— Да — каза той, без да се впечатли. — Виждам, че трябва той да го направи, сякаш по свободен собствен избор.

— Той изпитва същото към мен! — възкликна тя. — Никога няма да ме остави.

— Той не би си отрязал дясната ръка заради вас — каза Сесил многозначително.

Тя помълча.

— Имате ли план? Имате ли предвид начин, по който ще мога да бъда свободна?

— Разбира се — каза той простичко. — Ще изгубите трона си, ако се разчуе и думичка за този безумен годеж. Трябва да измисля начин да ви спася, а после трябва да го направим, Елизабет. Каквото и да ни струва.

— Няма да предам любовта си към него — каза тя. — Той не трябва да го чуе от мен. Всичко друго, освен това. Бих предпочела да умра, отколкото той да ме помисли за невярна.

— Знам — каза Сесил, разтревожен. — Знам. По някакъв начин трябва да стане така, че това да бъде негово решение и негов избор.

Ейми и Лизи Одингсел яздеха през обширните, открити земи на Оксфордшър, от Денчуърт към Къмнър. Високите ливади бяха просторни и красиви в този летен ден, със стадата овце, небрежно наглеждани от деца, които подвикваха на пътниците и се приближаваха, сами подскачащи като кози, за да видят минаващите дами.

Ейми не им се усмихваше и не им махаше, нито им хвърляше дребни пари от кесията си. Сякаш не ги виждаше. За първи път в живота си яздеше, без да е заобиколена от ескорт от облечени в ливреи слуги, за пръв път от много години яздеше, без да носят пред нея знамето на Дъдли с мечката и боздугана. Яздеше, отпуснала поводите, оглеждаше се наоколо, но не виждаше нищо. А конят й бе свел унило глава и вървеше сковано, сякаш лекото тяло на Ейми беше тежък товар.

— Поне нивите изглеждат добре поддържани — каза бодро Лизи.

Ейми се огледа с безразличие наоколо.

— О, да — каза тя.

— Би трябвало да има добра реколта?

— Да.

Лизи писа на сър Робърт, за да му съобщи, че съпругата му се мести от Абингдън в Къмнър, и не получи отговор. Управителят му не изпрати пари за уреждането на дълговете им, нито за обичайните подаръци на слугите в Абингдън, и не съобщи на Лизи, че ще й бъде осигурена свита. Накрая ги придружиха хора на брата на Лизи, а зад тях се движеше малка двуколка с вещите им. Когато Ейми излезе на прага, в светлината на яркото утринно слънце, като нахлузваше ръкавиците си за езда, видя малката кавалкада и осъзна, че отсега нататък щеше да пътува като обикновена гражданка. Знамето на Дъдли нямаше да оповестява, че тя е съпруга на велик лорд, ливреята на рода Дъдли нямаше да предупреждава хората да разчистят пътя, да докоснат почтително шапките си, да превият коляно. Ейми бе станала просто госпожица Ейми Робсарт — всъщност, нещо по-нищожно от госпожица Ейми Робсарт, защото дори не беше неомъжена жена, която можеше да се омъжи за някого, жена с бъдеще; сега тя беше най-нисшата женска форма на живот, жена, която се беше омъжила за неподходящия мъж.

Малкият Том се вкопчи в полата й и я замоли да го вдигне.

— Ме-ме! — напомни й за себе си той.

Ейми погледна надолу към него.

— Трябва да се сбогувам с теб — каза тя. — Не мисля, че ще ми позволят да те видя отново.

Той не разбра думите, но почувства тъгата й като сянка.

— Ме-ме!

Тя се наведе бързо и го целуна по топлата, копринена главица, долови сладкия мирис на малко момче, който се излъчваше от него, а после се изправи и излезе бързо при коня си, преди момчето да успее да се разплаче.

Беше прекрасен летен ден, беше чудесно да яздят през сърцето на Англия, но Ейми не виждаше това. Една чучулига се издигна от царевичната нива от дясната й страна, високо и все по-високо, с криле, трептящи в такт с всяка лееща се нотка на песента й, но Ейми не я чу. Изкачваха се бавно по зелените склонове, а после слизаха към гористите долини и плодородните ниви в ниското, а Ейми все така не виждаше нищо, и не коментираше нищо.

— Боли ли те нещо? — попита Лизи, като зърна бледото лице на Ейми, когато тя повдигна воала на шапката си за езда, за да отпие малко вода, когато спряха край един поток.

