Елизабет не можеше да се застави да се отдръпне от докосването му, но не се разтопи в обятията му, както обикновено.

— Де Куадра трябваше да се обърне към мен — настоя тя.

— О, защо? — запита Робърт. — Нима мислиш, че не знае, че ще бъда твой законен съпруг, преди да изтече годината? Нима всички не знаят, че сме сгодени и че скоро ще го обявим? Не мислиш ли, че той вече общува с мен така, сякаш съм твой съпруг?

— Редно е да говори с мен или Сесил — настоя тя. Разтърка кожичките на ноктите си, за да ги избута назад от лакираните нокти.

Дъдли взе ръката й.

— Разбира се — каза той. — Когато става въпрос за нещо, с което не мога да се справя вместо теб.

— А кога би станало това? — запита тя остро.

Той се подсмихна самоуверено.

— Знаеш ли, не мога да се сетя дори за едничко нещо, което ти или Сесил бихте могли да направите по-добре от мен — призна той.

Сесил седеше до Елизабет по време на турнира по тенис, но никой от тях не следеше играта.

— Срещнал се е с Де Куадра само за да ми спести труда — прошепна му тя с бърз монотонен глас.

— Той няма правомощия, освен ако вие не му ги дадете — каза спокойно Сесил.

— Сесил, той казва, че всички знаят, че сме сгодени, че Де Куадра гледа на него като на мой съпруг и, следователно, мой представител.

— Това трябва да спре — каза Сесил. — Трябва да прекратите това… узурпиране.

— Той не е нелоялен — каза тя ожесточено. — Прави всичко от любов към мен.

„Да, той е най-лоялният предател, който някога е свалял от трона една кралица от любов към нея“, помисли си Сесил горчиво. На глас каза:

— Ваша светлост, може да е за ваше добро, но нима не знаете, че ще съобщят на испанския император за влиянието на Дъдли над вас, и той ще приеме това като слабост? Не мислите ли, че английските католици ще разберат, че се готвите да се омъжите за разведен мъж? Тъкмо вие, от всички жени, дъщерята на една разведена кралица, на кралица, екзекутирана за прелюбодеяние?

Никой никога не говореше на кралицата за майка й по друг начин освен с най-престорено любезна почтителност. Елизабет побеля от потрес.

— Моля? — каза тя ледено.

Сесил не се изплаши и не млъкна.

— Вашата репутация трябва да бъде възможно най-неопетнена и чиста — каза той пламенно. — Защото майка ви, Бог да дари покой на душата й, умря с напълно опетнено име. За да се ожени за нея, вашият баща се разведе с една добра жена, а после оправда решението си, като обвини майка ви в магьосничество и похот. Никой не трябва да съживява тази обида и да я използва спрямо вас.

— Много внимавайте, Сесил — каза тя студено. — Повтаряте изменнически клевети.

— Вие внимавайте — каза той безцеремонно и се надигна от мястото си. — Кажете на Де Куадра да се срещне и с двама ни утре сутринта, за да представи официалното си оплакване. Сър Робърт не движи дела от името на короната.

Елизабет вдигна поглед към него, а после, много леко, поклати глава.

— Не мога — каза тя.

— Какво?

— Не мога да действам зад гърба на сър Робърт. Работата е свършена, а той е казал само онова, което щяхме да кажем и ние. Ще оставим нещата така.

— Значи той наистина е консорт, във всяко отношение, освен по име? Съгласна сте да му отстъпвате властта си?

Когато тя не каза нищо, Сесил се поклони.

— Ще ви оставя — каза тихо. — Нямам настроение да гледам мача. Мисля, че Хората на Циганина със сигурност ще спечелят.

Антъни Фостър, връщайки се у дома с нов свитък мадригали под мишница, беше във весело настроение и не бе твърде доволен, че жена му го посрещна с домашна криза, още преди да бе влязъл в голямата зала.

— Лейди Дъдли е тук и е много болна — каза тя напрегнато. — Пристигнаха тази сутрин, и оттогава тя се чувства зле. Не може да задържа храна; бедното създание не може да задържа дори напитки, и се оплаква от болка в гърдите, която според нея се дължи на сломеното й сърце, но аз мисля, че може да е тумор. Тя не позволява на никого да погледне.

