Жената не можа да мине: върна се. Младият човек тръгна пръв, държейки я за ръка, зад тях невероятните образи, които създаваше водопадът, образуваха черно-белия фон на несигурното им преминаване. След миг младежът застана до мен, аз му подадох ръка, мостчето затрепера, жената се спъна, аз дръпнах младежа така, че по-скоро бих изтръгнал ръката му, отколкото да му дам да падне; от тласъка той полетя два метра напред и се приземи зад мен, на колене — но пусна жената.
Тя беше още във въздуха, когато аз скочих с краката напред, стараейки се да попадна във вълната косо, между брега и най-близката скала. Над всичко това се замислях по-късно, когато имах време. Всъщност знаех, че водопадът и висящият мост са само зрителна измама — освен всички други най-доброто доказателство беше оня дънер, през който ръката ми премина като през празно пространство. И въпреки това скочих, сякаш жената наистина можеше да загине, и дори, спомням си, неволно бях се приготвил да посрещна ледения удар на водата, чиито пръски продължаваха да мокрят лицата и дрехите ни.
Но не почувствувах нищо, освен силното подухване на вятъра и изведнъж се приземих в просторна зала — с леко подгънати колене, сякаш бях скочил от височина най-много един метър. Разнесе се дружен смях.
Стоях на мекия, сякаш пластмасов под, наоколо беше пълно с хора, дрехите на някои от тях бяха още мокри; с вдигнати нагоре глави те се превиваха от смях.
Проследих погледа им — това беше невероятно.
Нито следа от водопадите, скалите, африканското небе — видях блестящ покрив, а под него — бавно плаващата пирога — всъщност не пирога, а някакъв декор, защото приличаше на лодка само отгоре и отстрани — на дъното й се намираше някаква метална конструкция. В нея лежаха по гръб четирима души, но около тях нямаше нищо — нито негърски гребци, нито скали, нито река, само от време на време от скрити в стената отвори излитаха тънки струи вода. Малко по-нататък във въздуха се люлееше като привързан балон, понеже не беше подпряна с нищо, онази скала, върху която завърши нашето пътешествие. От нея водеше мостче до каменната издатина, която стърчеше от металната стена. Това беше всичко. Пирогата с хората се мяташе, повдигаше се и падаше рязко без ни най-малък шум, чуваха се само взривове от весел смях, съпровождащи поредните етапи от спускането по несъществуващия водопад. След миг пирогата се удари в скалата, хората изскочиха отвътре и спряха пред мостчето.
От моя скок бяха изминали двайсетина секунди. Потърсих с очи жената. Тя ме погледна. Стана ми малко глупаво. Не знаех дали да отида при нея. Но събраните хора започнаха да излизат и в следващия миг ние двамата се намерихме един до друг.
— Винаги едно и също — каза тя. — Всеки път падам.
Нощта в парка, бенгалските огньове и звуците на музиката ми се струваха нереални. Ние се движехме с тълпа от хора, възбудени от преживяното; видях спътника на жената — промъкваше се към нея. Отново беше сънлив, както преди това. Стори ми се, че въобще не ме забелязва.
— Да идем при Мерлин — каза жената тъй високо, че успях да чуя и аз. Нямах намерение да подслушвам. Но вълната от напиращи хора ни притисна така, че тримата тръгнахме един до друг.
— Това ми прилича на бягство… — каза жената, усмихвайки се. — Надявам се, че не се боиш от магиите?…
Обръщаше се към него, но гледаше мен. Можех, разбира се, да си пробия път сред тълпата, но както винаги в подобни случаи, най-много се страхувах да не изпадна отново в смешно положение. Отново тръгнаха, отвори се свободно място, другите край мен също решиха да посетят двореца на Мерлин и когато тръгнах натам, няколко души застанаха между нас и внезапно ме обзе съмнение, че може би всичко това ми се е присънило.
