— Колко мило — каза Ейми с неопределен тон. — Мисля, че сега бих искала да си почина.

— Разбира се — госпожа Фостър стана. — Стаята ви е точно над главната част на къщата, с изглед към алеята.

Ейми се поколеба: беше се упътила към най-хубавата спалня в другия край на сградата.

— Позволете да ви покажа — каза госпожа Фостър и излезе първа от голямата зала, като я поведе през двойната арка, през настлания с каменни плочи килер за храни и напитки, към витото каменно стълбище.

— Ето тук, а госпожа Одингсел ще бъде съвсем наблизо — каза тя, като посочи към двете дървени врати.

— Изглежда толкова странно, че това е било манастир само преди петдесет години — каза Ейми, като спря за миг край една от дървените греди, върху която беше изобразен малък херувим от тъмно дърво, излъскан до светложълто от постоянното докосване. — Този малък ангел може би е помагал на някого да се моли.

— Благодаря на Бога, че бяхме освободени от паписткото суеверие — каза пламенно госпожа Фостър.

— Амин — каза бързо Лизи.

Ейми не каза нито дума; но докосна бузата на ангелчето, отвори тежката дървена врата на стаята си и влезе.

Те изчакаха, докато вратата се затвори зад нея.

— Толкова е бледа. Болна ли е? — запита настоятелно госпожа Фостър.

Обърнаха се и влязоха в стаята на Лизи Одингсел.

— Много е уморена — каза Лизи. — И почти не се храни. Оплаква се от болка в гърдите, но казва, че това се дължи на сломеното й сърце. Тя приема много зле всичко това.

— Чух, че имала тумор на гърдата?

— Изпитва постоянна болка, но няма израстък. Това е поредният лондонски слух, като всички останали.

Госпожа Фостър присви устни и поклати глава при мисълта за лондонските слухове, които ставаха все по-разюздани и по-подробни с всеки изминал ден.

— Е, да я пази Господ — каза госпожа Фостър. — Положих огромен труд да убедя съпруга си изобщо да я приемем тук. Бих си помислила, че от всички мъже на света най-вероятно е той да я съжали, но той ми каза в лицето, че сега ще заплати не само с живота си, ако обиди сър Робърт, и че за него е по-важно от всичко на света да се радва на благоволението на негова светлост, ако той се издигне, както предвиждат всички.

— А какво предвиждат? — настоя Лизи. — Колко по-високо може да се издигне той?

— Говори се, че той ще бъде принц консорт — каза простичко госпожа Фостър. — Говори се, че вече е тайно женен за кралицата, и че ще бъде коронясан на Коледа. А тя, бедната жена, ще бъде забравена.

— Да, но забравена къде? — настоя Лизи. — Брат ми няма да я приеме обратно, а тя не може да живее в Станфийлд Хол през цялата година, това не е много повече от обикновена ферма. Освен това, не знам дали там ще я приемат. Ако семейството й я отхвърли, къде ще отиде тя? Какво ще прави?

— Видът й е такъв, сякаш няма да го преживее — каза без заобикалки госпожа Фостър. — И това ще бъде изход от затрудненото положение на негова светлост. Да й доведем ли лекар?

— Да — каза Лизи. — Не се съмнявам, че е болна от скръб, но може би някой лекар може да й даде нещо, така че тя поне да може да се храни и да спи, и да престане да плаче през цялото време.

— Тя плаче?

Гласът на самата Лизи потрепери:

— През деня успява да го преглътне, но ако някога се заслушате на вратата й през нощта, ще я чуете. Плаче насън. През цялата нощ сълзите се стичат по бузите й, тя плаче за него. Шепне името му насън. Отново и отново се обръща към него: „Милорд“?

Сесил и Елизабет бяха в розовата градина в Уиндзор с придворните дами, когато Робърт Дъдли дойде да се присъедини към тях заедно с испанския посланик.

Елизабет се усмихна и поднесе на Де Куадра ръката си за целувка.

— А това посещение за удоволствие ли е, или по работа? — попита тя.

— Сега съм отдаден на удоволствието — каза той със силния си акцент. — Свърших делата си със сър Робърт и мога да прекарам останалата част от времето си, наслаждавайки се на вашата компания.

Елизабет повдигна изрисуваните си с молив вежди.

— Дела ли? — обърна се тя към Робърт.

Той кимна.