— Да — каза кратко Ейми.

— Зле ли си? Можеш ли да яздиш? — попита Лизи, разтревожена.

— Не, то е просто същото както винаги — каза Ейми. — Ще трябва да свикна.

Малката процесия премина бавно и с лъкатушене покрайнините на Къмнър, а после влезе в селцето, като разпръсна кокошките и разлая кучетата. Минаха покрай църквата с изящната, квадратна каменна кула, извисяваща се на малък хълм, заобиколена от тъмни тисови дървета. Без да хвърли поглед към знамето на Елизабет, което се развяваше леко от пръта на върха на кулата, Ейми мина с коня си покрай нея, през калните селски улици, които се виеха между ниските селски къщи със сламени покриви.

Къмнър Плейс беше разположен успоредно на църковния двор, но малката кавалкада заобиколи високата стена от бледи варовикови блокове, за да се приближи към къщата през входната арка. Минаха през алея от тисове, и Ейми потръпна, когато мрачната им сянка падна над осветената от слънцето пътека.

— Почти стигнахме — каза бодро Лизи Одингсел, като си помисли, че Ейми може би е уморена.

— Знам.

Минаха под друга извисяваща се арка, издълбана в дебелите каменни стени и влязоха във вътрешния двор — самото сърце на имението. Като чу конете, госпожа Фостър излезе от голямата зала отдясно да ги поздрави.

— Ето ви и вас! — извика тя. — И тъкмо навреме! Сигурно сте пътували добре.

— Леко беше — каза Лизи, когато Ейми не отвърна, а просто продължи да седи върху коня си. — Но се страхувам, че лейди Дъдли е много уморена.

— Така ли е, ваша светлост? — попита загрижено госпожа Фостър.

Ейми повдигна воала от шапката си.

— О! Наистина изглеждате бледа. Слезте и ще си починете — каза госпожа Фостър.

Един коняр пристъпи напред и Ейми се смъкна несръчно по хълбока на коня. Госпожа Фостър я хвана за ръка и я въведе в просторната зала, където в голямото каменно огнище гореше огън.

— Ще изпиете ли чаша ейл? — попита тя загрижено.

— Благодаря ви — каза Ейми.

Госпожа Фостър я накара да седне в голям дървен стол край огнището и прати един паж да изтича за ейл и чаши. Лизи Одингсел влезе в стаята и седна до Ейми.

— Е, ето ви тук! — отбеляза госпожа Фостър. Тя съзнаваше в какво трудно положение се намира. Едва ли можеше да попита за вести от двора, когато единствената новина бе, че поведението на кралицата с мъжа на тази бледа млада жена ставаше все по-дръзко с всеки изминал ден. Сега цялата страна знаеше, че Робърт Дъдли се държи като бъдещ крал, а Елизабет не забелязваше никой друг, заслепена от тъмнокосия началник на своята конница.

— Времето изглежда много ясно и хубаво — каза госпожа Фостър, по липса на друга тема.

— Всъщност, да. Горещо е — съгласи се Лизи. — Но зърното в нивите изглежда много добре.

— О, не знам нищичко за това — каза бързо госпожа Фостър, изтъквайки положението си на съпруга на заможен арендатор на красива къща. — Нали знаете, нищичко не разбирам от земеделие.

— Реколтата би трябвало да е много добра — отбеляза Ейми. — И предполагам, че всички ще бъдем доволни, че ще има какво да ядем.

— Всъщност, да.

Пристигането на пажа наруши смутеното мълчание.

— Госпожа Оуен също е отседнала при нас — каза им госпожа Фостър. — Тя е майка на нашия наемодател, господин Уилям Оуен. Мисля, че съпругът ви… — тя млъкна смутено насред изречението. — Мисля, че господин Уилям Оуен е добре известен в двора — каза тя неловко. — Може би го познавате, лейди Дъдли?

— Съпругът ми го познава добре — каза Ейми, без да се смути. — И знам, че има високо мнение за него.

— Е, майка му ни оказва честта да ни гостува от доста време — продължи госпожа Фостър, съвземайки се. — Ще се срещнете с нея на вечеря, а господин Фостър също ще се прибере за вечеря. Днес замина да се види с някои наши съседи. И ми каза да се погрижа особено добре за вас двете.