Напредвахме крачка след крачка. Сред тревните полета, треперейки с огнени езици, стояха пълни със смола бурета, пламъците им осветяваха стръмни тухлени бастиони. Преминахме по моста над рова, под оголените зъби на решетката, обгърна ни полумрак и прохладата на каменната зала, от нея нагоре водеше стръмна стълба, кънтяща от ехото на стъпките. Но в стръмно извития коридор на горния етаж имаше по-малко хора. Коридорът водеше към вътрешната галерия, оттам се откриваше поглед към двора, където някаква шумна паплач, яхнала покрити с чулове коне, гонеше черно чудовище; вървях нерешително, без да зная накъде, заедно с още няколко души, които бях почнал вече да различавам. Някъде между колоните се мярнаха жената и нейният спътник. В нишите на стените стояха празни рицарски доспехи. В дъното се отвори обкована с медна ламарина врата, направена сякаш за великани, влязохме в стая, облечена с червен дамаскин, осветена от факли, лютивият дим на които дразнеше ноздрите. Край масите пируваше креслива група — ни пирати, ни странствуващи рицари, — на шишовете, лизани от пламъците, се въртяха огромни късове месо, по лъщящите от пот лица играеха пурпурни отблясъци, костите хрущяха между зъбите на облечените в броня гуляйджии, от време на време, ставайки от масите, те минаваха между нас. В следващата зала десетина великани играеха на кегли, употребявайки черепи вместо топки; всичко показано дотук, ми се стори наивно и долнопробно. Тъкмо спрях край играещите, еднакви с мен по ръст, и някой налетя върху мен, надавайки вик на изумление. Обърнах се и видях широко отворените очи на някакво момче. То промърмори някакво извинение и бързо се отдалечи с глупаво изражение на лицето; едва когато срещнах погледа на чернокосата жена, заради която се озовах в този дворец на евтини чудеса, разбрах какво се беше случило: момчето искаше да мине през мен, вземайки ме за един от безплътните жители на Мерлиновия дворец.
В едно от отдалечените крила на двореца ни прие самият Мерлин, заобиколен от маскирана свита, която мълчаливо му асистираше в неговите магии. Но всичко това ми беше вече малко втръснало и приемах равнодушно демонстрациите на неговото магьосническо изкуство. Зрелището свърши бързо; присъствуващите вече бяха започнали да излизат от залата, когато Мерлин, белокос и величествен, ни прегради пътя и мълчаливо посочи отсрещната, облечена в черно сукно, врата.
Покани вътре само нас тримата. Той не влезе. Озовахме се в неголяма, но много висока стая, едната стена на която беше заета от огледало — от тавана до каменния под от бели и черни плочи. Създаваше се впечатление като че ли в стаята, два пъти по-голяма, отколкото в действителност, върху каменна, шахматна дъска стояха шестима души.
Нямаше никакви мебели — нищо освен висока алабастрова урна с букет цветя, приличащи на орхидеи, но с необикновено големи чаши. Всяко от цветята имаше различен цвят. Стояхме срещу огледалото.
Изведнъж моето отражение вдигна очи към мен. Това движение не беше повторение на моето. Аз стоях неподвижен, а оня отсреща — висок, плещест — бавно обгърна с поглед най-напред тъмнокосата жена, после нейния спътник — никой от нас не мърдаше и само отраженията, станали независими от нас, по някакъв необясним начин оживяха и разиграваха помежду си мълчалива сцена.
Младежът в огледалото приближи към жената, погледна я в очите, тя поклати отрицателно глава, извади цветята от бялата ваза и прехвърляйки ги между пръстите си, избра три — бяло, жълто и черно. Бялото подаде на своя спътник, а с другите две дойде при мен. При мен — в огледалото. Протегна ми двете цветя. Избрах черното. Тогава тя се върна на предишното си място и всички ние — там, в огледалната стая — заехме точно същите пози, както в действителност. В същия миг цветята изчезнаха от ръцете на нашите двойници и това вече бяха обикновени, абсолютно точно повтарящи всеки жест отражения.
Вратата в срещуположната стена се отвори; слязохме надолу по стръмните стълби. Колоните, балкончетата, сводовете незабелязано се превърнаха в белоснежни и сребърни коридори. Вървяхме нататък, все още мълчейки — нито заедно, нито поотделно; това състояние на нещата все повече ме подтискаше, но какво можех да направя? Да пристъпя към познатата от добрия тон на миналия век церемония на запознаване?