— Всичко е приключено. Тъкмо казвах на испанския посланик, че тази вечер ще имаме турнир по тенис, и на него ще му е много интересно да гледа.

— Това е само малка игра — каза Елизабет: не смееше да погледне към Сесил. — Някои от младите мъже са се събрали в отбори — Хората на кралицата, и Хората на Циганина. — Дамите се засмяха кръшно, когато чуха двете прозвища.

Испанският посланик се усмихна, като премести поглед от единия към другия.

— И кои са циганите? — попита той.

— Това е непочтителен намек към сър Робърт — каза кралицата. — Това е прозвището, с което го наричат.

— Никога право в лицето ми — каза сър Робърт.

— Обида ли? — попита с по-сериозен тон испанецът.

— Шега — каза Робърт. — Никой не е във възторг от цвета на кожата ми. Считат ме за твърде смугъл за англичанин.

Елизабет издаде лека въздишка на желание: невъзможно беше да сбъркат. Всички я чуха и Дъдли се обърна към нея с изключително интимна усмивка.

— За щастие, не всички ме презират заради тъмната кожа и черните очи — каза той.

— Сега се упражняват.

Елизабет не можеше да откъсне очи от извивката на устата му.

— Да отидем ли да видим? — намеси се Сесил. Той поведе посланика и останалите придворни ги последваха. Дъдли бавно предложи ръка на Елизабет, и тя плъзна длан върху ръкава му.

— Изглеждате омаяна — каза й тихо той.

— Наистина съм — каза тя. — Вие знаете.

— Знам.

Извървяха мълчаливо няколко крачки.

— Какво искаше посланикът? — попита тя.

— Оплакваше се заради испанското злато, което нашите търговци изнасят от Нидерландия — каза Дъдли. — Незаконно е да изнасят златните кюлчета извън страната.

— Знам това — каза тя. — Не разбирам кой би направил такова нещо.

Той спокойно пренебрегна бързо изречената лъжа.

— Някой любопитен надзирател претърсил един от нашите кораби и е открил, че митническата декларация за товара е била фалшифицирана. Конфискували златото и пуснали кораба, а на испанския посланик наредили да подаде официално оплакване.

— Трябва ли да се яви пред Частния съвет? — попита тя, разтревожена. — Ако открият, че превозваме злато, ще разберат, че то е предназначено за изсичане на нови монети. Ще се повдигнат възражения срещу старите монети. Ще трябва да говоря със Сесил, трябва да запазим това в тайна.

Тя тръгна напред, но Робърт задържа ръката й и я дръпна назад.

— Не, разбира се, че той не може да се срещне с Частния съвет — каза решително Робърт. — Това трябва да се запази в тайна.

— Посочи ли му кога да се срещне с мен и Сесил?

— Справих се с това — каза Робърт простичко.

Елизабет поспря на пътеката: слънцето приличаше много силно в тила й.

— Какво си направил?

— Справих се с това — повтори той. — Казах му, че трябва да е станала грешка, осъдих контрабандата изобщо, съгласих се, че контрабандното пренасяне на златни кюлчета от една страна в друга е изключително опасно за търговията. Обещах му, че няма да се повтори, и казах, че ще се занимая лично с въпроса. Той повярва в най-добрия случай на половината от това, но ще изпрати доклада си до испанския император, и всички ще бъдем удовлетворени.

Тя се поколеба, внезапно вледенена въпреки горещия ден.

— Робърт, на какво основание е говорил с теб?

Той се престори, че не я разбира.

— Нали ти казах.

— Защо е говорил с теб? Защо не е отнесъл това оплакване до Сесил? Или не е дошъл право при мен? Или не ме е помолил да свикам Частния съвет?

Робърт плъзна ръка около талията й, въпреки че всеки от придворните, който хвърлеше поглед назад, можеше да го види как я прегръща.

— Защото искам да сваля грижите от плещите ти, любов моя. Защото знам за работата на един владетел толкова, колкото знаете ти и Сесил, а — честно казано — вероятно и повече. Защото съм роден да правя това, точно толкова, колкото и ти, или Сесил; вероятно повече. Защото неговото оплакване бе свързано с вашия агент Томас Грешам, който сега докладва направо на мен. Това е моя работа толкова, колкото и твоя. Твоите дела са и мои дела. Твоята валута е моя валута. Ние правим всичко заедно.