и нова юзда, подарък от Дъдли.

Испанският посланик се движеше по-назад, докато кралицата и нейният любовник яздеха с обичайната си главоломна бързина, но след като убиха един млад елен и изпиха чаша вино над главата му, за да отпразнуват събитието, и поеха обратно към двореца, той подкара коня си в бавен ход до нейния и й честити рождения ден.

— Благодаря ви — усмихна се сияйно Елизабет.

— В замъка имам малък подарък за вас от императора — каза посланикът. — Но не можех да се въздържа да изкажа благопожеланията си и миг повече. Никога не съм ви виждал толкова здрава и щастлива.

Тя обърна глава и му се усмихна.

— А сър Робърт изглежда толкова добре. Той е щастливец, че се радва на благоволението ви — подхвана посланикът внимателно.

— От всички мъже на света именно той определено го е заслужил — каза тя. — И във война, и в мир, той е моят най-доверен и предан съветник. А в дни на удоволствия е най-добрият компаньон!

— И ви обича толкова нежно — отбеляза Де Куадра.