— Пусни ме да вляза, жено — каза той, подмина я и влезе в коридора. — Ще изпия чаша ейл — каза сурово. — Доста се сгорещих, яздейки към къщи в тази жега.

— Съжалявам — каза тя. Наля му ейла и помълча, докато мъжът й се настани в стола си и отпи дълга глътка.

— Така е по-добре — каза той. — Вечерята готова ли е?

— Разбира се — каза тя почтително. — Очаквахме само завръщането ти.

Тя се застави да запази мълчание, докато той отпи нова глътка ейл, а после се обърна и я погледна.

— Е — каза той. — Какво е всичко това?

— Става дума за лейди Дъдли — каза тя. — Много е болна. Лошо й е, и има болки в гърдите.

— По-добре повикай лекар — каза той. — Доктор Бейли.

Госпожа Фостър кимна:

— Веднага ще пратя някого да го повика.

Той се надигна от стола си.

— Ще си измия ръцете преди вечеря. — Спря за миг: — Възможно ли е да се видим? Ще слезе ли за вечеря?

— Не — каза тя. — Мисля, че не.

Фостър кимна.

— Това е много неудобно, жено — каза той. — Дори това, че изобщо я приемаме в къщата си, означава, че рискуваме немилост заедно с нея. Тя не може да се наслаждава на дълго боледуване тук.

— Не мисля, че изпитва наслада от каквото и да било — каза тя язвително.

— Сигурно не — каза той, обзет за миг от съчувствие. — Но не може да остане тук по-дълго от определеното време, болна или не.

— Да не би негова светлост да ти е забранил да й оказваш гостоприемство?

Господин Фостър поклати глава.

— Не му се налага — каза. — Не е нужно да се намокриш, за да разбереш, че вали. Знам накъде духа вятърът, и няма аз да бъда този, който ще се простуди.

— Ще повикам лекаря — каза жена му. — Може би той ще каже, че й е призляло само от ездата в жегата.

Конярчето от Къмнър яздеше бързо и стигна в Оксфорд, когато д-р Бейли, лекарят на кралицата в Оксфорд, сядаше на вечеря.

— Мога да дойда веднага — каза той, като се изправи и посегна за шапката и наметалото си. — Кой е болен в Къмнър Плейс? Не е господин Фостър, надявам се?

— Не — каза момчето, като подаде писмото, което носеше. — Една гостенка, току-що пристигнала от Абингдън. Лейди Дъдли.

Докторът застина, вдигнал наполовина шапката към главата си, а наметката му, която тъкмо посягаше да сложи, спряна насред движението, падна с плясък на едното му рамо, като счупено крило.

— Лейди Дъдли — повтори той. — Съпругата на сър Робърт Дъдли?

— Същата — каза момчето.

— Сър Робърт, който е началник на конницата на кралицата?

— Така го наричат — повтори момчето с изразително намигване, тъй като подобно на всички останали и то беше чувало слуховете.

Д-р Бейли бавно върна шапката си върху дървената поставка.

— Боя се, че не мога да дойда — каза той. Смъкна наметалото от рамото си и го преметна на високата облегалка на пейката. — Мисля, че всъщност не смея да дойда.

— Не се говори, че е чума, нито пък потната болест, сър — каза момчето. — Тя е единствената болна в къщата, а и в Абингдън няма чума, доколкото знам.

— Не, момче, не — каза замислено докторът. — Има по-опасни неща от чумата. Мисля, че не бива да се замесвам.

— Казаха, че изпитва болка — продължи момчето. — Една от къщните слугини каза, че тя плаче: чула я през вратата. Каза, че я чула как моли Бог да я освободи.

— Не смея — каза му искрено докторът. — Не смея да я преглеждам. Не бих могъл да й предпиша лекарство, дори ако знаех какво не е наред с нея.

— Защо не? Ако госпожата е болна?

— Защото ако тя умре, ще помислят, че е била отровена, и ще ме обвинят, че съм го сторил аз — каза лекарят рязко.

— А ако в отчаянието си вече е взела отрова и тя си проправя път в тялото й, тогава ще припишат вината на лекарството, което й дам. Ако тя умре, ще припишат на мен вината и може би ще трябва да се изправя на съд за убийството й. А ако някой вече я е отровил, или някой се радва на вестта, че е болна, тогава няма да ми благодарят, че съм я спасил.